Дейна Джона
Литания

Това е низ от жалби за изгубени неща,

поменик на притежания отнети,

снимка, стар адрес, ключ.

Списък на думи, които трябва да се запомнят

или да се забравят — от amo, amas, amat,

спрежения на един мъртъв език,

на който е изречена финалната сентенция.

 

Това е литургията на дъжда,

изливащ се над планини, поля и океани —

безразличен, анонимен, завършен —

от вода безкрайно бавна,

процеждаща се през камъни, отлагаща се в тъмнина,

събираща се в извори, възкръсваща без наша помощ,

просто за да се преобрази в мъгла, в облак или в роса.

 

Това е молитва към неверието,

към стапящи се свещи и неделима тъмнина,

към тамян, чезнещ в пустота.

Това е усмивката на каменна Мадона

и безмълвната ярост на светеното вино,

благословия над смъртта на един млад бог,

храбър и красив, гниещ на едно дърво.

 

Това е низ от жалби към земята и пепелта,

към прахта на пътища и разни стаи,

към финия нанос, завихрен в слънчев стълб,

падащ безразлично върху книги и легла.

Това е молитва и възхвала на всичко, което ставаме,

„Пръст и в пръстта ще се върнеш“.

Опитай този вкус — горчивината на земя и пепел.

 

Това е молитва, едва започната и незавършена,

за тебе, обич моя, загуба и поражение,

броеница от думи за отброяване на илюзиите

на времето, всичките минути, часове, дни,

съдържащи се в календара, сякаш миналото

някъде е съществувало — като наследство,

все още чакащо да го потърсят.

 

Докато най-накрая, това е нашата жалба, старче,

мой читателю, мой наблюдателю, като че ли мъглата,

димяща от клисурата, този абсолютен парадокс,

раздробената река, възземаща се падайки —

разцепвайки светлината, завихряйки я към небето,

нито прозрачна, нито непрозрачна, а струяща

дори докато чезне — не е живота ни.