Александер Кравчук
Октавиан Август (28)

Идилията

Той беше висок, с черни, късо подстригани коси и скулесто селяшко лице. И наистина произхождаше от селско семейство. Само че беше болнав, плах и срамежлив като момиче.

Беше роден и израсъл на север — в Галия край Пад, но по-голямата част от живота си беше прекарал на юг — край Неаполитанския залив и в Сицилия. На училище беше ходил в Мантуа, Кремона и Медиолан^[1], а после в Рим и Неапол. Познаваше добре гръцката и римската литература, с въодушевление навлизаше в тайните на философията на Епикур, не му бяха чужди дори математиката и медицината. Но винаги говореше трудно и без желание и правеше впечатление на необразован човек. Освен когато декламираше собствените си творби. Тогава гласът му се променяше и звучните стихове се лееха мелодично.

Наистина, макар и почти тридесетгодишен, той беше написал малко стихотворения и в нито едно от тях не прозираше истински голям талант. Най-сериозното му произведение носеше заглавието „Комар“, тъй като прославяше комара, който ухапал по челото заспалия пастир и по този начин го спасил от допълзялата до него отровна змия. Пастирът се събудил, замахнал и убил комара, но навреме забелязал смъртната опасност. В награда за героичната постъпка сложил надгробна плоча на комара.

Авторът на тази поема се наричаше Публий Вергилий Марон. Този непохватен човек, откъснат от живота и неговите проблеми, научи един ден, че малкият му имот близо до Мантуа, от който се прехранва и той, и цялото му семейство, ще бъде конфискуван в полза на ветераните от армията на триумвирите. Отдавна вече се носеха слухове, че ще бъдат отчуждени много имоти, но дотогава не се споменаваше за Мантуа, макар че се говореше за съседната Кремона. След битката при Филипи обаче се оказа, че земята няма да стигне за всички войници, на които са обещали парцели. Предвидените за отчуждение площи трябваше да се разширят. Именно затова в нивите около Мантуа започнаха да размерват парцели за новите собственици на тази земя — надменните войници.

Не е известно по какво чудо Вергилий е успял да се добере до Азиний Полион, тогавашния наместник на провинцията Цизалпийска Галия. Може би са го препоръчали младите литератори от Рим и Неапол. В споразумението с Антоний именно на Октавиан се падна да извърши най-мъчителната операция — да отчужди имотите на десетки хиляди дребни земеделци в Италия. Октавиан много ценеше мнението на влиятелния наместник на Цизалпийска Галия — провинция с ключово значение. Благодарение на Азиний триумвирът запази имота на семейството на Вергилий. Но колко други жители на обречените градове със сълзи на очи се простиха с родния си край! Може ли човек в такива времена да възпява великите подвизи на комарите и да изучава атомния строеж на света? Мисълта, въпреки волята дори, се връща към нивите, лозята и горичките около родния дом, към стадата, които пасат по сочните ливади, към всичко онова, което насмалко не си загубил и което е най-скъпото на света, защото там е преминало детството ти.

Сега дори най-близките му съседи тръгват, накъдето им видят очите, без никаква представа за бъдещето. С каква завист му казват тези бездомници:

— Ти се излежаваш под сянката на клонестия бук и си свириш на пищялка селски песнички. А ние напускаме родната земя, оставяме бащиния край…

Какво може да им отговори? Може би само това:

— Бог е този, който ми е дал тази сладка почивка. Защото за мен той винаги ще бъде бог. Благодарение на него моето стадо си пасе спокойно, а аз си свиря, каквото ми душа иска.

Тези думи няма да спрат жалбите на изгнаника. Той ще продължи да нарежда:

— Значи тези нивя, щастливецо, ще си останат твои. Много са големи за твоите нужди, макар че едни са каменисти, а други мочурливи и раждат само тръстика. Пак ще търсиш хладна сянка край някое изворче или поточе. В синора наблизо ще жужат пчели над цветята и ще те унасят в сън. А на високия бряст безспир ще гукат любимите ти гълъби… А пък ние си отиваме. Едни ще поемат към опечената от слънце Африка, други към Сицилия, а трети към далечна Британия. Дали пак ще зърна някога, макар и след много години, родния край? Ще видя ли тревясалия покрив на родния дом? Тази земя, в която съм вложил толкова труд, ще стане собственост на някой разпасан войник. Някакъв варварин ще пожъне онова, дето аз съм посял. Ето докъде ни доведоха раздорите нас, нещастните!

С какво да утеши човека, който напуска земята си? Може би само с тази покана:

— Можеш да останеш през нощта при мен. Имам зрели ябълки, меки кестени, буца сирене. А в далечината над комините вече се вие пушек и все по-дълга става сянката на високите планини…

От такива мисли и образи се ражда първата идилия на Вергилий. А с нея и величието на поета^[2]…