Айлийн Иган
Хибакуша

Тя вдигна очи

и видя как цялото небе се пръсна,

разби се на оранжеви парчета.

Това е цветът на златните рибки — каза тя.

Нямаше още три години.

През май беше видяла големи хартиени риби —

червени и златни —

да плуват в небето над нея.

Японските момчета пущаха

риби-хвърчила за щастие.

Хвърчилата летяха, издуваха се

и пълнеха черните й очи с учудване.

Когато вдигна очи в утрото на август,

небето беше бездна от вихрена светлина.

Светлина с цвета на златни рибки

нахлу в главата й — две огнени струи.

Дойдоха да прегледат крехкото й тяло.

Повдигнаха клепачите —

откриха, че очите са се разтопили.

Но онзи цвят е още жив,

не само като спомен.

Понякога нахлува страшната умора,

оранжевият цвят се връща и напира в черепа,

сякаш иска да го пръсне.

Сезоните идват и си отиват,

но тя ги вижда само с пръсти.

Прави книжни цветя

и знае, че е пролет, лято, есен,

защото в ръцете й се разпукват

пролетните пъпки,

розите на лятото,

хризантемите на есента.

Прави и книжни жерави,

жерави за здраве,

жерави — молитви за мир.

„Отново е май, но аз съм сляп“ —

държеше надпис просяк в един град на Европа.

За своя радост, зарад вината си на зрящи

хората пълнеха просяшката паничка.

Тя би могла да каже:

„Отново е август, но аз съм безока.“

Ала мълчи, не проси милостиня.

Прави книжни цветя за паничка ориз.

Как ще измием своята вина?

Ние, от чието име смъртта в окраската на златна

изпълни бездната на небесата.

Смъртта, гигантски цвят на злото,

вина за разтопените очи във Хирошима.