Александер Кравчук
Октавиан Август (80)

По-трайни от бронза

Хораций се обърна към един от приятелите си — Виний, с молба да предаде на императора три свитъка с негови песни, издадени през 23 година. Виний тъкмо отиваше при Август, който беше извън Рим и възстановяваше силите си след продължително боледуване.

Виний бил вече далеч извън града, когато го догонил пратеникът на Хораций, треперещ като всеки автор за съдбата на произведението си. Това ясно се вижда от съдържанието на писмото, връчено на Виний, въпреки поетичната и шеговита форма:

Предай на Август тези запечатани свитъци, както съм те молил много пъти, преди да тръгнеш на път; ако е здрав и в добро настроение, той сам ще попита за тях. Страхувам се да не би от прекалено доброжелателство към мене да направиш грешка и да ми навлечеш неприязън с тези книжки, ако прекалено усърдно ги предлагаш. Ако случайно този тежък пакет ти пречи, по-добре го хвърли, но не го пъхай насила там, където трябва изискано да го връчиш. Силата си използувай по пътя, когато се катериш по планините и прегазваш реките. А когато стигнеш до целта на пътуването си, свали този багаж в добре го пази. Да не вземеш случайно да носиш книгите под мишница като селянина агне! И не разправяй на всички, че си се потил, когато си мъкнел песните, които може би ще привлекат погледа и слуха на Цезар.

Но стига съм те молил, хайде, върви! Бъди здрав, не се люшкай като пиян и внимавай да не престъпиш моите заповеди^[1]!

Всъщност поетът е можел да бъде напълно спокоен за начина, по който ще бъдат приети песните. Той е бил един от любимците на императора, който е искал постоянно да го вижда до себе си и е поддържал с него оживена приятелска кореспонденция. А Хораций се гордеел с последните си произведения. Той изразява това в последната песен от сборника:

Издигнах си паметник, по-траен от бронза и по-висок от царските гробници, от пирамидите. Нито дъжд, нито вихър, нито безкрайният низ на годините и вечно бягащото време — нищо няма да го разруши. Аз няма да умра напълно — голяма част от мен е неподвластна на богинята на смъртта. Ще остана жив чрез славата си сред потомците, докато на Капитолия пристъпва жрецът с мълчаливата девица-весталка^[2].

Хораций се е лъгал. Неговото величие се оказа още по-трайно. Отдавна са изчезнали жреците на римските богове, изчезнали са и весталките. А песните на поета са живи. Четат ги край Тибър и Висла, край Волга и Мисисипи, край Темза и Амазонка — навсякъде, докъдето е достигнала европейската култура.

Защото крехката и неуловима тъкан на думите е по-трайна от бронза, по-могъща от империите.