Робърт Лоуъл
Часът на плъховете

На Елизабет Бишъп

Богатата наследница от остров Наутилус

до днес прекарва зимата в спартанската си вила.

Овцете й пасат все още по морето.

Синът й е епископ. А пък фермерът й

е пръв съветник в нашето градче.

Тя вече се е вдетинила.

 

Жадуваща за онова

йерархическо уединение

от времената на Виктория,

купува всичко край брега си, щом реши,

че загрозява гледката, а след това

го изоставя да се разруши.

 

Сезонът е сърдит —

останахме без летния милионер

като че ли поникнал в каталога

на Л. Л. Бийн. На търга яхтата му

се падна на търговците на раци.

С ръжда лисича Блу Хил е покрит.

 

И нашият вълшебен бояджия

измазва магазина, без да спре.

Поплавките на мрежата му и шилата

са все оранжеви. То по-добре

да се ожени, щом от занаята

не чака прокопсия.

 

Веднъж по мрак посред

нощта на хълма с форда се качих и

видях автомобилните стада

на любовта — накуп, стъмени, тихи,

лежаха в гробищата над града…

Умът ми не е в ред.

 

В автомобила радиото блее:

„Любов, жестока моя…“ С ярост няма

аз слушам — всяка моя клетка страда

и хлипа, сякаш съм й сграбчил гърлото…

Самият аз съм ада.

Тук никой няма.

 

Еднички плъховете, щом се мръква,

да хапнат нещо на луна излизат.

По главната ни улица се нижат —

със сива козина, със плам червен

в очите си — под шпила извисен

на тринитарианската ни църква.

 

Застанал на самия връх

на стълбището, вдишвам смрад и прах.

Плъх-майка лочи със децата си от кофата с помия.

Тя пъхва муцунката си в бурканче с дъх

на вкиснала сметана и отпуснала опашка,

забравя що е страх.