Александер Кравчук
Октавиан Август (66)

Дилемата

Точно преди петдесет години, през 79 година, Сула се беше отказал от всякаква власт. Живял си спокойно в своята вила край Неаполитанския залив, ловял риба и пишел мемоарите си. Но още преди да замине от столицата, открито се издигали призиви за сваляне на въведения от него ред и вече лумвали пламъците на нова гражданска война.

Точно преди двадесет години, през 49 година, Цезар прекрачи Рубикон и бързо стана господар на Рим. Открито заявяваше, че няма да постъпи глупаво като Сула и да се откаже от властта. След пет години Цезар беше убит.

И тъй, близкото минало учеше, че и двата пътя са лоши. Първият, отказването от властта, може да доведе до нова гражданска война. Вторият, конвулсивното вкопчване във властта, предизвиква съпротива и враждебност сред обществото, гордеещо се от векове с републиканската форма на управление.

С победата над Антоний Октавиан взе в ръцете си цялата римска държава. Но същевременно той се изправи пред страшна и неотвратима дилема. Дотогава всички действия на Октавиан, неговите извънредни пълномощия и фактическо всевластие намираха оправдание в надвисналата от Изток опасност. Сега, когато храмът на Янус беше затворен и редът възстановен, нямаше никакво основание за привилегироване на една личност, още повече, че Октавиан от по-рано изразяваше намерението си да възстанови старите републикански свободи, веднага щом се възцари мир. От две години, още от победата при Акциум, цял Рим очакваше неговото решение. Но Октавиан винаги се ръководеше от девиза: „бързай бавно“. Трябва да си на ясно за целта и да действаш последователно, но предпазливо, крачка по крачка.

А всъщност не се налагаше да бърза. Под командването на Октавиан се намираше могъща армия, която дори след разпускането на много военни части наброяваше двадесет и осем легиона. Демобилизираните получиха като награда земя в Италия и в редица провинции. Тези заселници представляваха една безусловно сигурна резервна армия на младия Цезар, защото ако паднеше той, щяха да загубят власт. Но по-трудно можеше да намери формални основания за своята власт. Триумвиратът, разбира се, отдавна беше изтекъл. От 31 година Октавиан неизменно заемаше длъжността консул. Тя му даваше многобройни, но точно определени права и в никакъв случай не можеше да стане празна основа на един нов строй, тъй като всяка година трябваше да го преизбират и освен това да дели властта с някой друг.

Невъзможно беше напълно да се възстанови старата форма на управление, защото това би означавало държавата да се хвърли във вихъра на нови граждански войни. Не липсваха признаци, че не един амбициозен и енергичен наместник на провинция е готов да постави цялата държава под своя власт, следвайки примера на Сула, Цезар и Октавиан. Немислимо беше също да се установи монархия от източен тип. Открай време дори мисълта за нея беше ненавистна за римляните от всички съсловия — както и изобщо самата титла „цар“. Те се отнасяха така враждебно и към диктатурата — изключителна по същината си форма на управление, която именно беше правната основа на всевластие и на Сула, и на Цезар.

Още през 32 година се намериха свръхревностни привърженици на Октавиан, които организираха „спонтанна“ манифестация на населението, с цел да го принудят да установи диктатура. Когато исканията на манифестантите станаха прекалено настойчиви, той падна на колене и хвърли тогата от раменете си, молейки горещо да се откажат от ненавременните искания. Октавиан не забравяше, че и той може да сподели съдбата на своя осиновител, диктатора. По време на кампанията при Акциум, през 31 година, Меценат, който бдеше за реда в столицата, разкри, че младият Марк Лепид, син на бившия триумвир, подготвя покушение срещу Октавиан. Заговорникът беше арестуван и изпратен в лагера при Акциум, където загина. Жена му се самоуби, като погълна разпалени въглени. Заговори и опити за покушения от страна на римската аристокрация имаше и по-късно. Причина за тях понякога бяха лична омраза и амбиции, а понякога доктринерството. Защото мнозина вярваха, че е достатъчно да се отстрани една личност, за да се възстанови изцяло властта на сенаторското съсловие — както по време на „свободната“ република. Тези хора не извлякоха никаква поука от събитията след смъртта на Цезар. Не разбираха, че личността не е в състояние да измени хода на големите исторически процеси.