Робърт Фрост
Докато поправяме оградата

Знам, има сила някаква, която не обича

оградите, тя буци смръзнали под тях издига

и валчестите камъни отмества,

пролуки прави, колкото за двама.

Ловците вършат други поразии:

след тях съм ходил и реда възстановявал,

че не оставят камък върху камък

да угодят на джафкащите псета,

и заек да не може да се скрие.

За дупки става дума —

не вижда и не чува никой кой ги прави.

Но пролетта е време за поправки и дупките откриваме.

Зад хълма вест изпращам на съседа.

И подир ден се срещаме, та пак

помежду нас да съградим оградата.

Оградата е между нас, от двете й страни вървим

и всеки вдига камъните, паднали във неговия двор.

А някои са като гладки топки,

едва успяваме в пролуките да ги поставим, и то със заклинание:

„Стой, камък, не помръдвай, дордето се обърнем…“

Чевръстите ни пръсти загрубяват.

И всичко сякаш е игра. Върви съседът ми

отвъд, а аз — отсам. Но важното е друго:

Във същност няма нужда от ограда.

Елхи той има, аз — дръвчета плодни,

отсреща няма да прескочат те,

за да ядат шишарки, тъй му казвам.

„Добри ли са оградите, добри са и съседите“ —

отвръща той… Но пролетта ме разлудява и се чудя

дали не мога на съседа нова мисъл да втълпя.

„Защо добри ли са оградите — добри са и съседите…“?

Ти нямаш крави, нямам ги и аз.

Преди да съградя ограда, бих попитал —

какво ограждам, какво не искам да допусна

и някого ще ощетя ли без ограда.

Знам, има сила някаква, която не обича

оградите и ги руши.

„Добрите духове“… така бих казал,

макар да знам, че не е точно тъй,

но предпочитам сам да си го кажа.

И пак го виждам камъни да мъкне

като дивак от първобитно време.

Във мрак се движи той, но не във мрака на гората.

Не иска да прекрачи той завета на баща си,

обича казаната мисъл

и затова отново я повтаря:

„Добри огради — и добри съседи“.