Дейвид Леман
Световният търговски център

Никога не съм харесвал Световния търговски център.

Докато се издигаше, аз го принизявах с приказки,

както правеха много други нюйоркчани.

Кулите близнаци бяха грозни каменни колони

без детайлите, декоративността, характера

на Емпайър стейт билдинг и особено

на Крайслер билдинг, любимата на всички,

с назъбения й връх, тъй благороден.

Търговският център беше пример за това, какво не е наред

с американската архитектура.

И си остана там така двадесет и пет години

до онзи февруарски петъчен следобед,

когато бомбата избухна и сградите се превърнаха

във велик символ на Америка, като Статуята

на Свободата в края на „Саботьор“ на Хичкок.

Цялото ми отношение към Световния търговски център

се промени за една нощ. Започнах да харесвам начина,

по който той изникваше пред погледа при Шесто авеню,

откъдето и да идваш, начина, по който върховете

на кулите се разтварят в белите небеса

на изток, когато прекосяваш Хъдзън,

за да влезеш в града по моста „Джордж Уошингтън“.