Джордж Хичкок
Из „Неизтребимите“

На филипинеца Мариано Балгос

1

Манила^[1]. Град на раните.

Осем години са изминали,

но тази вечер — един моряк в далечното пристанище —

отново влизам в твоите врати

и ти отново ме прегръщаш с ароматите

и виковете си.

 

Вървя из Тондо

и ти, между бедняшките бордеи,

показваш раните си:

аз гледам зъбите акулски на глада,

нестихващите болки,

острието на мизерията

и ме преследват дрипави момчета,

предлагащи сестрите си на всеки срещнат.

 

Сега съм пред тръстикова колиба.

Тук, Мариано,

макар отдавна да те търсят моите генерали,

ти си недостижим, закрилян от гръдта народна.

Тук главният съвет на безимотните

за свобода говори.

Аз чувам ясния ти, топъл глас, Мариано,

на свободата азбуката обяснява.

Усещам твоята ръка кафява в моята.

Ръка на филипински печатар

в ръката на моряк американски.

Сам, по разбитите от бомби улици,

достигам Малаканския дворец.

От този дом на ненаситни джобове

излизат след вечеря знатни гости,

наострили зъби,

за да погълнат младото тесто на свободата.

И сякаш виждам една ръка под масата,

инспекторът подкупен,

изчезналите параходи със килими.

Защото — войната свърши,

редът е гарантиран,

собствеността отново може

безшумно да подяжда беднотата.

 

Отправям се към кораба.

Минавам Пасиг. Нощта се спуска.

Гледам водите на реката

и мисля за удушените и за издавените от японците.

Гледам Пасиг —

река, която гълта сълзи,

поглъща труповете на избити,

на моите другари.

 

Манила. Град на раните.

Осем години са изминали и тези спомени

би трябвало да са погребани

дълбоко в стари пътеписи.

Но аз не мога да забравя.

Няма да забравя.

2

Зад пет хиляди мили и зад толкова

несбъднати надежди Америка

във климатичната си инсталация

спокойно спи.

 

В страната на разпуканите статуи

бърборим ние за сезоните и за най-новия тенор,

докато сълзите незабелязано

се сипят в утринната ни закуска.

Гласовете, идващи изпод земята,

отхвърляме, защото са неделикатни.

Глухи за сигналите,

глухи за историята,

слепи за глада,

поемаме кафето в пръстите си маникюрени

и ако някакво дете в подземието плаче,

запушваме устата му с парцали.

 

Американци, сънародници,

кажете, кой от вас ще види

юмрукът зад прозореца?…

Ако ни трябва някой, който чува,

ако ни трябва някой, който ще разпознае светлата зора,

търсете го сред тези, които хляб пекат,

търсете сред копачите, тъкачите, лозарите, творците:

защото техните уши долавят трепета,

те чуват вятърът как приближава.

Те слушат, Мариано.

Не се отчайвай.

Да, бавно се раздвижва моята страна

от своя сън дълбок.

Но се раздвижва.

 

И ние, които носим своите мечти,

да се гордеем с тях:

нали живеят в нашите видения

децата на настъпващия ден.

И ако ние се откажем да мечтаем,

ще бъдат нашите деца мъртвородени.