Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2008 (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2012-2013 г.)

Издание:

Американски поети

Второ допълнено издание

Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010

Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев

Коректор: Маргарита Иванова

Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010

ISBN: 978-954-09-0488-7

 

Формат 16/60/84

Печатни коли 24,5

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. — Добавяне

Няколко години преди да избухне войната между Северните и Южните щати, един американски журналист подготвя своята първа стихосбирка. Авторът е почти неизвестен, а стиховете му по съдържание и форма се различават от всичко, което до този момент се е наричало поезия. В тях няма и следа от изискания стих и музикалната хармоничност на Едгар По или на Лонгфелоу. Нещо повече, няма хореи и дактили, няма дори осезаем ритъм. По страниците на ръкописа изобилстват думи — делнични, груби, анатомически, — които нито един поет в литературната история не е докосвал. Проповядват се идеи, които нито един почтен гражданин не би желал да слуша. Нищо чудно, че пред този ръкопис се затварят вратите на издателите, че авторът е принуден да набере и отпечата сам стихосбирката си в малката печатница на свой приятел.

Стихосбирката носи заглавие „Стръкчета трева“. Авторът й е Уолт Уитман. Годината — 1855. Общественият отклик — присмех и пълно отрицание.

Наистина един от най-известните и почитани навремето американски писатели — Емерсън, приветства появата на „Стръкчета трева“ в лично писмо до Уитман. Около десет години по-късно няколко прославени английски поети начело със Суинбърн провъзгласяват Уитман за „основоположник на американската поезия“. Но ще трябва да измине още половин век, за да се оцени действителното значение на Уитман и неговата единствена стихосбирка „Стръкчета трева“.

Почти всички специалисти днес са единодушни, че летоброенето на съвременната американска литература започва с появата на две величествени фигури на литературния хоризонт — Марк Твен и Уолт Уитман. За поезията това начало се уточнява с времето на гражданската война за обединение на щатите (1861–1865) и третото, допълнително и сериозно преработено издание на „Стръкчета трева“ (1860).

Някои автори предпочитат да нарекат Уитмън „Велик предтеча на модерната поезия“ и да поставят начело неговата съвременница Емили Дикинсън. Едно от съображенията им е, че тя става известна фактически дълго след смъртта си, едва след Първата световна война, открита отново и представена от поета Конрад Айкън. Но по-съществено е убеждението им, че способността на Емили Дикинсън да улови един отделен момент, да синтезира своите чувства и мисли с пределен лаконизъм е по-характерна за съвременното светоусещане от „неудържимата реторика“ и „стилова ексцентричност“ на Уолт Уитмън.

Няма съмнение, че своеобразието и необикновеният талант на Емили Дикинсън са й осигурили трайно място и непомръкващ ореол в американската и световната поезия. Откъсната от социалните противоречия, тя създава своите тихи нежни песни, пропити с трепетите на чувствителното й сърце, изпълнени с необичайни образи и обобщения върху моралните ценности в живота, гледан през едва открехнатите пердета на бащиния й дом.

Огромната арена на „Стръкчета трева“ са човекът в големия град, човечеството с неговото минало и бъдеще, цялата земя и недостижимите галактики на космоса. Дълбоката симпатия към борбата срещу робовладелците на Юга и към революционните движения в Европа, възторгът пред величието на науката, която служи на хората, неизтощимата вяра в силите на живота и в братството между народите, силният и неподправен глас на трудова Америка, зазвучал за първи път в поезията на Уитман — ето какво му даде възможност да прекрачи от своя деветнадесети век в двадесетия и правото да бъде родоначалник на американската поезия.

Историята на американската литература до Гражданската война може да се окачестви преди всичко като борба за откъсване от влиянието на английската литература, за полагане основите на собствена, национална традиция. Главните представители на тази литература живеят в Източните щати, предимно в Нова Англия. Те са интелектуалци и обществени дейци, пуритани по дух и възпитание. Известният литературен критик и антологист Луис Ънтърмайър нарича водещите поети по това време — Емерсън, Лоуъл, Лонгфелоу и Холмс — „Бостънски джентълмени на ранния Ренесанс“. Представата на Ънтърмайър за тяхната реакция при появата на новото поколение творци може би най-добре характеризира качествения скок на американската литература в годините на Гражданската война.

„За тях (за «Бостънските джентълмени») новите творци вероятно са изглеждали като батальон, набран от областите на вулгарността. Уолт Уитман, Марк Твен, Брет Харт… това бяха хора, завършили образованието си във фермата, на бойната линия, в мината, в кабината на лоцмана, в печатарската работилница. За известно време новото течение сякаш нямаше сериозни последици; влиянието на Уитман и писателите от Запада беше отклонено. Поетите от предходния период съзнателно игнорираха подема на една спонтанна национална изява. Дори успяваха да го задържат. Но тази изява набираше сили.“

Наистина последното десетилетие на XIX век бележи сериозни успехи в преодоляване влиянието на английската литература. Американските писатели все повече намират своя собствен глас, все по-дълбоко вникват в проблемите на своята обединена след кръвопролитната война родина. А проблемите са много и безпощадно разбиват илюзиите за лесно достижимото щастие в Новия свят. Тези илюзии водят стотици хиляди емигранти от Стария континент, бегълци от мизерията в собствените си страни, търсачи на щастие в обширните простори на Щатите. Америка бързо се индустриализира. Израстват огромни градове. Фабриките търсят и намират евтина работна ръка. Но пришълците от Европа не намират нито богатство, нито спокойствие. Дълъг работен ден сред грохота на машините, жалки надници, мрачни бордеи под задимените небеса и страшното чувство на несигурност в утрешния ден — такава е съдбата на зараждащия се американски пролетариат, споделяна щедро с презокеанските ловци на илюзорно щастие.

В тази кипяща действителност честният писател трудно може да издържи атмосферата на своята кула от слонова кост. Животът с ускорения си ритъм и бурни стълкновения, съдбата на обикновения човек в обществото-водовъртеж и пътят, посочен от Уитман, събуждат нови поетични гласове.

Едуин Маркам отпечатва своето знаменито стихотворение „Човекът с мотиката“, което прозвучава като страстен социален протест. На литературната сцена се появява Едуин Робинсън със своите интересни поетични портрети на обикновени, малки хора — жертва на едно общество, където над всичко стоят печалбата и стремежът към преуспяване, без оглед на цената и средствата.

Трайно място за себе си и своя автор спечелва „Антология на Спун Ривър“ от Едгар Ли Мастър. В стихотворенията-епитафии за жителите на Спун Ривър, преселени в градското гробище, поетът разкрива безсмислието на дребните съществувания в едно безмилостно общество.

В навечерието на Първата световна война Америка приветства шумно така наречената „нова поезия“ — поезията на имажистите. Начело на това течение застават Езра Паунд и Еми Лоуел. Трибуна на имажистите става чикагското списание „Поезия“, където се прокламират шестте принципа на имажизма. Тези принципи се свеждат до призив да се използва в поезията обикновената говорна реч, да се търсят нови ритми, да се премахват всякакви тематични ограничения и да се създават образи (images — оттам имажизъм), като се използват конкретни детайли, а не неясни обобщения.

В своята поезия имажистите най-често търсят вдъхновение в природата и в случайни, незначителни преживявания. Стиховете им са наситени с образи и метафори, но лишени от съдържание и емоционалност — един индивидуалистичен и безплоден бунт срещу класицизма и романтизма. Изградена върху философията на интуитивизма, лишена от по-високи идеали и обществена значимост, платформата на имажистите изгасва като фойерверк с краткотрайна светлина, без да излъчи топлина.

Много от привържениците на групата се преселват в Европа и твърде скоро започват да се развиват по свой собствен път, често напълно противоположен на обявеното поетическо верую. Еми Лоуел остава в Америка и най-дълго се мъчи да поддържа теорията на това верую, макар че на практика и тя се връща към традиционното стихотворство. Незавидна е съдбата на Езра Паунд, който от невинните и наглед демократични принципи на имажизма, през критиката на паричната и банковата система като корен на всички беди в съвременния свят достига до открита пропаганда и пряко свързване с италианския фашизъм.

Някои характерни особености на капиталистическото общество, които редица писатели долавят и отразяват в началото на XX век, стават още по-ярки след Първата световна война. Самотата на човека в милионния град, проблемът за отчуждението, който заема трайно място в западната литература няколко десетилетия по-късно, вече започва да се появява в творбите на американските писатели. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей пишат за лутанията на едно „загубено поколение“, което търси опорни точки в „джазовия век“.

Едни от най-значителните фигури, появили се в американската поезия в тези години, са Робърт Фрост и Карл Сандбърг.

Фрост е певецът на пасторалната тишина, на философския размисъл сред природата, на скърбите и радостите на обикновените хора по Източното крайбрежие. В своя дълъг живот и в цялото си поетично творчество той остава верен на ранните си предпочитания и на своя натюрел.

Карл Сандбърг издига своя силен глас сред грохота на машините и фабричните сирени. В неговата мъжествена поезия за хората на черния труд, за социалното неравенство на индустриална Америка може би повече, отколкото у когото и да е от американските поети, се чувства гордото дихание на Уитман. Още първите думи на първото му стихотворение „Чикаго“ (най-известно и досега) показват внушителната сила на поезията му.

Касапин на свине прочут в света,

ковач на сечива, житар,

жонгльор с железопътни линии и товарач на стоките

от цялата страна;

бурен, дрезгав, гневен,

град със широки рамене.

И Сандбърг като Уитман бива посрещнат с присмех и обвинения в „словесна анархия“. По-благосклонните, като Еми Лоуел, наричат поезията му „величие, опръскано с грубост“. Колкото и да е странно, академиците и естетите, както се е случвало неведнъж в различни страни и в разни епохи, с голямо закъснение ще оценят и ще признаят това, което обикновеният човек долавя с инстинкта си — че се е появил един голям поет.

Специфично американско явление преди и след Първата световна война е новият интерес, който се събужда към негърското изкуство. Неудържимият ритъм и дълбоката мъка, скрити в негърския фолклор, особено ярко изразени в музиката, създават бурна слава на джаза. Появяват се и няколко антологии на негърска поезия, съставени главно от поети, представители на все още безправната Черна Америка. С дълбоката искреност на своята поезия, стаила мъката по далечната прародина, гнева и сълзите на робството, и с вече отчетливия социален протест се налагат на вниманието такива талантливи черни поети като Каунти Кълън, Клод Маккей, Лангстън Хюс. Към техните имена се прибавят и други — Ричард Райт, Гуендолин Брукс, по-късно и Лерой Джонс, за да влеят нови мотиви и нови съзвучия в американската поезия.

Възроденият интерес към негърската поезия насочва американските поети към неизползваните възможности на фолклора. Най-яркото и оригинално постижение в тази област е поемата „Конго“ от Вейчъл Линдзи с уловения тътнещ ритъм на африканските барабани и с необикновените си интонационни ефекти.

В този период се налага на вниманието и друга крупна фигура — Томас Елиът. Поет-модернист, поет на сложна асоциативност, Елиът е проповедник на нихилизма в своите ранни произведения, по-късно се обръща към религиозната мистика, приема католицизма и достига до безнадеждността. Сухият рационализъм и щедрото позоваване на мотиви от античните митове, Библията и световните класици, неясната му философия правят поезията на Елиът труднодостъпна и трудноразбираема. Един американски критик казва: „Четенето на новите поеми на Елиът напомня разкопките на погребани градове в края на Сирийската пустиня — срещате много внушителни храмове и прекрасни статуи на богове, но нито една жива душа на улицата.“

Най-известната поема на Елиът „Пустата земя“ излиза през 1922 г. — символична картина на упадъка на цивилизацията. Роден в Америка, Елиът още в своята младост се преселва в Англия. Трудно е да се определи дали неговото влияние е по-силно от едната или от другата страна на океана. Но и тук, и там неговите последователи преди всичко копират формата и асоциативния метод на Елиът, достигайки най-често, по думите на друг американски критик, „до стерилен интелектуализъм“.

Къде всъщност принадлежи Елиът — към английската или към американската поезия, е въпрос, който занимава всички съставители на подобни сборници и антологии. Отговорът е различен, според преценката и предпочитанията. У нас Елиът вече е включван в сборник с английска поезия („Съвременни английски поети“, изд. „Народна култура“, 1969 г.) и отсъства от настоящия подбор.

Голямата икономическа криза, която започва в Съединените щати през 1929 г. и разтърсва из основи Америка, не оставя незасегната и сферата на литературата. Безработицата показва своето грозно лице. Милиони американци са изхвърлени на улицата. Стъписани пред гигантските и неразрешими противоречия на своята страна, поетите притихват. Едни изпадат в отчаяние, други се мъчат да намерят отговор, най-напред за себе си, на парещите въпроси. Между тях се откроява гласът на Кенет Фийринг, в чиято поезия пулсират острите социални проблеми.

Нови мотиви завладяват и поезията на Арчибалд Маклийш. Започнал със стихосбирки като „Кулата от слонова кост“ — 1917, и „Улици в лунна светлина“ — 1926, Маклийш сега насочва поглед към социалните противоречия, създава стихове, в които ясно личат демократичните му и антифашистки убеждения.

В навечерието на Втората световна война — като безсмислена реакция на отминалата криза и заредена с предчувствие за нова катастрофа атмосфера — се развиват редица модернистични и авангардни поетични направления, обединени от желанието за бягство от големите въпроси на живота и от краткотрайността на своето съществувание.

Последната, най-жестока и унищожителна война и експлозията на първата атомна бомба над Хирошима, хвърлена от пилот на Съединените щати, събудиха чувството за отговорност и желанието за преоценка на ценностите у много американски поети.

Наред с утвърдени автори от по-старото поколение като Карл Шапиро против ужасите и безумието на войната се издигнаха и много млади, гневни гласове. Тези гласове, още нечути или непризнати от официалната критика, продължават да звучат, да се множат, да се сливат в силен хор. Защото за младите американци войната почти не е свършвала.

В Ню Йорк и Вашингтон, в Чикаго, в Детройт и Сан Франциско представители на властта разгонват гневните демонстрации на черната и бялата американска младеж, хвърлят в затвора тези, които се осмеляват да изгорят своите повиквателни за войната във Виетнам. Официалната литературна критика се прави, че не забелязва стотиците, хилядите стихове на протест, пръснати в така наречения подземен печат. Но и едните, и другите бяха принудени да забележат едно явление в обществения и литературния живот на Съединените щати, защото беше трудно да се отмине с мълчание. Става дума за бунта на битниците, или „разбитото поколение“, проявил се особено ярко в края на петдесетте години.

Сложната и противоречива същност на битниците включва разни дози от трудно съвместими идеи и явления — критика на капиталистическото общество, песимизъм и анархизъм, проповеди за свободна любов и търсене на забрава в наркотици, мистицизъм, пацифизъм и първобитен комунизъм. Тази странна сплав дава отражение и в литературата на битниците. В огромното количество битнически писания, изпълнени с празна реторика, тъмни образи и несвързани възклицания, се открояват също тъй противоречивите, но безспорно талантливи творби на няколко млади белетристи и поети. Алън Гинзбърг, Лорънс Ферлингети и Грегъри Корсо са най-даровитите представители на битническата поезия. Поемата на Гинзбърг „Вой“, която излезе през 1956 г., първа привлече вниманието върху качествено новото явление — литературата на „разбитото поколение“. Наред с яростните й отрицатели се явиха и възторжени поклонници, между които известният поет Уилям Карлос Уилямс, автор на предговора към поемата. „Вой“ рисува кошмарния свят, в който живеят „най-добрите умове на поколението“, гладни, истерични, голи. „Вой“ е яростно обединение срещу Молох — древен бог, на когото се принасят човешки жертви, олицетворение на хищния капиталистически свят — „Молох, сфинкс от бетон и алуминий, чийто мозък е машини, чиято любов е петрол и камък, душата му — електричество и банки, съдбата му — облак безполов водород.“

Други произведения на Гинзбърг като „Америка“ и „Супермаркет в Калифорния“, макар и будещи противоречиви отгласи, също разкриват ярката индивидуалност на поета и носят остра социална критика.

Стихотворения като „Долни дрехи“, „Автобиография“ и „Въображаемо описание на банкет, даден по случай свалянето на президента Айзенхауер“ на Лорънс Ферлингети му отреждат особено място сред битническата литература. Изобличителният патос на неговите творби се съчетава с по-голяма яснота и целенасоченост, с по-вярно чувство за мярка.

Макар че за Грегъри Корсо не е характерно открито навлизане в политическата тематика, някои негови творби ни убеждават, че не по-малко го вълнуват социалните противоречия и опасността от нова война. Късото стихотворение „Случка в немския влак“ е едновременно присъда и предупреждение към съвременните милитаристи.

Битниците отстъпиха мястото си на обществената сцена на своите приемници хипийз. Впрочем разликата между тях не е нито много ясна, нито много съществена. Преди няколко години разговарях върху плановете си за настоящата антология с прогресивния американски поет и критик Уолтър Лоуенфелс. Помолих го да ме насочи към книги и издания с най-новите и социалнозначими творби на американските поети.

— За съжаление не бих могъл да ви помогна — каза той. — Такива творби се раждат вече всеки ден, но те нямат достъп нито до издателствата, нито до книжарниците. Появяват се в различни вестничета и брошури в колежите, движат се по незнайните пътища на „подземната“ литература. Изобщо антология на днешната американска поезия може да се изготви само тук, в Щатите. Нито един задграничен съставител не би могъл да открие и събере това, което е характерно за най-новата социална поезия.

Уолтър Лоуенфелс беше безспорно прав по отношение на авторите и творбите, появили се след битниците. И ние сме му признателни за двете малки антологии, излезли под негова редакция след нашия разговор — „Съвременни поети“ и „Къде е Виетнам?“, включващи част от малко известните произведения на шестдесетте години. Някои от тях намират място и в това издание.

Представителен подбор на съвременната американска поезия досега не е издаван у нас. Затова намерихме за необходимо да започнем с нейния основоположник — Уитман, да включим онези произведения, които и до днес не са загубили своята стойност и които, по наша преценка, биха представлявали интерес за българския читател със своето съдържание и поетични качества, с гражданската позиция на своите автори.

Този сборник включва най-значимите американски поети на двадесетия век така, като всички подобни сборници. Различава се от тях по това, че достига до имена, още почти неизвестни на ценителите на поезията в своята собствена родина — млади автори, които дебютират в „подземния“ печат. Техните творби невинаги носят белега на овладяния професионализъм, но безспорно носят дъха на живота и убеждението, че изкуството е призвано да бъде оръжие в битката за едно по-добро бъдеще, за бъдещето на мира и творческия дух, на социалната справедливост и уважението на човешките права.

В края на настоящото второ издание на сборника „Американски поети“ са прибавени и творби на някои автори — различни по стил и натюрел, които се открояват на американския поетичен хоризонт през последните години на миналия век и в зората на двадесет и първия.

 

1970–2008

Леда Милева

Край