Арчибалд Маклийш
Пред паметника на Линкълн

Ленив Пъто̀мак^[1], омърсен поток,

притихнал, морен, стигнал до морето

с нечистотиите на притоци преломни,

ограбени от теб, с трески от брястове —

вземи ни в мисълта си тъй широка,

потоко тъмно-тъжен. Ний ли? Ето,

и ний предчувствуваме, и ний помним —

и нас ни чака слава, както теб

отвъд прибоя в тръпнещите плажове…

 

И срам ни следва.

* * *

Със себе си ний носим свойто минало,

тъй както ти — поломените клони

и на въртопите си пяната, и слепи

цветя като пречупено крило —

сметта скверняща на предишно зло,

несправедливостта, човек поробен

и друг човек (по-страшно!) — поробител,

омразата като каиш отровен,

един към друг привързал здраво двамата,

страха, подхранващ злобата с измама,

и гроздовете на гнева — оскубани…

 

Ний носим миналото си, срамът нараства

и блянът е погубен.

* * *

Мисли за нас, река, когато във въртопите

се връщаш към началния си тласък,

на чайките към крясъка.

 

И там, отвъд, където ярък плам

морето мята и кипи водата,

мисли за нас, река!

 

Каква е ориста ни — рухнал блян?

* * *

Под онзи свод

седи човек или пък истукан,

взрян в мраморния неподвижен под.

Не чува ни тръба, ни барабан.

О, чува, чува! В този си покой

във идещите дни се вслушва той.

 

„Що се отнася до това, каква е моята политика…

Бих искал да спася Съединението…

Върховната ми цел във тази битка е да спася

Съединението…“

 

Диханието на тръба,

на барабана гръмоленето…

Спасявайте, тръба и барабан, Съединението!

 

Какво доведе до Съединението и го укрепи?

„Аз често съм запитвал себе си

кой бе великият основен принцип…

Това не бе единствено раздялата със старото отечество,

а нещо в Декларацията, даваща не само свобода

на хората, живеещи в страната,

но и надежда — на света…

Това бе нещо като обещание,

че подир време

бремето ще падне от всички рамена.“

 

Да се спаси Съединението —

да се върне

и обещанието, и надеждата.

* * *

Под този свод

седи човек или пък истукан.

Той помни друго време, друг народ.

И под реката чува непрестанно

друг, по-дълбок поток да бие камъка.

 

Седи, в съмнения потънал, сам,

прозира в Принципа,

залягат пехотинците,

еманципира — не, не роби —

Съединението — не от робството, а от срама,

еманципира го от уродливото му име,

чиято мръсота опозорява

дори Създателите му във гроба…

 

Спасява го и блянът продължава.

 

Мисли за нас, река, когато те посрещне

морето бурно на брега си утринен!

Мисли за нашата съдба и за началото

на пътя, вписано във съглашението,

за срещата с човека и със цялото

човечество. И за Съединението.

 

И ти,

там вътре, в обичта ни, все такъв,

върни ни по-дълбокия поток и прочисти

омразата, ръждясалата кръв

и паметта ни ослепяла!

        О, върни на своя род

ти, вечно взрян във мраморния под,

загубения горд обет на океана!

 

Върни ни пак към светостта на бляна!