Грегъри Корсо
Написано в навечерието на моя 32-ри рожден ден (Тържествено, многозначително, непосредствено стихотворение)

Аз съм на 32 години

и най-после изглеждам на толкова, ако не и повече.

Харесва ли ви моето вече не момчешко лице?

Май е затлъстяло. А косата?

Престана да се къдри. Голям ли е носът ми?

Устните са същите.

Очите? Ах, очите стават все по-хубави.

32 и неженен, без дете; тъжничко е без дете,

но има още много време.

Не върша вече глупости.

Навярно затова така наречените ми приятели шушукат:

„Съвсем се промени. Някога беснееше и нямаше равен на себе си.“

Когато съм сериозен, чувстват се неловко.

Да вървят тогава в цирка на Рейдио Сити.

32; видях цяла Европа, срещнах милиони хора;

за едни бях очарователен, за други противен.

Спомням си как изревах на миналата си годишнина:

„Нима ще трябва да се влача още цели 31 години.“

Сега не мисля така.

Ще ми се да съм мъдър, с бяла коса, в просторен кабинет,

потънал в меко кресло край камина.

И тази година не откраднах нищо.

Вече 8 години нищичко не съм открадвал.

Престанах да крада.

Само лъжа от време на време

и съм безсрамен, но се срамувам, когато се случи да искам назаем пари.

32 години и четири изстрадани, истински смешни,

                тъжни, лоши и чудесни стихосбирки.

Човечеството ми дължи един милион долара.

Мисля си за тия странни 32 години.

Сякаш всичките са минали край мен.

Нямаше два пътя — да имаше,

знам, че щях да избера и двата.

Щастието също доста ми помогна.

А може би разковничето е в моята нескромна декларация:

„Тип като мен доказва, че съществува онова, което хората зоват душа.“

Обичам поезията, защото ме кара да обичам, среща ме с живота.

От всички огньове, които умират в мен,

един пламти като слънцето;

той сигурно не ще превърне в ден живота ми,

дружбата ми с хората,

досега със обществото,

но неизменно ми нашепва, че душата има сянка.