Томас Макрат
Спомням си за оня остров

Спомням си за оня остров, проснал се в дъжда

(загубен в Пасифика, във времето и във войната)

с ужасна умора, сякаш сънувам отново —

виждам, че бягам, катеря се, сражавам се в мрака,

усещам порива на вятъра, безмилостно студените вълни

яростно да бият сушата на черния север.

 

И корабите пак излизат от мъглата —

и истински, като в кошмар, чувам звънът на веригите,

когато спускат първата лодка, призрачния шепот на стъпки

по мостика — и подивял от напрежение, чакам

сигнала за моя първи бой, познатите лица —

и за да бъде кошмарът безопасен, моето лице го няма между тях.

 

Тогава без думи, понесли автомати,

бойците хлътват в дъжда, в крайбрежната кал,

онемели и грохнали; лицата са набръчкани и строги.

Аз търся моите другари и изведнъж — там — там —

Хари, Чарли и Боб, но лицата им са стари, посивели,

сега и моето е между тях. И в този сън, като войната истински,

 

аз виждам огромния, вонящ Пасифик

да гъмжи наново от тела, по всички брегове

мъртвите и живите заемат старите позиции.

Вятърът отново без жалост шиба, и аз чакам, чакам —

дордето красноречието и лъжите на продажните,

преславни сенатори, минират нашия живот за друга някоя война.