Дейна Джона
Думи

Светът не се нуждае от слова. Той се самоизразява

чрез светлина, листа и сенки. Камъните на пътя

не са по-малко реални от това, че не са преброени и описани.

Красноречивите листа говорят само наречието на чисто съществуване.

Целувката все още е изцяло това, което е, макар и безсловесна.

Дори едничка дума я превръща в нещо по-незначително или нещо друго —

забранено, целомъдрено, повърхностно, съпружеско, потайно.

Дори названието й целувка^[1] издава вълнението на ръцете,

докосване на кожата с милувки или сграбчване на рамо, бавната

извивка на шия или на коляно, безмълвно докосване на езици.

Но камъните си остават по-малко истински за онези, които не могат

да ги назоват или да прочетат безмълвните срички, гравирани в кремъка.

Да видиш червен камък, е по-незначително от това да го видиш като яспис,

метафоричен кварц, братовчед на кремъка, от който кайовите^[2] са дялали

върхове на стрели. Да назоваваш, значи да познаваш и да помниш.

Слънцето няма нужда от възхвала, че пробива дъждовните облаци,

обагряйки скалите и листата със светлина, разтваряйки след това

всяка светеща капчица обратно в облаците, от които е родена.

Дневната светлина няма нужда от възхвала и затова я славим постоянно —

по-велика от самите нас и от всички призовани от нас въздушни думи.