Уилям Снодграс
Из поемата „Игла в сърцето“

2

Късен април е и вие сте трима. В зори

ние отвън прекопахме градината,

за да загладим вредата от твоите игри,

сякаш къртици нощес са дълбали тунели.

Четири кола забихме на стража,

тъничък плет от връвчици изплели.

 

Първа си ти да я стъпчеш с крачка.

След като бе пръстта й ситно пресята,

лейката ти си донесе, за да удавиш така

цялата пръст и нас. Сега семенцата

в прави лехи са загърнати, всяко расте.

Сторихме всичко, каквото можахме, дете.

 

Някой ще трябва да плеви и да разсади

младите кълнове, да ги полива, когато

сянката падне връз техните точно бразди.

Всеки ден ти ги наглеждай, защото на лято,

щом като стигнат до пълен разцвет,

аз ще съм вече далече от теб.

4

Никой не може да каже защо

        сезонът не чака.

Вечерта, щом ти казах, че аз

трябва да си вървя, ти горестно плака

        да остана до късно.

 

        Ето, дойде есента.

Правим редовната наша разходка

        около градски цветя,

за да откраднем едно от стеблото му кротко

        и да се опитаме да говорим.

 

Като ветрове-гиганти пуфтим

и със дъх обезглавяваме и пилеем

        сивоглави глухарчета като дим.

Пролет след зимния студ ще изгрее —

        казва поетът неопровержим.

 

        Също са сиви звездите,

призрачносиви. А снощният студ

        прати в зори по следите им

скръбен невен и иглики попарени,

        сгърбени, болни и стари.

 

        Сякаш разпънати нерви на тази стена,

зъзнат ластарите на грамофончето,

        полупосърнали от слана.

Все още то по своите плетеници снове,

        като по начупени редове

 

на стихове, които как да направя, не зная.

        Там, по неговия стан неразнищаем,

ние намираме все още по някой цвят

        с късни пъпки, които да разцъфтят

        после в твоята стая.

 

        Спуща се нощ и скована роса.

Чух, че щерката на моя приятел е плакала,

        защото щурецът, дето бил пял

всяка нощ като трубадур под прозореца в мрака,

        ненадейно умрял.

7

Тук, в утъпканата прах,

                е нашето игрище.

Вдигам те на люлката и трябва

        сам да те отблъсна.

Виждам те, че пак се връщаш,

        после те отпъждам пак.

 

Чакам те спокоен, докато пристигнеш.

        Колкото ти по-високо,

по-далеч от мен, по-дълго се изкачваш,

толкова по-силно пак назад към мен ще паднеш.

        Черен ми петак, махало на часовник,

ти поддържаш моя постоянен такт

 

        да пулсира в синевата,

гдето златоперки сити все летят

        над задъхания, плодоносен

обсег на растящия ни хоризонт.

        Още веднъж в този миг

аз те държа в моите ръце.