Александер Кравчук
Октавиан Август (29)

Перузия

Октавиан се връщаше от Македония изнемощял от болестта и изтощен от военните несгоди. Чу се дори, че е умрял, и у мнозина този слух предизвика нескрита радост.

В Италия го очакваха толкова сериозни трудности и опасности, колкото не му се бяха струпали през последните пет години от живота, който съвсем не беше идиличен. Предстоеше му сам да се справи с една тежка задача — да засели ветераните на конфискуваните земи. Антоний се беше отправил на Изток, за да измъкне от тамошните провинции, неотдавна оплячкосани от Касий, парите, обещани на войниците. Лепид вече не влизаше в сметката. По време на битките при Филипи научиха, че влязъл в тайни преговори със Секст Помпей. Затова му отнеха наместничеството на Испания и тя бе дадена на Октавиан. Самият Лепид, ако успееше да отхвърли обвиненията в измяна, щеше да вземе провинция Африка^[1].

Ветераните настояваха жителите на най-богатите градове в Италия незабавно да бъдат изселени. А населението на тези градове протестираше и молеше поне за обезщетение. Но държавната хазна беше празна. След като започна отчуждаването на имоти, в Рим се появиха хиляди изселени или застрашени от изселване. Тези хора, заедно със семействата си, спяха по площадите и дори в храмовете и будеха всеобщо съчувствие. То се усилваше от това, че никой не можеше да бъде сигурен за собственото си имущество. Преди година проскрипциите засегнаха само няколко хиляди от най-заможните семейства. Сегашните конфискации нанесоха болезнен удар на десетки хиляди средно заможни жители на цяла Италия.

Положението се влошаваше от факта, че Секст Помпей, който се разпореждаше в Сицилия и в моретата, спираше доставките на зърнени храни за Италия и беше блокирал цялото мореплаване. Неговите пирати вършеха грабежи по крайбрежието. Над страната, чието стопанство беше съсипано през годините на гражданската война, надвисна призракът на глада.

В същото време онези, които би трябвало да бъдат най-близки съюзници на Октавиан, правеха всичко възможно, за да ускорят неговия провал.

Луций Антоний, брат на Марк Антоний и един от консулите през 41 година, покровителстваше привържениците на стария ред. Той недвусмислено намекваше, че триумвирите трябва да се откажат от функциите си, тъй като те не се побират в рамките на нормалното управление, и че брат му, щом се върне от Изток, ще постъпи точно така. Луций Антоний не криеше симпатиите си към изселваните. А същевременно, за да спечели ветераните, заявяваше, че Марк Антоний би извършил заселването по-добре и по-справедливо. Настояваше негови хора да разпределят земята между легионерите на брат му, за да създаде впечатление, че Октавиан мисли само за своите.

Маний, политически агент на отсъстващия в момента триумвир, хитро насъскваше срещу Октавиан както ветераните, така и изселваните. Без съмнение той бе получил тайни инструкции от своя господар, който не искаше Октавиан да се укрепи в Италия. Антоний щеше да избере подходящ момент, за да се яви като спасител на отечеството от злоупотребите и некадърността на младия Цезар.

Фулвия, съпругата на Марк Антоний, се ръководеше от по-емоционални подбуди. От Изток идваха вести, че мъжът й е започнал връзка с египетската царица Клеопатра. А случаят с Цезар доказваше, че ориенталската владетелка умее да се справя даже и с най-силни личности. Изпълнена с енергия от амбиции, Фулвия нямаше намерение да отстъпи на друга жена мястото до мъжа си, който точно сега като че ли беше стигнал на крачка до властта над целия свят. Тя беше готова да удави Италия в кръв, само и само да принуди мъжа си незабавно да се върне.

Макар че тези трима души действаха по различни подбуди, целта им в края на краищата беше една: да предизвикат безредици и смутове в Италия, за да падне омразният хлапак Октавиан и да се разчисти пътят пред Антоний. Затова насъскваха войниците срещу Октавиан. Подстрекаваха ги да настояват за незабавно разпределяне на земята и самоволното пропъждане на собствениците от стопанствата. Въоръжени банди безнаказано грабеха и убиваха. Самият Октавиан едва не стана жертва на бунта в няколко отряда. Недоволството на населението растеше, признаците на анархия и стопанска разруха се увеличаваха.

Враговете на Октавиан се чувстваха още по-сигурни поради това, че в Цизалпийска Галия имаше няколко легиона под командването на Азиний Полион и Вентидий Бас, а отвъд Алпите единадесет легиона, командвани от Квинт Фуфий Кален, наместник на Нарбонска Галия. Тримата военачалници не криеха, че признават за авторитет само Марк Антоний и в случай на въоръжен конфликт ще се притекат на помощ на съмишлениците му. Кален стигна дори дотам, че отказа да пусне шестте легиона на Октавиан, които под командването на Салвидиен трябваше да минат през неговата провинция на път за Испания. Самият Луций Антоний имаше шест легиона в Италия, част от които беше сформирал на своя глава. Но по-важно беше, че той можеше да разчита на симпатиите и подкрепата на почти всички градове и на остатъка от сенаторската опозиция.

От седмица на седмица положението все повече се влошаваше. През есента на 41 година пропаднаха опитите за помирение, направени от представители на армиите на двата лагера.

Октавиан, който имаше при себе само четири легиона и кохортите от личната си охрана, преторианците, даде заповед на Салвидиен, намиращ се в северната част на полуострова, веднага да се присъедини към него. Самият той, за да ускори това, излезе от Рим и се насочи към Умбрия.

Тогава Луций Антоний завладя столицата. По негово предложение Народното събрание обяви Октавиан и Лепид за врагове на народа. Щом обаче се разчу, че Октавиан е близо, Луций веднага напусна Рим и се отправи към Етрурия. Там възнамеряваше да се присъедини към легионите на Бас и Азиний Полион, които вече идваха откъм Цизалпийска Галия. Вместо това в Етрурия той попадна по средата между два корпуса на Октавиановите войски и беше принуден да отстъпи към Перузия^[2].

В Рим Народното събрание прие ново постановление: враг на народа е Луций Антоний. А той, надявайки се, че скоро ще дойдат подкрепленията, се затвори в стените на Перузия, разположена на висок хълм. За да отреже града от пътищата за снабдяване с продоволствие, Октавиан построи около хълма огромна система от укрепления. След това направи втори, външен пръстен от ровове и насипи; така се осигури срещу евентуална атака от страна на легионите на Азиний Полион и Бас. Двамата военачалници не се осмелиха да нападнат Октавиан и се оттеглиха: единият в Равена, а другият в Аримин.

Макар да имаше два силни легиона, Мунаций Планк също не се осмели да атакува. Беше ги сформирал по инициатива на Фулвия, която се установи в град Пренесте^[3], в околностите на Рим, и оттам ръководеше акцията срещу Октавиан. Действително Планк разгроми някои по-малки отряди на Октавиан, но не посмя да влезе в открит бой и накрая се върна в Сполеций.

Фортификациите около Перузия ставаха все по-солидни. През петдесетина крачки върху насипите се издигаха високи дървени кули; общо наброяваха почти петстотин! Обсадените изпитваха остра нужда от храна. Отчаяните опити да пробият обръча оставаха безуспешни. Такъв опит направиха през нощта на 31 декември срещу 1 януари 40 година. Хората на Антоний се залъгваха, че поради новогодишните увеселения обсаждащите няма да бъдат толкова бдителни, обаче претърпяха поражение. Азиний Полион и Бас отново се приближиха, но трябваше да отстъпят пред силите на Агрипа и Салвидиен. Само огнехвъргачките им напомняха за тях на обсадената Перузия. Това накара Антоний да поднови опитите си за пробив. Битката продължи цяла нощ и завърши с поражение.

В Перузия забраниха да се дава храна на робите. Труповете на умрелите от мъчителна гладна смърт погребваха в големи, общи ровове. Когато и следващата отчаяна атака срещу фортификациите на Октавиан завърши с неуспех — вече беше февруари 40 година, — започнаха преговори. Делегацията на обсадените, а по-късно и лично Луций Антоний получи от Октавиан уверение, че ако капитулира, може да разчита на неговата снизходителност. Перузия се предаде.

Никакво наказание не очакваше нито войниците, нито офицерите. Октавиан разреши на Луций да замине при брат си, но той отказа. Знаеше, че и там не го чака нищо добро; той действаше съвсем своеволно и — което бе по-лошо — загуби. Остана при Октавиан, който великодушно го направи наместник на Испания.

Заедно с Антоний в Перузия се намираха и много сенатори и магистрати. Те се надяваха, че в случай на победа ще се върне старият републикански ред. Октавиан ги освободи, но нареди всички да бъдат поставени под дискретен надзор. Осъди на смърт само неколцина от най-непримиримите.

Ала съдбата на самия град и жителите му беше наистина трагична. Триста души — целият градски съвет — бяха затворени. На 15 март, когато се навършваха пет години от смъртта на Цезар, ги посякоха пред олтара на божествения Юлий. Тази кървава екзекуция беше предупреждение за всички градове в Италия: синът на Цезар няма да търпи никаква съпротива!

Останалите жители на Перузия бяха пуснати на свобода, но имуществото им стана плячка на победителите легионери. Неочаквано избухна голям пожар, който окончателно съсипа този град, един от най-красивите и прочути сред градовете на Италия. Богатствата, на които толкова се радваха войниците, станаха на прах и пепел.

След много години принцепсът Октавиан Август нареди да възстановят злочестия град. В памет на владетелската милост той официално бе преименуван в Августа Перузия. По улиците и площадите се издигаха статуи на императора с надпис:

Augusto sacrum — Perusia restituta.^[4]