Елизабет Бишъп
Човекът-молец ^[0]

                                Тук и там горе

процепите между сградите са пълни

с разбита лунна светлина.

Цялата сянка на Човека не е по-голяма от неговата шапка.

Тя лежи пред краката му като кръг,

в който може да застане кукла,

а Човекът прилича на обърната топлийка

с връх, устремен към магнита на луната.

Той не вижда луната; гледа само огромните й владения

и усеща върху дланите си странната й светлина —

нито топла, ни студена, с температура,

неуловима за термометрите.

 

                                Когато Човекът-молец

излиза — рядко и все пак редовно — на повърхността,

луната му изглежда съвсем друга. Той се появява

из отвора под някой тротоар

и започва да измерва лицата на сградите.

Той мисли, че луната е малка дупчица на върха на небето,

която доказва, че небето е съвсем ненадеждна закрила.

Той трепери, но иска да проникне колкото може по-нагоре.

 

                                Изкачва се страхливо

по фасадите, сянката му се влачи след него като черно

фотографско платно,

а той си мисли, че този път ще успее да провре глава

през далечното кръгло отверстие,

че ще успее да се измъкне по черните спирали като през тръба

и да излезе на светло.

(Човекът, който стои под него, няма такива илюзии.)

А Човекът-молец трябва да извърши това, от което

най-много се бои,

макар че, то се знае, не сполучва и пада уплашен,

но невредим.

 

                                После се връща

в бледните циментови коридори на подземната железница,

които нарича свой дом.

Той полита, пърха, но не успява да се качи

в бездушните влакове веднага,

както би искал. Вратите се затварят стремително.

Човекът-молец сяда с лице в обратната посока

и влакът потегля изведнъж, със шеметна бързина,

без да сменя скорости, без да набира сила.

Той не може да определи с каква бързина се движи назад.

 

                                Всяка нощ той пътува

през изкуствените тунели и сънува сънища, които се повтарят.

Както траверсите се редуват под влака, тъй и те се редуват

в пламналия му мозък. Не смее да гледа през прозореца,

защото третата релса^[1], неспирния поток отрова,

минава край него.

Той смята това за болест, към която има вродена склонност.

Затова държи ръце в джобовете си, както другите —

в ръкавици.

 

                        Ако го уловите,

осветете с фенерче окото му. То е само една черна зеница,

една цяла черна нощ, чийто космат хоризонт ще се стесни,

когато срещне погледа ви, и ще закрие окото.

Тогава от клепачите ще се отрони една сълза,

неговото едничко достояние, както жилото — за пчелата.

Той тайно ще я вземе в дланта си и ако не забележите,

ще я глътне.

Но ако видите, той ще ви я поднесе —

тъй хладна, сякаш идва от подземен извор, и тъй чиста, че

може да се изпие.