Уолт Уитман

Уолт Уитман (1819–1892)

Уолт (Уолтър) Уитман е роден в Уест Хилс, Лонг Айланд, Ню Йорк. На единадесетгодишна възраст завинаги напуща училището и започва да изкарва хляба си с труд.

Сменя една след друга най-различни професии: разсилен в учреждение, печатарски работник, учител, журналист, калфа в дърводелската работилница на баща си. През цялото време той упорито и жадно се самообразова. В дневника му от тези години е запазен дълъг списък на книгите, които е прочел. Но истинското си образование и опит в живота Уитман получава от срещите и общуването си с обикновените хора. Негови приятели са барманите, кочияшите, хористките от вариететата на Бродуей, рибарите и морските капитани. Легендите разказват, че са го виждали разпалено да чете пред неуките си слушатели Шекспир и откъси от трудовете на древните гръцки философи. На този интимен контакт с големия град и морето той остава верен до края на живота си.

Според много американски критици три събития са имали решаващо значение за творческата биография и поезията на Уитман: едно пътуване до Ню Орлиънс, участието му в гражданската война и тежката болест, която за дълги години го приковава на легло.

В 1848 г., на двадесет и девет години, придружен от своя брат Джеф, Уитман предприема първото си странстване по голямата земя. Пътуват с влак, дилижанс и кораб по река Мисисипи. Пътуват бавно, спират когато и където пожелаят. Прекарват три месеца в Ню Орлиънс — „Американския Париж“. Поетът е пленен от богатството на креолската култура и блясъка на пейзажа. Братята се връщат през Чикаго, големите езера и Бъфалоу, като изминават общо осем хиляди мили. Югът, долината на Мисисипи и Средният Запад завладяват въображението на Уитман и по-късно заемат широко място в поезията му.

От самото започване на гражданската война Уитман е на страната на Севера. Той дори е изгонен от вестника, където работи, защото собственикът ненавижда ония, които симпатизират на негрите. Но по неизвестни причини Уитман не постъпва в армията. В края на 1862 г. по-малкият му брат Джордж е ранен на фронта и поетът незабавно отива да се грижи за него. И Уитман сякаш намира своето призвание. Цялата война той прекарва в болниците и на фронта, сред ранените и умиращи бойци. С неизтощима енергия, преданост и човеколюбив Уитман лично оказва медицинска помощ на повече от петдесет хиляди войници.

Всичко това се отразява пагубно на здравето му. В 1873 г. поетът получава удар и парализа. Остава до края на живота си, цели деветнадесет години, инвалид.

Славата си „добрият посивял поет“ дължи на своята стихосбирка „Стръкчета трева“, която неочаквано в 1855 г. изгрява като звезда на американския литературен небосклон, за да не угасне никога вече. Първото издание на книгата, отпечатано със средства на автора, съдържа едва дванадесет стихотворения. Но скромната на вид стихосбирка е забелязана от прозорливото око на известния философ, есеист и поет Емерсън, който насърчава автора с думите: „… Приветствам ви с началото на голяма кариера.“

Разбира се, не всички мислят като Емерсън. Ценителите на поезията, свикнали с безупречните и елегантни по форма стихове на Едгар Алан По и Хенри Лонгфелоу, приемат „Стръкчета трева“ като дързост и посегателство срещу романтичната традиция. Поетът Сидней Ланиър нарича Уитман „касапин на поезията“. Друг критик препоръчва стихосбирката да се казва не „Стръкчета трева“, а „Бурени“.

Какво смущава противниците на Уитман? На първо място това е новото съдържание, което блика от поезията му. Отношението му към живота. Цялостното демократично и общочовешко звучене на творчеството му. Дълбоката му вяра, уважение и любов към обикновения човек.

Не по-малко значим е и приносът му към теорията на поезията. Той е родоначалник на свободния стих. Пръв се осмелява да пише без рими и традиционните ритмични схеми. Но въпреки това, когато се четат напевно и на глас, неговите дълги редове звучат тържествено и от тях извира някакъв особен, покоряващ ритъм.

С всяко ново издание на „Стръкчета трева“ се увеличават и почитателите на поета. Той има приятели вече не само в Щатите, но и в Европа. Край леглото на болния почтително застават съвсем непознати хора, дошли от различни краища на света да изразят своята признателност и уважение към литературното му дело.

Когато на 26 март 1892 г. Уитман умира, хиляден народ се стича на гроба му. По волята на поета свещеници няма. Просто един от приятелите му, Франсис Уилямс, прочита откъси от Библията, Корана, Конфуций, Платон и най-вече от безсмъртната книга на самия Уолт Уитман „Стръкчета трева“.

Емили Дикинсън

Емили Дикинсън (1830–1886)

В живота на Емили Дикинсън, една от най-интересните и оригинални представителки на американската поезия, външно не е имало нищо изключително.

Родена е в Амхърст, Масачузетс. Баща й е известен адвокат и касиер на колежа в града. Отнася се към децата си с пуританска строгост. Разрешава на дъщеря си Емили да чете само Шекспир и Библията. Но заедно с това той е и чудак. Веднъж с училищната камбана свиква тълпа от хора, за да им покаже колко е красив залезът.

На седемнадесет години Дикинсън постъпва за една година в девическа семинария. Малко по-късно тя пише до своя приятел и литературен съветник полковник Хигинсън: „Питате кои са моите приятели? Хълмовете, сър, и залезът, и кучето, голямо колкото мен. Те са по-добри от човешките създания, защото знаят, но не говорят. А шумът на ручея на обед превъзхожда моето пиано.“

През 1853 г. баща й е член на Конгреса и Емили прекарва зимата във Вашингтон и Филаделфия. Тук тя среща човека, в когото се влюбва — някой си Чарлз Уодсуърт, свещеник. Но свещеникът е женен и Дикинсън се връща в родния си град сломена и разочарована. Постепенно тя се отчуждава от света и последните десет години от живота си въобще не напуска дома си. Облича се изцяло в бяло и отказва да разговаря с непознати хора. Но никой освен най-близките й приятели не знае, че през всичките тези години тя търпеливо създава своите поетични миниатюри-откровения. Пише, защото това й доставя радост, удовлетворява някаква нейна дълбока духовна нужда. Емили не търси и не мечтае за слава. Тя нито за миг не допуска, че някой може да се интересува от интимните разговори, които води със себе си. Приживе, и то без нейно знание, са отпечатани само седем стихотворения.

Когато умира, в едно от махагоновите чекмеджета на масата заедно с куп стари писма, грижливо завързани с панделка, откриват ръкописи на седемстотин нейни стихотворения. Молбата на поетесата е те да бъдат изгорени.

За щастие близките на Дикинсън не изпълняват молбата й. В 1890 г., четири години след смъртта на Емили Дикинсън, излиза под редакцията на Хигинсън първата книга с нейни стихове. Два други тома излизат в 1891 и 1896 година.

Америка и останалият свят с учудване откриват, че неочаквано се е появил един нов и значителен поет.

В едно от своите писма Дикинсън казва следното за поезията, което се отнася изцяло и до нейното творчество:

„Когато чета една книга и тя кара тялото ми да леденее и да няма огън, който да го стопли, аз знам, че това е поезия. Ако почувствам физически, че горната част на главата ми липсва, аз знам, че това е поезия. Това са пътищата, по които узнавам за нея. А нима има друг начин?“

Едуин Маркам

Едуин Маркам (1852–1940)

Едуин Маркам е роден в Орегън Сити, Орегън. Детството си прекарва в едно ранчо в Централна Калифорния. Мечтата му е да стане учител и на осемнадесет години се записва в колежа в Сан Хосе.

Още като младеж пише стихове, силно повлияни от поезията на Байрон.

В 1899 г. неочаквано се появява неговото стихотворение „Човекът с мотиката“, вдъхновено от картината на френския художник Жан Франсоа Миле, която поетът е видял преди десет години и с часове е стоял пред нея. В своето стихотворение Маркам превръща „приведеният от тежестта на вековете“ френски селянин в символ на потиснатите и онеправдани трудови хора от целия свят. Поемата е гневен протест срещу експлоатацията на човек от човека и пламенен призив за борба против тираните.

Успехът на стихотворението е огромен и то бързо се превежда на много езици. В България „Човекът с мотиката“ се появява за първи път през 1924 г. на страниците на списание „Пламък“ в превод на Гео Милев.

През 1901 г. Маркам отпечатва и второто си известно стихотворение, посветено на Линкълн. Същата година стихотворението излиза в книгата „Линкълн и други стихове“.

Маркам издава по-късно и други книги: „Обувките на щастието“ (1914), „Вратите на рая“ (1920), „Осемдесет песни на осемдесетгодишна възраст“ (1932), но нито едно от произведенията, поместени в тях, не достига поетическата сила на „Човекът с мотиката“.

Едуин Робинсън

Едуин Арлингтън Робинсън (1869–1935)

Роден е в селцето Хед Тайд, Мейн, но израства в съседния град Гардинър, който под името Тилбери присъства в много от стиховете му. След смъртта на бащата, търговец на дървен материал, семейството остава без издръжка. Двамата по-големи братя на Робинсън умират млади. След дълго и мъчително боледуване умира и майката.

Много от стиховете на Робинсън са подсказани от нещастията в семейството и обеднелия роден край. Срещаме се с една земя, изведнъж загубила предишните си възможности, с огромни старомодни къщи и самотни мечтатели, които някога са били заможни и щастливи.

Поетът следва две години в университета Харвард, но е принуден да напусне поради липса на средства. Озовава се в Ню Йорк и живее известно време в Гринич Вилидж — квартала на художниците и писателите. В тези години той е толкова беден, че може да събере всичките си вещи в един куфар. Запомнили са го като слабоват и стеснителен младеж, без какъвто и да е талант за практическа работа, но с голямо съчувствие и отзивчивост към бедните и самотните.

Събратът му по перо Луис Ънтермейър пише за него: „Говорът и изразът му са безцветни. Цветът е в стиховете му. Вниманието и любовта, които хората пазят за семейството, приятелите, домовете и кариерата си, той отдава на поезията.“

Когато в 1890 г. Робинсън започва да печати стиховете си, в Америка има малко добри поети и никакъв интерес към поезията в читателските кръгове. Той е принуден сам да плати за издаването на първите си две книги — „Пороят и нощта преди“ и „Децата на нощта“. Приятели тайно субсидират третата — „Капитан Крейг“. За щастие на Робинсън интерес към неговото творчество проявява бившият президент Теодор Рузвелт. По това време поетът работи като инспектор в новостроящата се подземна железница. Рузвелт успява да го назначи за чиновник в Нюйоркската митница и с това да облекчи тежкото му финансово положение. След 1911 г. Робинсън живее в колонията за художници в Ню Хампшър, а в последните години от живота си вече се издържа с парите от книгите си.

Робинсън е удостоен три пъти с литературната награда „Пулицър“ — 1922, 1925 и 1928 г. През двадесетте години той единодушно е смятан за най-добрия жив американски поет.

Той майсторски използва драматичния монолог — форма, въведена в английската литература от Робърт Браунинг.

Героите на стихотворенията „Ричард Кори“ и „Минивър Чиви“ са станали отдавна нарицателни имена както в Америка, така и в Англия.

Едгар Ли Мастър

Едгар Ли Мастър (1869–1950)

Едгар Ли Мастър е роден в Гарнет, Канзас. Младостта си прекарва в Питърсбърг и Люстън, Илинойс, които по-късно ще оживеят в „Антология на Спун Ривър“.

До петдесетата си година е адвокат в Чикаго. Издава няколко стихосбирки, пиеси и един том есета. В ранните си поетически опити Мастърс подражава на Едгар По, Кийтс и Шели. Всички тези трудове остават незабелязани от критиката.

В 1914 г. един приятел на Мастърс му дава да прочете сборник с древногръцки епитафии. Това му подсказва идеята да напише подобна книга за хората, които е познавал като младеж в Средния Запад. По препоръка на редактора на авторитетното списание „Поезия“ Хариет Монро Мастърс издава в отделна книга своите кратки епитафии. Отначало мненията за „Антология на Спун Ривър“ са противоречиви. Едни обвиняват поета в „журнализъм“, други се възхищават от сатиричната сила на неговия талант. Антологията обема двеста четиридесет и шест епитафии, в които мъртвите от едно невзрачно градче на Средния Запад разказват за себе си и своите близки. В тези сбити монолози хапливо и с реалистична проницателност са разкрити духовната изолираност на средния американец и вълчите закони на заобикалящата го действителност. Свободният стих на Мастърс е пределно пестелив и точен.

В нито едно от своите следващи произведения — „Песни и сатири“, включващи известното стихотворение „Мълчание“, „Великата долина“, „Гладната скала“, „Към залива“ и др., Мастърс вече не достига оригиналността на замисъла и реалистичното новаторство на „Антология на Спун Ривър“.

Стивън Крейн

Стивън Крейн (1871–1900)

Стивън Крейн е роден в Нюарк, Ню Джързи. От шестнадесетгодишната си възраст се занимава с журналистика като репортер и очеркист. Кореспондент е в Куба по време на въстанията в 1895 и 1896 г. Очевидец е на Гръцко-турската (1897) и Испано-американската (1898) война.

Крейн е автор на романи, разкази и стихове. В прозата му се открояват три главни теми: животът в бордеите, трагедията на войната и нещастното детство.

Стиховете на Стивън Крейн са събрани в два тома: „Черните конници“ и „Войната е милостива“. Това са съвсем кратки философски миниатюри, написани в ироничен тон и в свободен стих, който и днес има своите подражатели.

Крейн умира на двадесет и девет години от туберкулоза в един немски санаториум.

Еми Лоуел

Еми Лоуел (1874–1952)

Еми Лоуел е родена в Бруклайн, Масачузетс. Произлиза от старинен род, дал на Америка много писатели, публицисти, учени.

Автор е на дванадесет стихосбирки, между които „Купол с разноцветни стъкла“, „Мъже, жени и привидения“, „Картини от плаващия свят“, „Източен вятър“. Най-добрата й книга „Какво е часовникът“ е издадена посмъртно и удостоена с наградата „Пулицър“.

Написва обемиста и интересна биография на английския поет романтик Джон Кийтс. Издава няколко книги с есета върху американската и френската поезия.

В 1913 г. заедно с Езра Паунд става един от създателите на литературното течение имажизъм. Под редакцията на Лоуел излизат три алманаха „Поети имажисти“. Творчеството на имажистите е анархо-индивидуалистичен бунт срещу „вулгарността“ на буржоазното общество, на което се противопоставят изтънчените чувства на поета.

Робърт Фрост

Робърт Фрост (1874–1968)

Робърт Фрост е роден в Сан Франциско. След смъртта на баща си на десетгодишна възраст се връща с майка си в земята на своите деди — щата Масачузетс, Нова Англия. Като много други американски писатели и той не успява да завърши висшето си образование. За да изхранва себе си и семейството си, сменя най-различни професии — фабричен работник, учител, редактор на вестник, фермер.

През цялото това време Фрост пише стихове, само няколко от които успяват да достигнат до страниците на списанията. За двадесет години литературен труд спечелва по-малко от двеста долара.

В 1912 г. Фрост предприема една смела и рискована стъпка. Заминава заедно със семейството си за Англия. Тук той намира приятели, подкрепа и отзивчива публика. На следната година излиза първата му книга „Волята на момчето“, посрещната с ентусиазъм от критиката и читателите. В 1914 г. е отпечатана една от най-зрелите и характерни за творчеството му стихосбирки — „На север от Бостън“. След обявяването на Първата световна война Фрост се връща в Америка, за да открие с учудване, че вече е популярен и в собствената си страна. Издаването на три нови стихосбирки още повече утвърждава славата му.

Също като Едуин Робинсън Фрост си служи с класическите стихотворни форми. За свободния стих той шеговито казва, че „това е все едно да играеш тенис без мрежа“.

Лириката на Фрост черпи темите и сюжетите си от природата на Нова Англия и бита на фермерите. Това е преди всичко философска поезия. Поетът непрекъснато се опитва да реши проблема за отношението на човека към света, за неговото разумно и „правилно“ поведение в този свят. Фрост никога не предлага готови решения. Той е в постоянен спор със себе си, затова и любимата му жанрова форма е драматичният диалог.

Един литературен критик казва, че „когато човек чете стиховете на Фрост, той е не само щастлив, че е научил нещо ново, но че е преживял нещо старо, спомнил си е нещо, което дотогава не е подозирал, че знае“.

Карл Сандбърг

Карл Сандбърг (1878–1967)

Карл Сандбърг е роден в Гейлсбърг, Илинойс, в семейството на бедни шведски емигранти. Учител на Сандбърг е животът. Той от малък е принуден да работи като чирак в бръснарница, ратай, прави тухли, мие чинии. В 1898 г. участва като доброволец в Испано-американската война. Там един негов приятел го убеждава да се погрижи за образованието си и Сандбърг постъпва в Гейлсбъргския колеж. С напускането на училището става репортер на чикагския вестник „Дейли Нюз“.

В 1914 г. Сандбърг започва да печати стихове в списанието „Поезия“ и бързо си създава име на поет. Стиховете са посветени на Чикаго и неговите трудови хора. В 1916 г. излиза първата му книга „Чикагски стихове“, в която е поместено и прочутото му стихотворение „Чикаго“. Една след друга се появяват нови книги: „Дим и стомана“ (1920), „Каменни блокове от изгорения от слънцето Запад“ (1922), „Добро утро, Америка“ (1928), „Народът, да!“ (1936). Сандбърг е автор на разкази за деца, събрани в сборника „Рутабега“. Дълги години работи върху тритомна биография на Линкълн, която успешно завършва. През целия си живот събира народни песни и балади, отпечатани в обемиста антология.

В голяма част от творчеството си Сандбърг е поет-оратор, черпи сюжетите и темите си от народа и пише за народа. Но заедно с това той е и нежен лирик, майстор на кратката поетична импресия. Образец на този вид поезия е стихотворението му „Мъгла“.

Като поет демократ, отразил в поезията си проблемите, тревогите и вълненията на своя народ, Сандбърг е може би най-добрият представител на Уитмановата школа в Америка. В едно от стихотворенията си той се обръща със следните думи към критиците: „Говорете колкото искате, само не отнемайте стила ми. Това е моето лице. Може да не е красиво, но е мое.“

Вейчъл Линдзи

Вейчъл Линдзи (1879–1931)

Вейчъл Линдзи е роден в Спрингфийлд, Илинойс. Още като младеж започва да пише стихове, но мечтата му е да стане художник. Учи няколко години живопис в Чикаго и Ню Йорк. След като не успява да продаде нито една от картините си, предприема пеша първата си обиколка в Южните щати. Продава стихове, както сам казва, „за да има с какво да плати храната и хотела си“, и проповядва „евангелието на красотата“. Той се смята за мисионер и борец за духовното възраждане на страната чрез религията и красотата. Стиховете си използва като допълнение на проповедите. Те са предназначени да се четат на глас, дори да се пеят. Към много от тях има ремарки за начина, по който следва да се рецитират. Образите са силно хиперболизирани, ритъмът е галопиращ, почти джазов.

В 1913 г. в списанието „Поезия“ е напечатано първото стихотворение на Линдзи „Генерал Уилям Бут влиза в рая“, посветено на създателя на Армията на спасението. Стихотворението има голям успех и Линдзи го отпечатва заедно с други произведения в отделна книга. Следващата година се появява знаменитото му стихотворение „Конго“. Следват стихосбирките „Китайският славей“, „Златните китове на Калифорния“, „Всяка душа е цирк“ и др. Между книгите му в проза могат да се посочат „Изкуството на киното“, „Полезен пътеводител за просяци“, „Златната книга на Спрингфийлд“.

Поезията на Линдзи, макар и невинаги равностойна, е в основата си дълбоко народна. Химерическите му видения, фантастичната гротеска, преувеличенията са близки до американския фолклор, до хумора на Запада. Той е един от първите, които широко използват негърското народно творчество и завладяващите ритми на спиричуълите.

След петдесетата си година Линдзи изпада в депресия. Плаши го бедността, смята се за пренебрегнат, дори преследван. Дошъл до пълно отчаяние, той се самоубива през нощта на 5 декември 1931 година.

Алфред Креймбърг

Алфред Креймбърг (1883–1966)

Алфред Креймбърг е роден в Ню Йорк. Той е дете-чудо на шах и до двадесетгодишна възраст се издържа от уроци по шахмат и сеанси за едновременна игра.

Посреща с ентусиазъм поезията на имажистите и сам става организатор и ръководител на група радикално настроени поети, които започват да издават списание „Другите“.

Креймбърг е автор на книгите „Гъби“, „По-малко самотен“, „Кръвта на нещата“ и др. Пръв въвежда свободния стих в американската драма. Съставител е на няколко популярни антологии на английската и американската поезия.

Стиховете му са остроумни, афористични и шеговити. В последните си работи той все по-често се връща към класическия стих.

Уилям Карлос Уилямс

Уилям Карлос Уилямс (1883–1963)

Уилям Карлос Уилямс е роден в Ръдърфорд, Ню Джърси, където прекарва по-голямата част от живота си. Майката учи живопис в Париж и от нея синът наследява интереса си към изкуството. Уилямс завършва медицина в Америка и Германия и дълги години е лекар по детски болести в родния си град. „Няма нищо по-достойно за човека от грижата за децата“ — казва поетът и пише стихове, когато приключи работният му ден.

Автор е на много сборници със стихове, по-значими от които са „Кора в ада — импровизации“, „Кисело грозде“, „Пътуване към любовта“, „Пустинна музика“, „Картини от Брьогел“ и др. Прозата му включва есета, четири романа, три книги с разкази и автобиография.

През целия си живот проявява интерес и грижа към младите поети. Поощрява неизвестния още Алън Гинзбърг и написва предговора към поемата му „Вой“.

За най-зряло произведение на Уилямс някои критици смятат дългата му поема „Патерсън“. В центъра на поемата е отношението на поета към модерния град. Патерсън е действителен индустриален град край водопадите на река Пасаик в Ню Джърси. Поетът-герой изучава града, съзерцава неговото настояще, спомня си миналото и постепенно се добира до същността на града, слива се с него.

Стремежът на Уилямс е да създаде типично американска по дух и изразни средства поема, за разлика от космополитната и студено интелектуална поема на Т. С. Елиът „Пустата земя“. За съжаление, въпреки намеренията на автора „Патерсън“ е също усложнена със символи, мъглява и трудноразбираема.

Сара Тиздейл

Сара Тиздейл (1884–1933)

Сара Тиздейл е родена в Сейнт Луис, Мисури. След завършване на образованието си дълго време прекарва в Европа и Близкия изток. Първата й книга стихове съдържа сонети, посветени на голямата френска актриса Елеонора Дузе. Втората й стихосбирка „Елена от Троя“ е написана в бели стихове, които по своята музикалност и напевност се различават твърде много от разговорния бял стих на Робърт Фрост. След 1914 г. Тиздейл издава още две стихосбирки и редактира две антологии: „Отговарящият глас“, съставена от лирика на поетеси, и стиховете за деца „Златната дъга“. Много от стиховете й и днес не са загубили своето обаяние и популярност. Антивоенното стихотворение „Кротък дъжд ще вали“ е послужило за основен мотив на един от марсианските разкази на Рей Бредбъри.

Хилда Дулитъл

Хилда Дулитъл (1886–1961)

Хилда Дулитъл (подписва се винаги само с инициалите Х. Д.) е родена в Бетлехем, Пенсилвания. Баща й е професор по математика и астрономия.

По-известни нейни книги са „Хелиодора“ (1924), „Стените не падат“ (1944), „В дар на ангелите“ (1946). Автор е на много преводи от древногръцката литература.

Дулитъл е може би единственият поет, останал верен на имажистите. Затова и стиховете й са бедни откъм съдържание и мисъл и в много случаи са просто сбор от красиви картини.

Някои критици намират, че тя е „изящен поет, който ни връща загубените пролети на света“.

Елизабет Мадокс Робъртс

Елизабет Мадокс Робъртс (1885–1941)

Елизабет Робъртс е родена в Перивил, Кентъки. Завършва университета в Чикаго и като студентка е наградена за стиховете си, отпечатани по-късно в списанието „Поезия“.

Години наред Робъртс изучава старинните говори на щата Кентъки и в книгата си „Орфей“ възкресява митове, легенди и балади, написани на старинен диалект, но с модерен синкопиран ритъм — като песните, изпълнявани на банджо.

Робъртс е авторка на много романи за ранната история на Америка и живота на първите заселници. Един от тях — „Звън във вятъра“, е опит за сатира на индустриалната цивилизация.

Джон Гулд Флечър

Джон Гулд Флечър (1886–1950)

Джон Флечър е роден в Литъл Рок, Арканзас. Той е от заможно семейство и учи с частни учители. След смъртта на баща си получава рента и решава да се посвети изцяло на поезията. Живее известно време в Англия и е последовател на имажистите.

Автор е на повече от двадесет книги стихове, между които „Пясък и пяна“(1915), „Черната скала“ (1928), „XXIV елегии“ — по една за всеки час от деня (1933), „Епопеята на Арканзас“ (1936) и „Грозящата планина“ (1946).

Смята се за създател, заедно с Еми Лоуел, на „полифоничната проза“ в американската литература. По тяхно определение това е проза, в която се използват някои от средствата на поезията — ритъм, рими, алитерация, повторения и т.н.

Робинсън Джефърс

Робинсън Джефърс (1887–1962)

Робинсън Джефърс е роден в Питсбърг, Пенсилвания, в семейството на баща теолог и професор по класическа литература. Получава образованието си в Германия, Швейцария, Южна Калифорния и Вашингтон. В 1914 г. се заселва заедно с жена си в Кармел, на пустинния бряг на Тихия океан. Построява си каменна къща и кула, за да избяга и се скрие от жестокостта на света и цивилизацията на двадесетия век.

Джефърс е автор на двадесет книги, но известност добива със стиховете си главно от двадесетте-тридесетте години на XX в.: „Тамар и други стихове“, „Жените от нос Сур“, „Скъпи Юда и други стихове“.

Джефърс свободно използва за своите поеми сюжети от Библията и гръцката литература. Посвоему преразказва митовете за Орест, Електра и Медея. Познаването на класиката и особено на античната поезия е повлияло на ритмиката на плавния му, с много дълги редове свободен стих. Според Джефърс нашият „безпросветен и подъл свят“ далеч надминава и най-мрачните фантазии на гърците, вярващи в съдбата. Той смята човешкото съзнание за грешка на природата, цивилизацията — уродлив израстък на тялото й.

В книгите си „Гневи се на слънцето“ (1941), „Двуострата брадва и други стихове“ (1948) Джефърс остава верен на своето трагическо светоусещане на стоик и нихилист.

Клод Маккей

Клод Маккей (1891–1948)

Клод Маккей е роден на остров Ямайка. На деветнадесет години написва първата си стихосбирка „Песни от Ямайка“. Една година по-късно излиза книгата му с балади, написани на индиански диалект. Емигрира в Съединените щати и следва агрономство.

В 1919 г. отива в Англия, където издава малка по обем стихосбирка „Пролет в Ню Хампшър“, приета много ласкаво от критиката. С връщането си в Америка става съредактор на списанието „Либерейтър“. Книгата му „Харлемски сенки“ го утвърждава като един от най-значимите негърски поети. След 1922 г. пише главно проза. Последните му стихотворни творби са отпечатани и издадени след смъртта му в „Избрани стихове“ (1953).

Една Сейнт Винсънт Милей

Една Сейнт Винсънт Милей (1892–1950)

Една Милей е родена в Мейн и получава образованието си в известния девически колеж Васар. Още като студентка привлича вниманието с поемата си „Ренесанс“, която дава името на първата й стихосбирка.

Живее няколко години в нюйоркския квартал Гринич Вилидж. Пише разкази под псевдонима Нанси Бойд, пиеси за експерименталния театър „Провинстоун плейърс“ — театъра, който пръв поставя пиесите на Юджин О’Нийл.

Автор е на стихосбирките „Фурми от тръни“ (1920), „Втори април“ (1921), „Плетачът на арфи“ (1923) и др.

Въпреки че в творчеството й преобладава романтичната любовна лирика, тя има и стихове с граждански и социални мотиви. През 1927 г. участва в протестна демонстрация срещу екзекуцията на Сако и Ванцети и написва стихотворението „Отказваното правосъдие в Масачузетс“. Творбата й „Унищожаването на Лидице“ (1942) е гневно заклеймяване на фашистките зверства през Втората световна война.

Арчибалд Маклийш

Арчибалд Маклийш (1892–1982)

Арчибалд Маклийш е роден в Гленко, близо до езерото Мичиган, Илинойс. Завършва университета Йейл. Участва в Първата световна война като шофьор на санитарна кола и капитан от артилерията. След войната следва право в Харвардския университет и известно време е адвокат в Бостън.

Маклийш казва, че „животът ми е започнал в 1923 г.“. Тогава той решава да се посвети изцяло на поезията. Същата година отива във Франция, където се сприятелява с Хемингуей и Фицджералд. Като повечето от тогава намиращите се в Европа американски писатели в края на 20-те години той се завръща в Щатите.

В 1930 г. Маклийш е вече автор на седем стихосбирки. В 1933 г. е отпечатана една от най-зрелите му творби — поемата „Конкистадор“. Готвейки се за написването на произведението си, той проследява целия път на завоевателя Кортес в Мексико. Поемата е удостоена с наградата „Пулицър“.

До средата на 30-те години Маклийш поддържа теорията „изкуство за изкуството“ и стиховете му са лишени от социално звучене. Но постепенно започва да преодолява своята откъснатост от живота и в поезията му навлизат много от парливите проблеми на времето. В сборника му „Фрески за града на мистър Рокфелър“ се появява темата на народа. Маклийш успява да създаде грандиозен събирателен образ на истинските господари на страната. Художествено постижение в областта на гражданската и социалната поезия са и някои от пиесите му в стихове. В радиопиесата „Падането на града“ той предсказва ужаса, който носи настъпващият фашизъм. Градът очаква своя победител. Появява се огромен железен човек. Той бавно вдига шлема си и стъписаното множество вижда, че вътре няма нищо — завоевателят е без лице и мозък.

През Втората световна война Маклийш е известно време заместник държавен секретар и близък съветник на президента Рузвелт.

За събраните си стихове (1917–1952) поетът получава три големи литературни награди. Публикува и цикъл стихове, посветени на първия полет до Луната.

Едуард Къмингс

Едуард Естлин Къмингс (1894–1962)

Е. Е. Къмингс е роден в Кеймбридж, Масачузетс. Баща му е преподавател в Харвард и по-късно става евангелистки пастор. В 1916 г. Къмингс завършва университета Харвард и участва във войната като санитар. Обвинен в нарушение на военната цензура, той е осъден на три месеца затвор, които прекарва в един френски лагер.

Тези негови преживявания и отрицателното му отношение към войната са основа на романа му „Огромната стая“.

Автор е на много стихосбирки, между които следва да се отбележат „Лалета и комини“ (1923), „Етцетера“ (1925), „1×1“ (1944). Другите му книги включват пиесата „Него“, балетния сценарий „Том“ и др.

Главна особеност на много от стиховете му е странният начин, по който са написани. Къмингс поддържа, че поезията е предназначена за окото, а не да се чете на глас. Той умишлено се стреми да озадачи и изненада читателя — нарушава приетия словоред, измисля си своя пунктуация, пише без главни букви и т.н. Това превръща много от стиховете му в ребуси, които единствено авторът им би могъл да разгадае.

Проникнем ли зад бариерата на неговите ексцентричности, ще видим, че поезията на Къмингс е твърде традиционна и често пъти банална в тематично отношение. Той пише предимно романтични или чувствени любовни стихове. По-интересна е сатиричната му поезия, в която осмива войната, национализма, религията и еснафската пошлост. От този жанр е поместеното в антологията стихотворение „Милата ми стара и така нататък“. В „Невинна песен“ успява да проникне в простотата на детския свят. Поетичната импресия „Париж“ е реминисценция от дългия му престой в Европа и Франция.

За себе си Къмингс казва, че е „въжеиграч, който балансира три стола — човека, влюбения и твореца, а светът стои отдолу и гледа“.

Хорас Грегъри

Хорас Грегъри (1898–1982)

Хорас Грегъри е роден в Милуоки, Уисконсин. Следва Немско-английската академия и училището за изящни изкуства в родния си град.

Автор е на три стихосбирки: „Пансион в Челси“, „Да не отстъпваме“ и „Хор за оцеляване“. „Избрани стихове“, издадени в 1951 г., съдържат и двадесет нови стихотворения.

В творчеството си Грегъри е отзивчив към страданията на трудовите хора и остро реагира на социалните неправди. Поместеното в антологията стихотворение „Първи монолог из мъките на М’Фейл“ показва, че той си служи много сполучливо и с оръжието на сатирата.

Сериозен е приносът на Грегъри и в областта на литературната критика и история. Автор е на изследването върху творчеството на Д. Х. Лорънс „Пилигрим на апокалипсиса“, сборника есета за американската поезия „Щитът на Ахил“ и авторитетната и богато документирана „История на американската поезия“.

Дълги години Грегъри е професор по преводна класическа литература и съвременна поезия.

Харт Крейн

Харт Крейн (1899–1932)

Харт Крейн е роден в Гаретсвил, Охайо. Баща му е сладкар, враждебно настроен към литературните интереси на сина си.

През Първата световна война живее в Ню Йорк и работи като книжар, работник във фабрика за муниции, управител на чайна. Води разгулен живот, пиянства и пише първите си стихове.

Привлича вниманието на критиката още с книгата си „Бели здания“ (1926). Подпомогнат парично от свой приятел, започва работа върху най-зрялото си произведение „Мостът“, издадено в отделна книга в 1929 година.

В 1931 г. Крейн получава стипендия от фондацията „Гугенхайм“ и отива в Мексико да напише поема за Монтесума и испанските завоеватели. Начинанието е неуспешно и поетът изпада в депресия. На път за Америка в залива на Мексико Крейн се самоубива, като се хвърля от кораба. По своята съдба Харт Крейн твърде много напомня талантливия уелски поет Дилън Томас. И двамата поради вътрешна неустойчивост и алкохолизъм не успяват напълно да реализират безспорните си дарования.

Лангстън Хюс

Лангстън Хюс (1902–1967)

Лангстън Хюс е роден в Джоплин, Мисури, в семейството на бедняци. Успява да завърши училището в Кливланд и на осемнадесет години е учител по английски в Мексико. След една година в Колумбийския университет става моряк и обикаля много страни. Със седем долара в джоба се озовава в Париж и постъпва портиер в нощно заведение. Посещава Испания и Италия и се завръща в Ню Йорк с капитал от двадесет и пет цента. Като поет го открива Вейчъл Линдзи, който прочита няколко негови стихотворения пред отбрано общество в хотела, където Лангстън Хюс е келнер.

В 1926 г. излиза първата книга на Хюс — „Уморени блусове“. Още в тази стихосбирка поезията му е дълбоко свързана с негърските ритми и фолклор.

Във формата на блусове са написани и следващите му сборници „Пазителят на сънища“ (1932), „Нова песен“ (1938), „Шекспир в Харлем“ (1942).

В много от ранните творби на Лангстън Хюс се чувства тъга и носталгия по далечна Африка.

През 30-те години в творчеството му настъпва значителен прелом — тъгата и отчаянието се сменят със страстно изразен протест срещу расизма и терора на белите. Това личи най-силно в книгите му „Добро утро, революцийо“ и „Нова песен“.

В 1932 г. той посещава Съветския съюз и споделя впечатленията си в книгата „Един негър гледа Съветска Средна Азия“.

След войната публикува нови стихове с гражданска поезия: „Чудните поляни“ (1947), „Билет за едно пътуване“ (1947), „Монтаж на несбъднатия сън“ (1951).

В 1940 г. е отпечатана автобиографията му „Голямото море“.

Кенет Фийринг

Кенет Фийринг (1902–1961)

Кенет Фийринг е роден в Чикаго. Успешно завършва университета на Уисконсин и сътрудничи с литературни рецензии и стихове на „Ню масиз“, „Нейшън“ и „Поезия“.

Оформя се като поет по време на голямата криза в Америка. В книгите си „Ангелски ръце“ (1929), „Стихове“ (1935) и „Крива сметка“ (1938) подобно на Сандбърг от по-старото поколение жигосва със сатиричните си стихове язвите на капиталистическото общество. Под обстрела му най-често попадат радиото, печатът и киното като „масови средства за затъпяване на народа“. Стиховете му са своеобразна джазирана сатира на големия град с неговите банкери, гангстери, проститутки и нощни заведения.

Фийринг работи известно време като сценарист в Холивуд и е автор на няколко криминални романа.

Огдън Наш

Огдън Наш (1902–1971)

Огдън Наш е роден в Рай, Ню Йорк. След завършването на Харвард работи в издателски къщи, член е на редакционната колегия на влиятелното списание „Нюйоркър“ и е сценарист в Холивуд.

Наш е широко известен като един от най-талантливите хумористи в американската поезия. В продължение на много години той находчиво и не съвсем безобидно критикува и осмива недъзите на западния свят.

Между книгите му трябва да се споменат „Тук и аз съм чужденец“ (1938), „Лицето е познато“ (1940), „Добри намерения“ (1942), „Срещу“ (1949) и „Частна трапезария“ (1953).

Каунти Кълън

Каунти Кълън (1903–1946)

Каунти Кълън е роден в Ню Йорк и е син на негърски проповедник. Завършва английска литература в Харвардския университет. Няколко години е заместник-редактор на негърското списание „Опортюнити“. Със стипендия на фондацията „Гугенхайм“ прекарва една година в Европа. Последните единадесет години от живота си е учител по френски език в Ню Йорк.

Първата му книга „Цвят“ (1925) включва студентските му стихове. Следват стихосбирките „Медното слънце“ и „Балада за кафявото момиче“. Малко преди смъртта си Кълън издава сборника „На тях държа“, съставен от най-добрите му стихове.

Кълън заема трайно място в развитието на негърската поезия.

Долтън Тръмбоу

Долтън Тръмбоу (1905–1976)

Долтън Тръмбоу е роден в Колорадо. Известен е като един от най-добрите американски сценаристи. Съредактор е на списанието „Сценарист“. Автор е на романа „Джони получи своята пушка“. По негови сценарии са заснети някои от големите американски филми като „Храбрият“, получил наградата „Оскар“ за 1957 г., „Спартак“, „Великото преселение“ и др.

Стихотворението му „До жената на един осъден“ е отпечатано за първи път в списанието „Мейнстрийм“ в 1959 година.

Ричард Райт

Ричард Райт (1908–1960)

Ричард Райт е роден близо до Натчез, Мисисипи. Заедно с Лангстън Хюз Райт е един от най-известните писатели негри. Популярен е предимно с прозата си.

В книгата „Децата на Чичо Том“ и автобиографията „Черно момче“ той страстно разкрива мъченическата съдба на своите събратя и борбата им за човешко съществуване.

Част от стиховете му са открити и публикувани след смъртта му.

Феликс Полак

Феликс Полак (1909–1987)

Феликс Полак е роден във Виена. Емигрира в САЩ след присъединяването на Австрия от Хитлер през 1938 г. Установява се в щата Уисконсин; следва право и театрознание. По-късно работи като библиотекар в Уисконсинския университет, където сега се присъжда всяка година награда за поезия на негово име. Първите му работи са отпечатани в „Избрани стихове за 1965 г.“.

Стихотворението „Говори героят“, неговото най-известно произведение, излиза за първи път под псевдонима Феликс Амселм в списанието „Оливънт“.

Олга Кабрал

Олга Кабрал (1909–1997)

Олга Кабрал е родена в Западните Индии. Живее в Лонг Айланд, Ню Йорк. В 1959 г. публикува първата си книга стихове — „Градове и пустини“, последвана от „Изпареният човек“.

Стихотворението „Емпайър Стейт“ е преведено от антологията „Съвременни поети“.

Елизабет Бишъп

Елизабет Бишъп (1911–1979)

Елизабет Бишъп е родена в Нова Англия и завършва колежа Васар.

Още с първите две стихосбирки „Север и Юг“ (1946) и „Стихове“ (1956) тя си създава име на поет със свой оригинален глас в съвременната поезия.

Дългата й поема „Рибата“ някои критици поставят наравно с повестта на Хемингуей „Старецът и морето“.

Стихотворението й „Човекът-молец“ създава кошмарната и мрачна картина на човешките същества, уловени в паяжината на големия град.

За събраните си стихове Елизабет Бишъп получава през 1970 г. Националната награда за поезия.

Айлийн Иган

Айлийн Иган (1911–2000)

Айлийн Иган е родена в Уелс, Англия. Живее в Ню Йорк. Сътрудничи със стихове на редица литературни списания. Често използва псевдонима Дж. О’Съливан-Бара.

Стихотворението й „Хибакуша“ излиза за първи път в списанието „Мир“.

Карл Шапиро

Карл Шапиро (1913–2000)

Карл Шапиро е роден в Балтимор, Мериленд. По време на голямата криза е принуден да работи, за да може да учи.

Става известен с книгата си „Личност, място и нещо“. Дава следната характеристика на тематиката си: „Аз пиша за себе си, моя дом, моята улица и моя град, но не и за «Америка» — тази дума е най-големият враг на модерната поезия.“

По време на Втората световна война служи във военноморския флот на САЩ. Стиховете му от войната са събрани в сборниците „Буквата V“ и „Изпитание за поета“, откъдето е взето силното му стихотворение „Завръщане“.

Известно време Шапиро е редактор на списанието „Поезия“ и професор по английски.

Джордж Хичкок

Джордж Хичкок (род. 1914)

Джордж Хичкок е роден в Худ Ривър, Орегън. Автор е на седем пиеси и много разкази, поместени в различни антологии. В 1962 г. излиза първата му стихосбирка — „Стихове и реки“.

Стихотворението „Неизтребимите“ е преведено от американската антология „Съвременни поети“.

Лесли Колинс

Лесли Колинс (род. 1914)

Лесли Колинс е роден в Александрия, Луизиана. Той е един от малкото негърски писатели, успели да получат солидно образование. Завършва колеж и университет в Ню Орлиънс. Получава дипломи от още два университета и от 1945 г. е редовен професор в катедрата по английска литература на университета Фикс.

Стихотворението „Черно момиче“ е преведено от антологията „Керван на негърската поезия“.

Томас Макрат

Томас Макрат (1916–1990)

Томас Макрат е роден в една ферма в Северна Дакота. В много от стиховете си — „Спомням си оня остров“, „Ода за мъртвите американци в Корея“, „Дъхът на кръв“ — той се бунтува срещу милитаризма и неговите представители.

Макграт е издал няколко стихосбирки, от които с най-голям успех се ползва „Писма до въображаемия приятел“.

Гуендолин Брукс

Гуендолин Брукс (1917–2000)

Гуендолин Брукс е родена в Топика, Канзас, в бедно негърско семейство. Успява да завърши колежа Уилсън и работи няколко години като машинописка. От малка проявява любов към поезията и на тринадесет години стиховете й се печатат в списанията за деца.

В 1945 г. излиза първият й сборник стихове „Улица в Бронзвил“. Брукс предава така живо, непосредствено и дълбоко поетично вълненията и тревогите на обитателите на този въображаем град, че някои критици смятат, че той ще остане в литературата като „Тилбери“ на Робинзън и „Спун Ривър“ на Мастърс.

За книгата си „Ани Алън“ Брукс е първият негърски писател, удостоен с най-голямата литературна награда „Пулицър“.

Тя е автор и на романа „Мод Марта“ — разказ за живота на една негърка в Чикаго.

Робърт Лоуъл

Робърт Лоуъл (1917–1977)

Робърт Лоуъл е роден в Бостън, Нова Англия. Произлиза от древен род, дал на Америка поетите Джеймс Ръсел Лоуъл и Еми Лоуел. Следва в университета Харвард и на двадесет години става католик. Затова и в ранната му поезия се срещат много философско-религиозни мотиви и размишления.

Автор е на книгите „Земя, която не си прилича“ (1944), „Замъкът на лорд Уири“ (1946), „Каваносовите мелници“ (1951), „Уроци на живота“ (1959).

За сборника „Замъкът на лорд Уири“ Лоуъл получава през 1947 г. наградата „Пулицър“.

В стиховете си, написани с много подтекст, сложни образи и асоциации, Лоуъл се бунтува срещу корупцията и меркантилизма на обществото и се опитва да открие истински морални ценности в свят, лишен от вяра и потънал в умствена апатия.

В последните си стихосбирки „На падналите за съединението“ (1964) и „Близо до океана“ (1967) Лоуъл, макар и да остава все така сложен по мисъл, се вълнува по-непосредствено от социалните проблеми на времето и все по-често си служи със свободния стих.

През Втората световна война като убеден пацифист Лоуъл отказва да отиде на фронта и е осъден на тъмничен затвор. Той е активен противник на войната във Виетнам.

Някои литературни критици смятат Робърт Лоуъл за най-добрия поет на своето поколение.

Мей Суенсън

Мей Суенсън (1919–1989)

Мей Суенсън е родена в Логан, Юта. Живее в Ню Йорк и е обитателка на артистичния квартал Гринич Вилидж. Сътрудничи на известните литературни списания и е автор на книгите „Друго животно“ (1954), „Клетка от гръбнаци“ (1958), „Смеси се с времето“ (1963). Стихотворението „На юг по аутобана“ е преведено от последната й книга.

Лорънс Ферлингети

Лорънс Ферлингети (род. 1919)

Лорънс Ферлингети е роден в Ню Йорк. Завършва университет в Северна Каролина, Колумбия. По-късно получава докторат от парижката Сорбона. По време на войната е във Франция и установява връзки с френското и норвежкото съпротивително движение.

Смята се за един от най-ярките представители на битниците. Живее в Сан Франциско и е собственик на издателството „Сити лайте“, където се печатат книгите на много от младите модерни поети.

Автор е на сборниците „Картини от един отминал свят“ (1955), „Кони Айланд на разума“ (1958), „Тръгвам от Сан Франциско“, „Тиранус Никс“ (1969). Пише също така романи, пиеси и литературни есета.

Ферлингети е привърженик на гражданската и ангажираната поезия. В защита на тази своя позиция поетът пише: „Някои твърдят, че не мога да бъда битник и ангажиран, какъвто съм в стихотворението си «Въображаемо описание на банкет, даден по случай свалянето на президента Айзенхауер». Според мен само мъртвите не са ангажирани. С това, вярвам, ще се съгласи и този отвратителен снежен човек на модерната поезия Алън Гинзбърг. Незаангажираността на твореца е равна на самоубийство и води до нихилизъм.“

Чарлз Буковски

Чарлз Буковски (1920–1994)

Чарлз Буковски е роден в Германия, но от двегодишна възраст живее в Америка.

Автор е на книгите „Цвете, юмрук и животинска стена“, „Бягай с преследваните“ и „Стихове с далечен прицел за пропаднали актьори“.

Стихотворението му „Слънцето носи милост“ е поместено в сборника „Модерни поети“, издаден в Англия.

Ричард Уилбър

Ричард Уилбър (род. 1921)

Ричард Уилбър е роден в Ню Йорк и прекарва детството си в една ферма в Ню Джързи. През 1942 г. завършва колежа в Амхърст, Масачузетс. През войната участва в сраженията в Италия, Франция, Германия. След нея следва в Харвардския университет, където от 1950 г. е професор по английски.

По-значими негови книги са „Красивите промени“ (1947), „Церемония“ (1950), „Неща от този свят“ (1956), „Съвети до един пророк“.

За сборника „Неща от този свят“ Ричард Уилбър получава в 1957 година наградата „Пулицър“. Със същата престижна награда е удостоен за втори път през 1989 г. за книгата си „Нови и събрани стихотворения“.

Денис Левертов

Денис Левертов (1923–1997)

Денис Левертов е родена в Илфърд, Англия. Участва във войната като милосърдна сестра. Омъжва се за американец и от 1948 г. живее в Ню Йорк.

Първата й книга „Двойният образ“ излиза в Англия. В Америка издава „С очи в тила на нашите глави“, „Тук и сега“, „О, вкуси и виж“ и „Стълбата на Яков“.

Както сама признава, в стилистично отношение поезията й е повлияна от творчеството на Уилям Карлос Уилямс.

Луис Симпсън

Луис Симпсън (Род 1923)

Луис Симпсън е роден в Западните Индии. През 1940 г. идва в Америка и следва Колумбийския университет. Участва във Втората световна война като пехотинец и тогава получава американското си поданство. Работи като издател и преподавател в Калифорнийския университет.

Автор е на стихосбирките „Добри новини за смъртта“, „Сън на губернатори“ и „Краят на широкия друм“.

Даниел Хофман

Даниел Хофман (род. 1923)

Даниел Хофман е роден в Ню Йорк. Участва във войната като летец. В 1947 г. завършва Колумбийския университет, където по-късно е преподавател по литература.

Издава стихосбирките „Армада от тридесет кита“ и „Градът на задоволствата“. Автор е на студии върху творчеството на Стивън Крейн и американската проза и поезия.

Едуард Фийлд

Едуард Фийлд (род. 1924)

Едуард Фийлд е роден в Бруклин, Ню Йорк. Преди да се заеме със сериозна писателска дейност, сменя много професии: общ работник в склад, репродуцира картини, машинописец. В 1962 г. книгата му „Застани до мен, приятелю“ е удостоена с награда и стиховете му започват да се появяват във всички антологии.

Едуард Фийлд работи с успех в театъра и киното.

Робърт Питърсън

Робърт Питърсън (род. 1924)

Робърт Питърсън е роден в Денвър, Колорадо. Автор е на стихосбирката „Подслон за нощта“ (1962).

Стихотворението „Мила Америко“ е поместено в антологията „Къде е Виетнам?“.

Ралф Померой

Ралф Померой (1926–1999)

Ралф Померой е роден в Илинойс. Следва, без да завърши, университета в Чикаго. Работи като редактор на списание, директор на картинна галерия, барман и продавач в сладкарница.

Автор е на стихосбирката „Фотоси и филми“.

Алън Гинзбърг

Алън Гинзбърг (1926–1997)

Алън Гинзбърг е роден в Патерсън, Ню Джързи — същия град Патерсън, на който Карлос Уилямс посвещава едноименната си поема. Баща му е поет и учител.

Гинзбърг следва, без да завърши, Колумбийския университет. Служи известно време в търговската флота. Прекосява надлъж и шир Америка. Предприема пътуване до Арктика. Посещава Мексико, редица европейски държави и Ориента.

Създател е, заедно с Джак Керуак, на нашумялото през 50-те години движение на битниците. Става известен като поет с поемата си „Вой“ — яростно разобличение на моралните устои на буржоазното общество. И в други свои стихотворения Гинзбърг остро критикува недъзите на американския капитализъм, които, по думите му, разрушават най-добрите умове на неговото поколение.

Някои американски критици окачествяват Гинзбърг като брадат чудак, наркоман и алкохолик, но въпреки това са принудени да признаят поетичния му талант и влиянието, което поезията му има сред младежта.

Гинзбърг е привърженик, по определението на битниците, на „отворената“ поезия — поезия, предназначена да се чете на глас. През 1965 г. той предприема редица обиколки и рецитира стиховете си в Хавана, Прага, Лондон, Москва и Варшава.

Под влияние на будизма, марихуаната и други пороци много от последните стихове на Гинзбърг са отвлечени, с мъгляви асоциации и лишени от социално острие. Гинзбърг е автор на книгите „Вой и други стихове“ (1955), „Празни огледала“ (1961), „Кадиш и други стихове“ (1960), „Сандвичи на действителността“ (1963) и цикъл стихове „Новини от планетата“.

Уилям Снодграс

Уилям Снодграс (1926–2009)

Уилям Снодграс е роден в Уилкинсбърг, Пенсилвания. Завършва музикално училище и университета в щата Айова.

За стихосбирката „Иглата на сърцето“ получава в 1960 г. наградата „Пулицър“. Книгата е оценена високо от критиката. В очерка си „Литературата на Съединените щати“ Маркъс Кънлиф между другото пише: „Снодграс също като Робърт Лоуъл притежава редкия талант да разкрие от първо лице едно настроение, спомен или случка на пръв поглед незначителни и лишени от героизъм, но подкупващи със своята простота, значимост на поетичната идея и обобщение.“

Години наред Уилям Снодграс е преподавател по литература в Детройт.

Джеймс Райт

Джеймс Райт (1927–1980)

Джеймс Райт е роден в Охайо. Завършва колежа Кениън и Вашингтонския университет. Професор по английска литература в Минесота, а по-късно — до смъртта си — в Кънтър Колинс, Ню Йорк.

Сред стихосбирките му се открояват „Зелената стена“, „Свети Юда“ и „Клонът няма да се счупи“, откъдето са преведени стиховете, поместени в антологията.

Райт е автор и на много преводи от немски и испански.

Лио Конелан

Лио Конелан (1928–2 001)

Лио Конелан е роден в Мейн, живее в Ню Йорк. Редактор на литературното списание „Дизайн“.

Издал е два сборника стихове: „Поетични мисли“ и „Убиецът и други стихотворения“.

Стихотворението „На убитите във войната“ е отпечатано за първи път в антологията „Къде е Виетнам?“.

Нанси Съливан

Нанси Съливан (род. 1929)

Нанси Съливан е родена в Нюпорт, Роуд Айланд. Завършва колеж и университет и става професор по английски.

Цикълът й стихове „Историята на света в картини“ е интересен опит да се илюстрират и обяснят някои важни исторически събития с рисунки и картини от пещерите на праисторическия човек до наши дни.

Грегъри Корсо

Грегъри Корсо (1930–2001)

Грегъри Корсо е роден в Гринич Вилидж, Ню Йорк. Детството му е нерадостно. Родителите на Корсо, италианци емигранти, се разделят и той става уличник, върши кражби, на няколко пъти е пращан в изправителни домове и осъждан на затвор. Когато излежава последната си присъда, някакъв старец му дава да прочете „Братя Карамазови“, „Клетниците“ и „Червено и черно“. Както сам казва в автобиографичната си справка, под влияние на прочетеното той започва да мисли свободно, да чувства и пише. Сдружава се с Гинзбърг, Керуак и други млади писатели, прочита им затворническите си стихове и те го окуражават да продължи. Прекарва известно време в Харвардския университет, където слуша лекции върху философията на Хегел и усилено пише стихове. С помощта на приятели издава първата си книга „Весталката на Братъл“. Лорънс Ферлингети отпечатва втората — „Газолин“.

Най-сполучливата му стихосбирка „Да живее човекът“ се появява през 1962 година.

Александър Тейлър

Александър Тейлър (род. 1931)

Александър Тейлър е автор на пет книги поезия: „Бистра вода“, „Задар“, „Любовта е светлина страхотна“, „Гласове в парка“, „Пред портите на яростта“. Превежда детска литература. Съдиректор е на издателство „Кърбстоун“ (съвместно с Джудит Дойл) и заслужил професор в университета на Източен Кънектикът. Основател е на две литературни списания: „Образци“ и „Пелинов преглед“. През по-голямата част от живота си е работил като преподавател. През последните десет години е пребивавал продължително в Латинска Америка, участвайки в панаири на книгата, писателски конференции, издирвайки нови автори за издателство „Кърбстоун“. През 1996 г. получава Американската награда за редакторска и издателска дейност; през 2003 г. — наградата на Центъра на книгата в Кънектикът.

Мортън Маркъс

Мортън Маркъс (род. 1936)

Мортън Маркъс е роден в Ню Йорк и сега живее на Западното крайбрежие.

Сътрудничи на списанията „Челси, генезис Уест“ и „Масачузетс Ревю“.

Стихотворението „Изповед“ е отпечатано в антологията „Къде е Виетнам?“

Чарлз Симик

Чарлз Симик (род. 1938)

Чарлз Симик е американски поет от сръбски произход. Роден е в Югославия; образованието си получава в САЩ. Спомени и страхове от ранното му детство в годините на Втората световна война, както и мотиви от фолклора се вплитат в стиховете му, написани с лаконичен език и сюрреалистична образност.

Автор е на стихосбирките „Завръщане към мястото, осветено от чаша мляко“ (1974), „Космологията на Харон“ (1980), „Книга за богове и дяволи“ (1990), „Хотел Безсъние“ (1991), „Сватба в ада“ (1994) и др.

Боб Дилън

Боб Дилън (род. 1941)

Боб Дилън е роден в Минесота и е един от най-популярните американски естрадни изпълнители. Той сам пише музиката и текстовете на песните си. В творчеството му изобилстват гражданските и социалните мотиви, разработени на основата на богатия народен фолклор.

„Страшен дъжд ще падне“ се появява като отделно стихотворение за първи път в американската антология „Съвременни поети“.

Моли Пийкок

Моли Пийкок (род. 1947)

Моли Пийкок е родена през 1947 г. в Бъфалоу, Ню Йорк. Следвала е в университета на щата Ню Йорк и в университета „Джордж Хопкинс“, който завършва с магистърска диплома през 1977 г. Поет и есеист, авторка на пет поетични книги, сред които и „Рог на изобилието“. Други нейни книги са „Как да прочетеш едно стихотворение и да създадеш поетичен кръжок“, както и мемоарната книга „Рай, къс по къс“. Редактор е на сборник с есета „Личното аз: уединението в един публичен свят“. Живее в Торонто.

Дейвид Леман

Дейвид Леман (род. 1948)

Дейвид Леман е роден в Ню Йорк през 1948 г. Автор е на шест поетични книги, последната от които е „Когато една жена обича един мъж“. Сред публицистичните му книги са „Последният авангард: Създаването на Нюйоркската поетична школа“ и „Съвършеното убийство“. Редактор е на „Велики американски стихотворения: от По до наши дни“. Преподава творческо писане и литература в Хю Скул в Ню Йорк Сити. Той е инициаторът на поредицата „Най-доброто в американската поезия“ през 1988 г. През 1989 г. е удостоен със стипендия „Гугенхайм“.

Хедър Макхю

Хедър Макхю (род. 1948)

Поезията на американската поетеса Хедър Макхю излъчва риторична енергия, неприкрита чувственост и философска дълбочина. Тя разкрива възвишеното в делничното и земното, успява да ни изтръгне от отчаянието, да ни спаси от страховете и самосъжалението с иронични съпоставки и откровен смях. Поезията на Макхю е постмодерна метафизика. Забележителна е способността на поетесата да си служи с езика, да го твори и разрушава в опит да се движи в извънсинтактичното пространство. Такива са някои от оценките на критиката за книгите на Хедър Макхю „Опасности“ (1977), „До сърцевината“ (1987), „Сенки“ (1988) и избраните й стихове, излезли през 1993 г.

Хедър Макхю получава бакалавърска степен по литература в Радклиф Колидж през 1969 г., а магистърска степен — три години по-късно в Денвър. Била е преподавател в Калифорнийския университет в Бъркли, в университета на Алабама и на Синсинати. Често е канена като гостуващ професор в семинара за американски и чуждестранни писатели в щата Айова.

Дейна Джона

Дейна Джона (род. 1950)

Дейна Джона е американски поет, който се отказва от кариерата си като ръководен служител в търговската фирма „Дженеръл фудс“, за да стане професионален писател. От 19 януари 2003 г. е председател на Националната фондация за изкуства — агенцията за изкуства към правителството на САЩ. Джона се стреми да насърчи онова, което той нарича единствената уникална американска форма на изкуство — джаза, опитва се да популяризира Уилям Шекспир и да увеличи броя на американците, четящи художествена литература. Автор е на три поетични книги, последната от които — „Разпити по пладне“, е удостоена с Американската награда за най-добра книга.

Издание:

Американски поети

Второ допълнено издание

Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010

Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев

Коректор: Маргарита Иванова

Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010

ISBN: 978-954-09-0488-7

 

Формат 16/60/84

Печатни коли 24,5

Печат УИ „Св. Климент Охридски“