Едгар Лий Мастърс
Свирачът Джонс

Земята някакви трептения поддържа

във твоето сърце, това си ти…

И ако хората решат, че имаш дарбата да свириш на цигулка,

ти трябва цял живот да свириш.

Какво съзираш? — Детелина как косят

или ливада, през която се отива към реката?

Във житните зърна прозвънва вятърът, ръце потриваш,

представяш си говеда угоени, които ще подкарат на пазар,

или дочуваш шумоленето на фусти,

сякаш момичета танцуват в Литъл Гроув.

За Куни Потър стълб от прах

или вихрушка от листа, без знак за суша пагубна.

На мене гледаха като на някакъв червенокос глупак,

готов да заиграе тур-а-лур^[1].

Как можех да се грижа за някакво парче земя — четирсет акра^[2],

за повече и дума да не става,

когато в моя ум се смесваха фаготи, пиколи и рогове кънтящи

със писъка на врани и червеношийки,

със скърцане на вятърна самотна мелница?

Не се е случвало да почна да ора

и някой да не спре при мене

да ме отмъкне на веселба или на излет.

Дойдох до своя край с четирсет акра,

дойдох до своя край с една цигулка счупена,

със скършен смях, с хиляда спомена,

и с нищо, за което бих могъл да съжалявам.