Еми Лоуел
Из „На гости вечер“

Кафето.

Те седяха край кафените чаши,

ту някой пусне бучка захар,

ту някой бръкне с лъжичка.

Видях ги като кръг от духове,

които сипват мрак от хубав порцелан

и меко протестират срещу моята грубост

да съм жива.

 

Разговорът.

Те вземаха душите на мъртвите

и си ги закачаха за украшение.

Техните копчета за ръкавели, брошките им

бяха скъпоценности, изровени от гроба.

Те бяха призраци, витаещи в неземни мисли,

и аз поисках от слугата един зелен ликьор,

за да се доближи до мен и да получа

успокоение от близостта на нещо живо.

 

Единадесет часа.

Външната врата бе тежка и солидна,

тя затвори зад гърба ми призрачния дом.

Аз стъпвах здраво по паважа,

за да го чувствувам под себе си.

Прекарах ръка по парапета

и го разклатих и натиснах с длан

острите пръчки.

Болката ме ободри,

аз отново и отново ги натисках,

докато потече кръв.

Когато се събудих през нощта,

се засмях на раните си,

защото само живото месо изпитва болка.