Ричард Уилбър
Момче на прозореца

Непоносимо тежко бе да гледа

как снежният човек стои в студа и здрача,

да знае, че от вятъра ще зъзне през нощта

и ето — зад стъклото малчуганът вече плаче.

Премреженият от сълзите поглед мъчно стига

до белоликия, с очи от въглен, който сам,

замръзнал и от бога изоставен, гледа тъжно

като прокудения от небесните селения Адам.

 

А снежният човек, напротив, си е толкова доволен

и няма никакво желание да влезе вътре, да умре.

Все пак затрогва го разплакания малчуган

и въпреки че ледена е неговата същност, въглени — очите,

той разтопява мъничко около тях,

отронва чиста капчица, една сълза

за малкия във рамката на светлия прозорец, обграден

от топлота, от светлина, от обич и от толкоз много страх.