Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cesarz August, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Ангелина Дичева, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александер Кравчук. Октавиан Август
Преводач: Ангелина Дичева
Редактор: Магдалена Атанасова
Редактор на издателството: Маргарита Владова
Художник: Веселин Цаков
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ана Байкушева
Издание първо
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Георги Димитров“ — Ямбол
История
- — Добавяне
Завещанието
Макар че корабите, прекосявайки теснината, обикновено се отправяха към Брундизий, Октавий и неговите спътници предвидливо се отбиха в едно малко заливче, далеч от всякакви селища. Но жителите на този пустинен бряг не знаеха нищо за събитията в Рим. Ето защо продължиха пеш до градчето Лупия, на осем мили навътре в сушата.
Тук срещнаха хора, върнали се току-що от Рим, от погребението на Цезар. Те първи съобщиха на Октавий подробности за събитията в сената и през следващите дни. Момчето слушаше разказите за смъртта и предателството и от очите му течаха сълзи. Плачеше, защото обичаше истински Цезар — така силно и истински, както само едно момче може да обожава мъжа, който е негов идеал, образец, герой. Плачеше, защото се разклати наивната му вяра в нерушимостта на приятелството и човешката преданост. С ужас откриваше, че онези, които доскоро бе смятал за ревностни почитатели на великия Цезар, за културни и симпатични хора, са или ограничени фанатици, или жестоки и безскрупулни злодеи, алчни за власт и печалба, или пък страхливци и глупаци, достойни за презрение. Плачеше най-сетне, защото завърналите се от Рим го поздравяваха с почит и уважение като наследник и син на убития. Те твърдяха, че в завещанието, прочетено публично един ден преди погребението, Цезар определял за свой главен наследник — признавайки го за син — Гай Октавий.
Разказваха, че самото погребение е станало на 20 март. В Рим се стекли безброй хора от цяла Италия. Великолепният саркофаг с тялото на убития бил изложен на Форума. Над него висяла разкъсаната и окървавена тога. От Форума тленните останки трябвало да се пренесат на Марсово поле и там да бъдат изгорени на приготвената голяма клада от скъпо дърво.
Церемонията на Форума открил Марк Антоний. Качил се на трибуната и наредил на херолда да прочете постановленията от миналите години на сената и Народното събрание, в които на Цезар се признавали най-високи заслуги и бил наречен баща на отечеството. След това му заповядал да повтори текста на тържествената клетва, положена неотдавна от всички съсловия, поемащи свещения дълг да пазят живота на диктатора. Накрая самият Антоний произнесъл реч, кратка и убедителна. Припомнил делата и заслугите на покойния. Изброил покорените от него народи. Възхвалявал го за неговата благост и снизходителност.
А когато, привършвайки словото си, консулът високо вдигнал оплисканата с кръв тога на мъртвия, сред огромното множество, в което не липсвали и стари воини на Цезар, избухнали плач и жални вопли.
Но вече започнали траурните песнопения и рецитации, прославящи по стар обичай човека, който си е отишъл. Рецитирали и стихове на стари поети, пригодени за случая. В някои от тях недвусмислено се намеквало за убийците. Слушателите подхващали тези стихове и многократно ги повтаряли. Особено силно и застрашително скандирали следния стих:
Men serva sse, ut essent, qui me perderent[1]?
Изведнъж някой вдигнал високо над главите восъчна статуя на Цезар. По нея се виждали всичките двадесет и три рани, включително и най-жестоката, на лицето.
Тълпата обезумяла. Разкъсала кордоните на стражата и понесла саркофага с тленните останки. Могъщата човешка река се изкачила чак на Капитолия, за да изгори тялото на Цезар. Но жреците се противопоставили. Тогава множеството се устремило към сградата, където преди пет дни диктаторът намерил смъртта си. Тук се сблъскало със силни военни части и се върнало на Форума. Само за миг насред площада израснала огромна клада от натрошени пазарни лавки и сергии, от изкъртени дъски и пръти. Сложили саркофага отгоре. Лумнали пламъци, извил се плач и ридания. Всички напирали към огъня, за да хвърлят в него каквото имали най-ценно. Ветераните — оръжието и отличията, с които се накичили за погребението на военачалника си; музикантите и артистите — великолепните си костюми; жените — скъпоценни накити. Огромната клада, непрекъснато подклаждана, горяла на Форума цял ден и цяла нощ. Около нея ридаели хиляди римляни и чужденци. Едва на другия ден близките на Цезар изгребали от пепелта шепа овъглени кости, за да ги положат в гробницата на Марсово поле, до праха на дъщеря му.
Още при първия признак на брожение сенаторите избягали от Форума. Побеснялата тълпа се опитала да запали къщите на Марк Брут и на Касий. С мъка успели да осуетят тези опити, които можели да завършат с пожар в целия град. През следващите дни убийците тайно напуснали града и се преместили в околностите на Рим.
В деня на самото погребение от злодейска ръка загинал Гай Хелвий Цина, поет и приятел на Цезар. Той бил болен, но излязъл от къщи, за да отдаде последна почит на покойния, още повече че Цезар му се присънил през нощта, канел го на пиршество и го повел за ръка към трапезата. Някаква жадна за кръв шайка обкръжила Хелвий Цина на улицата. Щом си казал името, той бил разкъсан на парчета. По погрешка го взели за омразния Корнелий Цина.
От тези потресаващи разкази в главата на Октавий се раждаха нови съмнения. Какво всъщност е становището на Антоний, щом — както твърдят всички — на 17 март се е помирил с убийците на Цезар? Кой управлява в Рим? Антоний? Сенатът? А може би градът е обхванат от анархия? Какви са намеренията на заговорниците?
Нямаше никаква причина да не се вярва на вестта за Цезаровото завещание. Но дали тези прости хора, непосветени в политиката и правото, не са го разбрали погрешно? А може би това е коварен опит да примамят младежа в клопката? Но пък хората, които той нарочно прати в Брундизий, донесоха благоприятни новини. Там нямало никакви врагове, а това, което се чува в Лупия, напълно се потвърдило. Гарнизонът и населението на Брундизий посрещнаха Октавий с радост. Там вече го чакаха писма от майка му и от втория му баща, в които съобщаваха за завещанието на Цезар и за събитията в Рим.
Цезар наистина го определил за свой главен наследник. Една трета от имуществото си приписал на двамата внуци на другата си сестра. Освен това направил огромни дарения на народа. Всеки гражданин на столицата трябвало да получи по 300 сестерции. Градините на Цезар отвъд Тибър ставали обществена собственост. Мнозина от приятелите си — някои от които станаха негови убийци — Цезар определил за настойници на сина си, в случай че се роди след смъртта му, а други сочел като следващи наследници, ако първите не приемат наследството. С едно изречение, добавено към завещанието, което било съставено през септември предната година, Цезар осиновявал Октавий. Това решение той явно е взел в последния момент и затова никой не знаел за него.
Майка му отново го молеше по-бързо да си дойде в Рим. А вторият му баща, Филип, от сърце го съветваше да не приема наследството и да не се съгласява с осиновяването. По-добре е да се задоволи със семейното имущество и да прекара живота си спокойно, далеч от политиката, която на никого не е донесла нищо добро.
Но Гай Октавий вече го нямаше. След осиновяването той се бе превърнал в Гай Юлий Цезар Октавиан, т.е. от рода на Октавиите. Той беше син и — както подобава на един син — безмилостен отмъстител за смъртта на великия Цезар.