Александер Кравчук
Октавиан Август (2)

Говори Октавиан:
Моето детство и ранна младост

Произхождам от старото заможно семейство на Октавиите, което се числи към съсловието на конниците^[1], заселено в град Велитра. Баща ми пръв от целия род влязъл в сената. Той беше претор, а след това наместник на Македония.

Почина, след като се върна оттам, и остави три сирачета: Октавия — негова дъщеря от първия му брак с Анхария, по-малката Октавия — от втория му брак с Атия, и мене — Гай Октавий. Майка ми беше племенница на Гай Юлий Цезар.

Когато баща ми почина, аз бях само на четири години. Роден съм през консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний на 23 септември^[2] малко преди изгрев-слънце в самия Рим, в една къща на склоновете на Палатинския хълм. Настойниците ми, определени от съда, пропиляха значителна част от семейното състояние, а по-късно аз не си потърсих правата.

Майка ми се омъжи повторно за Луций Марций Филип. Той ми стана наистина втори баща. Родителите ми се грижеха за мене и за възпитанието ми. Всеки ден питаха учителите и възпитателите ми как съм прекарал деня, къде съм ходил, с кого съм се срещал. Бях на дванадесет години, когато умря Юлия, сестра на Цезар и моя баба. По време на погребението аз държах на Форума слово за нейните добродетели и заслуги, което предизвика възхищение у мнозина.

По заръка на родителите си прекарах първите месеци на гражданската война между Цезар и Помпей далече от Рим, в стария бащин дом във Велитра. Близките ми се страхуваха, че враговете на Цезар могат да си отмъстят на мене като негов роднина. Когато Цезар завладя Италия, аз се завърнах в Рим.

Едва петнадесетгодишен, на 18 октомври облякох на Форума бяла тога^[3]. Това стана почти три месеца след битката при Фарсал^[4], в която вуйчо ми разгроми Помпей. В тази битка, сражавайки се на страната на Помпей, загина Луций Домиций Ахенобарб, член на жреческата колегия. Народът ме избра за жрец на неговото място.

Макар че по закон вече бях мъж, майка ми продължаваше да ме държи строго. Без позволение не можех да изляза от къщи, дневният ми режим не се промени. Живеех в същата стаичка. Обличах се винаги по един и същи начин, по римски.

В това време Цезар завладя Египет и се върна в Италия през Сирия и Мала Азия. Готвеше се за поход в Африка, за да потуши последното огнище на гражданската война. Много исках да тръгна с него, но почувствах, че майка ми не е съгласна, и се отказах от намерението си. Всъщност и вуйчо ми смяташе, че още не бива да тръгвам на война, тъй като бях слабоват и се страхуваха, че при такава рязка промяна здравословното ми състояние ще се влоши.

Тогава най-близкият ми приятел беше Марк Випсаний Агрипа. Още от деца бяхме почти неразделни. След завръщането на Цезар от победоносния поход в Африка се оказа, че сред пленниците е и родният брат на Агрипа. Вуйчо ми възнамеряваше да се разправи сурово с пленниците от тази война, непокорни хора, отблъсквали многократно протегната му десница. Дотогава още не бях молил Цезар за нещо. Сега обаче преодолях своята плахост и се застъпих за този пленник. Веднага получих съгласие за освобождаването му. Бях много радостен, че успях да върна брата на своя приятел.

Същата година Цезар тържествено отпразнува триумфите си^[5]. Аз вървях след неговата колесница, окичен с военни отличия, сякаш наистина бях взел участие в похода до Африка. Тази милост дължах на вуйчо. А и по време на жертвоприношенията в храмовете винаги стоях до него. Съпровождах го и на пиршествата у негови приятели, където той разговаряше с мене като баща със син.

По това време получих от него почетната задача да организирам така наречените гръцки зрелища. Вложих всичкото си старание, за да покажа предприемчивостта си, а и да ме опознае народът. Дните бяха дълги, горещината — непоносима, но аз всеки път стоях до края на представлението. Това съвсем ми подкопа здравето. Всички близки се изплашиха, а най-вече самият Цезар. Всеки ден идваше лично да ме разтуши или изпращаше свои приятели. Нареди на лекарите непрекъснато да бдят над мене. Веднъж, когато по време на пир му съобщили, че съм изгубил съзнание и състоянието ми се влошава, той веднага скочил от ложето си и бос се втурнал към стаята ми. Угрижен и разтревожен, той горещо молел лекарите да направят всичко, което е по силите им. Седнал до леглото ми и когато най-сетне съм дошъл в съзнание, радостта му била безгранична.

Кризата мина, но все още бях съвсем отпаднал. А в това време Цезар се готвеше за поход срещу Испания, където синовете на Помпей бяха струпали големи сили. Отначало смяташе да ме вземе със себе си, но сега това беше невъзможно. Той се разпореди да следят най-внимателно за моите занимания и за здравето ми; щях да отида при него, след като се поправя.

Щом се почувствах по-добре, започнах да се готвя за път. Много хора искаха да ме придружат, дори и майка ми. Аз обаче избрах сред приятелите и прислугата само неколцина от най-силните и издръжливите; с тях побързах да поема на път и се придвижвахме на големи етапи. Не се размина без приключения и опасности; край испанския бряг корабът ни потъна.

Когато спрях в Таракон, хората не можеха да се начудят как съм успял да стигна толкова бързо сред тази военна бъркотия. Вуйчо обаче не беше в Таракон. Тръгнах по следите му към вътрешността на полуострова и най-сетне, след големи мъки и опасности, се озовах край град Кулупия. Това беше вече след победоносната му битка със синовете на Помпей; единият от тях беше загинал, а другият, Секст, се бе спасил с бягство и се криеше в планините. Цезар, който ме беше оставил изнемощял, сега се изненада, като ме видя жив и здрав след толкова вражески и разбойнически засади, и започна бащински да ме прегръща и целува. Дълго ме държа в прегръдките си. Хвалеше ме за енергията и бързината, защото бях пристигнал пръв от всички, с които тръгнахме от Рим. Разпитваше ме внимателно за положението в столицата, проверявайки по този начин способностите и ума ми. Явно остана доволен от отговорите ми, а също и от това, че говоря само по същество.

До Нови Картаген^[6] плавах с кораба на вуйчо си. Позволиха ми да взема на борда само петима роби, но аз поканих и трима приятели. Много се страхувах, че щом разбере това, Цезар ще ме нахока. А пък вуйчо се зарадва, че съм толкова привързан към приятелите си!

В Нови Картаген се стекоха много хора с молби към Цезар както по обществени, така и по лични въпроси; доста бяха надошли и да си издействат награда. Жителите на град Сагунт, обвинявани заради поведението си през последната война, се обърнаха към мен за помощ. Аз успях да ги защитя пред Цезар.

След като прекарах няколко месеца в Испания, помолих вуйчо да ми позволи да навестя майка си. Съгласи се веднага; всъщност и той скоро щеше да се върне в Италия. Близо до Рим, на хълма Яникул, огромна тълпа ми прегради пътя. Тя беше обградила някакъв млад човек, който се представяше за внук на великия военачалник Гай Марий^[7]. Понеже Цезар и Марий бяха близки роднини, младежът молил всички от двете фамилии да му свидетелстват, че принадлежи към този род. Някои жени се съгласили, но майка ми не успял да склони. Сега се обръщаше към мен.

Не знаех как да постъпя. Би било неприлично да се здрависвам с такъв човек — уж е мой роднина, пък аз не съм му виждал очите; от друга страна — невъзможно беше да се отнеса пренебрежително към него пред огромната тълпа, напълно убедена, че той е внук на военачалника, прославил се с многобройните си победи и със своята благосклонност към народа. Накрая казах:

— Глава на нашия род, както и на цялата държава, е Цезар. Обърни се към него и пред него докажи произхода си. Ако той го потвърди, аз пръв ще те приветствам като сродник. Но докато Цезар не каже мнението си, моля те, не идвай в дома ми и не искай нищо от мен.

Въпреки това човекът ме следва чак до дома. По-късно се оказа, че съм постъпил правилно, като не съм го допуснал до себе си. Той беше освободен роб, по професия лекар — ветеринарен или хуманен, гръцкото му име беше Херофил, а латинското — Аматиус. Опитваше се да направи лесно кариера, като се представяше за изчезнал член на знатно семейство. Цезар го изсели от Италия, но по-късно той се върна, пак опита същите фокуси и свърши в мизерия.

В Рим се установих близо до дома на родителите си и повечето време прекарвах с тях. Хранех се там, освен когато ме поканеше някой от приятелите ми — връстници, но това рядко се случваше. Точно по това време по решение на сената бях причислен към патрициите.

Продължих учението, прекъснато поради пътуването си до Испания. Наставници ми бяха двама гръцки учени: философът Арейос от Александрия и роторът Аполодор от Пергам. Бях много привързан към тях, особено към Арейос.

В същото време Цезар се завърна от Испания. Късно есента той ми поръча да замина за гръцкия град Аполония, който се намира отвъд Адриатика, при границата с Епир. Там трябваше да продължа учението си и едновременно да се подготвям за други задачи^[8].