Едуин Маркам
Човекът с мотиката

Превит от тежестта на вековете,

стои, подпрян на своята мотика,

в зениците му — пустота столетна,

на плещите му — земните несгоди.

Кой му отне възторг и отчаяние,

способността да страда, да очаква?

Защо стои безчувствен, онемял,

отпуснал уморено тежка челюст?

Чия ръка челото му премаза?

Чий дъх искрата в погледа му угаси?

 

Това ли е човекът, сътворен

да властва над земята и морето,

небесния простор да покорява,

да търси смисъла на вечността?

Това ли е създателят мечтал,

когато пътищата на слънцата определял?

И в мрачните дълбочини на ада

не ще се срещне образ, въплътил

протест по-ярък срещу алчността,

предупреждение към разума и знак

за виснеща заплаха над света.

 

Бездънна пропаст между серафима

и този роб на безпределен труд!

За него съществуват ли Платон,

Плеядите и полетът на песента,

зората трепетна, на розите кармина?

През неговия лик ни гледат векове страдание

и драмата на всички времена.

През неговия лик родът човешки —

излъган, осквернен, ограбен,

надига вик към силите, създали този свят,

вик на протест и вик-пророчество.

 

О, господари и управници по цялата земя,

това създание ли слагате пред бога,

осакатено и с душа убита?

Как ще възвърнете човешкия му вид

и ще го осените пак с безсмъртие,

към светлината как ще го издигнете

да съгради хармония и блянове,

как ще изтриете предвечните злини,

неправди и неизлечими болки?

 

О, господари и управници по цялата земя,

как ще посрещне бъдещето този мъж?

Какво ще му отвърне то в часа,

когато вихрите на бунт разтърсят всички брегове?

И вас какво очаква — кралства и крале,

виновници за неговата участ —

когато немият сега потърси сметка от света

подир мълчание хилядолетно?