Александер Кравчук
Октавиан Август (46)

Великата армия — поход на Изток

Верният приятел Фонтений се прояви блестящо. Бързо се добра до Александрия и в най-подходяща светлина представи на Клеопатра женитбата на Антоний за Октавия. И ето, няколко седмици след като се сбогува с жена си на остров Коркира, Антоний-Дионис отново зърна своята Афродита. Този път се срещнаха в Сирия.

Заедно с майка си пристигнаха и тригодишните близначета — момченце и момиченце. Антоний тържествено, пред свидетели, ги вдигна нагоре. По този начин потвърждаваше, че това са негови деца и той ги признава. Момченцето се казваше Александър Хелиос (Слънце), а момиченцето — Клеопатра Селена (Луна).

Антоний, разбира се, се чувстваше виновен. Трябваше да възнагради любимата жена за годините на самота и мъка. Затова с присъщата си щедрост даде на египетската царица, майка на децата му, хубави и богати земи: Финикия, част от Сирия, Кипър, част от Палестина и Арабия. Никак не го беше грижа, че някои от тези земи влизат в пределите на римската държава. Всъщност, по онова време много васални владетели в Сирия и Мала Азия получиха от Антоний нови земи или затвърдиха предишните си притежания.

Антоний прекара зимата и пролетта на 36 година заедно с Клеопатра в Сирия, защото там беше базата на подготвяния голям поход срещу партите. Преди осемнадесет години, през 54 г. пр.н.е., този народ, който владееше и Месопотамия, нанесе тежко поражение на армията на Крас. Тогава загина и самият Крас. Вече седемнадесет години пленените римски войници пъшкаха в робство, а орлите на легионите красяха двореца на „царя на царете“ на партите, които оттогава много пъти се опитваха да се настанят в римските владения на Изток. Неотдавна, възползвайки се от гражданските войни, те нахлуха в Сирия и Мала Азия.

Още Цезар се канеше да измие позора от поражението на Крас и веднъж завинаги да разгроми партите. Искаше му се да завземе Месопотамия и Иран и като Александър Велики да стигне на Изток чак до Индия. Смъртта го изненада точно когато се готвеше да предприеме този велик поход. Сега Антоний смяташе да осъществи смелия план на своя военачалник. А победата щеше да му осигури не само господство над Изтока, но и безспорно надмощие над Октавиан. Та какво би могъл да противопостави той на славата и могъществото на военачалника, владеещ земите от Адриатическо море до Индийския океан?

Обстановката изглеждаше благоприятна за започване на похода. В Партиа на престола отново се възкачи нов владетел, което предизвика големи сътресения в цялата държава. Старият цар Ирод предаде властта на сина си Фраат. Едно от първите начинания на новия владетел беше да убие баща си и многобройните си братя. Тогава някои партски първенци избягаха в Рим. И макар че по-късно се завърнаха в родината си, Рим успя да установи с тях постоянен контакт.

Антоний събра голяма армия — 10 легиона, 10000 конници, състоящи се главно от испанци и гали, и огромен обоз — общо около 100000 души. Никога дотогава такава огромна армия не бе тръгвала на поход на Изток.

Късно през пролетта на 36 година, когато Октавиан привършваше приготовленията си за нашествието в Сирия, Антоний потегли към голямата гранична река Ефрат. Клеопатра го изпрати дотам. Преди осем години Цезар също я бе посветил в плановете си за покоряване на Партия. Сега пред очите й тръгваха на бой с партите легиони, предвиждани от друг римлянин, с когото бе свързала съдбата си.

Антоний възнамеряваше да нападне Месопотамия от североизток и до този начин да избегне придвижването през откритите равнини, където превъзходната конница на партите можеше да се справи с всеки противник. Точно това бе предизвикало трагичния край на походите на Крас. Затова огромната армия напредваше към изворите на Ефрат, към издигащите се високо в небето арменски планини. Не след дълго пред Антоний се изправи самият владетел на Армения — Артабаз, който му предостави 20000 конни и пеши войници. Артабаз подкрепи плана на кампанията и едновременно с това обърна внимание на римския военачалник, че царят на Мидия, с която Армения граничеше на изток, със същото име Артабаз, е съюзник на партите и че най-хубавият път минава точно през неговите земи.

С бързина, на която го бе научила школата на Цезар, Антоний пое с основната част от армията си през страховитите арменски планини към тогавашната столица на Мидия, град Фрааспа. Там бяха царското семейство и държавната хазна. Самият цар, заедно с армията си, вече беше преминал към партите. Корпусът на Антоний заобиколи от север големия планински масив Арарат, а обозите на армията, заедно с обсадните машини, натоварени на триста коли, продължиха по по-лекия, но по-дълъг път откъм юг. Два легиона, командвани от Опий Статиен, прикриваха обоза.

Антоний беше вече пред Фрааспа, когато му докладваха, че отрядът на Статиен е бил нападнат от големи сили, командвани от двамата царе — партския и мидийския. Той незабавно се върна, за да се притече на помощ, но завари само камари от трупове. Загинали бяха около десет хиляди римляни. Арменците, които се движеха като резерв след Статиен, изобщо не бяха взели участие в битката и веднага се бяха оттеглили в страната си.