Едуард Фийлд
Статуята на свободата

Всички параходи заминават без мене.

Ден след ден чувам сирените им —

съобщават на хората, изкарващи хляба си в канцеларии,

че вече е твърде късно да се качат на борда.

 

Параходите напускат пристанището

и статуята на една жена им маха за сбогом.

Тя някога беше подходящ декор при посрещане,

но напоследък служи по-добре за изпращане.

 

Подариха ни я французите — да ни напомня

за техния девиз и нашето верую,

което ни е донесло малко добро,

защото превърнахме една хубава пустош

в място, приятно за посетители, но неприятно за живеене.

 

Завинаги затворница в пристанището,

стъпила на звездообразния си остров от сиви камъни,

статуята сега е сякаш плесенясала и безформена,

бронзовите дипли на дрехата й стоят странно сред ветровете.

 

От този остров-затвор

гледам параходите, които заминават без мене.

Гледам как изчезват един след друг, ден след ден

в неамериканското пространство

 

и в мене пулсира една мисъл: Освободете Свободата.

Но годините ме приковават на място, все така

с вдигната ръка и с лице, обърнато към вятъра,

който вече не изпълва очите ми със сълзи.