Ричард Райт
Между света и мен

Една сутрин, като вървях из гората, внезапно попаднах

        на това място, попаднах на зелена поляна,

        охранявана от стари

        дъбове и брястове.

И тъмните подробности на случката изплуваха пред мен,

        застанаха между света и мен…

 

Имаше купчина бели кости. Те спяха забравени

        върху възглавница от пепел.

Имаше овъглено дръвче. То сочеше като безчувствен пръст

        към небето.

Имаше откършени клони, тънки вени на изгорели листа

        и опърлено, мазно въже;

празна обувка, празна вратовръзка, разкъсана риза, самотна

        шапка и чифт панталони, втвърдени от черна кръв.

Имаше копчета по смачканата трева, клечки кибрит,

        угарки от пури и цигари,

        черупки от фъстъци, празна бутилка от джин

        и червилото на блудница.

Безредни следи от катран, разхвърлени пера

        и витаещ дъх на бензин.

А през утринния въздух слънцето сипеше жълто учудване

        в празните очи на един бял череп…

 

Стоях и умът ми се вледени от жал — за живота,

        който беше изчезнал.

Земята се вкопчи в краката ми, около сърцето ми израснаха

        студените стени на страха.

Слънцето умря в небето; нощният вятър зашумя в тревата,

        зашушна в листата на дърветата; горите изсипаха

        гладен вой на псета; тъмнината закрещя

        със жадни гласове; а свидетелите станаха

        и оживяха:

Сухите кости се раздвижиха, пропукаха, повдигнаха се

        и се стопиха в моите кости.

Сивата пепел се превърна в плът — здрава, черна — и се

        съедини с моята плът.

Бутилката джин тръгна от уста на уста, засвяткаха пури

        и цигари, блудницата размаза върху устните си

        червило.

И хиляда лица се завъртяха край мене, закрещяха,

        че животът ми трябва да бъде изгорен…

 

Тогава ме сграбчиха, съблякоха ме, избиха зъбите в

        гърлото ми, докато почнах да гълтам собствената си

        кръв.

Гласът ми се удави в крясъка на техните гласове,

        мокрото ми черно тяло падна и се запремята в

        ръцете им, докато ме превързаха за дръвчето.

Кожата ми лепнеше за горещия, врящ катран и се смъкваше

        на тънки ивици.

Пухът и дръжките на перата потъваха в оголената ми плът,

        аз стенех в агония.

После милостиво изстудиха кръвта ми, изстудиха я

        с кръщение в бензин.

Сред червените огнени езици аз скочих към небето

        и болката се надигна като вода, в която врат

        ръцете ми, краката ми.

Задъхвах се, молех и се притисках като дете,

        притисках се към горещите бедра на смъртта.

Сега съм купчина сухи кости, а лицето ми — бял череп,

        втренчен със жълто учудване в слънцето…