Джовани Бокачо
Декамерон (113)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА АВТОРА

Благородни млади дами, за чиято разтуха се заех с този така дълъг труд, струва ми се, че с Божията милост, която, както предполагам, ме осени благодарение на благочестивите ви молитви, а не заради някакви мои заслуги, аз завърших докрай онова, дето бях обещал да изпълня в началото на моята творба; и като благодаря най-напред на бога, а после на вас, налага се да дам почивка на перото и на уморената си десница. Но преди да сторя това, аз възнамерявам да възразя накратко по повод на някои неща, които, сякаш предизвикани от мълчаливи въпроси, биха могли да бъдат изказани или от някоя от вас, или пък от други (въпреки че според мен — уверен съм в това — тези новели не дават основание за подобни въпроси повече, отколкото някои други; напротив, доколкото си спомням, аз още в началото на четвъртия ден доказах, че новелите не дават основания за такива мисли).

Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода, като например карам понякога дамите да разказват и доста често да слушат приказки, които честните жени не би трябвало нито да разправят, нито да слушат. Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; струва ми се, че в това отношение съм постъпил както трябва. Но понеже нямам намерение да споря с вас, нали лесно ще ме оборите, нека предположим, че нещата стоят точно така; аз твърдя, че ако трябва да отговоря защо съм постъпил по този начин, мога начаса да ви посоча много причини.

Първо, ако в някоя новела наистина има нещо подобно, то се е налагало от естеството на самите разкази, защото, ако се погледне на тях с разсъдливото око на човек, разбиращ от такива неща, ще стане съвсем ясно, че не бих могъл да ги кажа по друг начин, без да променям тяхната форма. Ако ли пък в тях се среща нещо съвсем дребно, някоя малко по-свободна думичка, смятана за неприлична от ония лицемерни светици, дето претеглят повече словата си, отколкото своите дела, дето се стараят по-скоро да се покажат добри, отколкото да бъдат такива в действителност, то аз ви казвам, че трябва да бъда корен, загдето съм писал подобни слова, толкова, колкото заслужават да бъдат укорявани и мъжете, и жените, които по цял ден приказват само за „дупка“ и „запушалка“, за „хаван“ и „черясло“, за „наденица“ и за „салам“ и за други тям подобни работи.

Да не говорим за това, че моето перо би трябвало да се ползува с не по-малки права, отколкото четката на живописеца, който без всякакъв укор от наша страна (какъвто би бил напълно справедлив) не само заставя свети Михаил да поразява змея с меч или копие и свети Георги — дракона, където той си иска, ами изобразява Адам като мъж и Ева като жена, а Оня, който пожела да умре на кръста заради спасението на човечеството, го изобразява прикован за краката към кръста кога с един, кога с два гвоздея.

Освен това съвсем ясно може да се види, че всички тия приказки не се разказват в църква, за чиито дела трябва да говорим с най-чисти помисли и слова (въпреки че в нейните истории някои неща се предават по начин, различен от този, по който аз съм ги описал), нито в школите за философи, където приличието е не по-малко необходимо, отколкото навсякъде другаде; не се разказват и между духовници или философи, а в градини, на разни места за забавление, пред млади, но вече зрели и неподатливи на разказите хора, и то в такова време, когато и най-почтените люде не са смятали за неприлично да ходят с гащи на главата, за да си спасят кожата.

Както всяко друго нещо, така и тия разкази, каквито и да са, могат да бъдат и вредни, и полезни; но това зависи от слушателя. Та кой не знае, че, както твърдят Чинчилионе, Сколайо^[1] и мнозина други, за людете виното е отлично нещо, докато същото това вино е вредно за тия, дето имат треска? Нима ние ще кажем, че то е лошо, защото е вредно за трескавите? Кой не знае, че огънят е много полезен, дори необходим за смъртните? Ще кажем ли, че е вреден, загдето изгаря къщи, села и градове? И оръжието пази благополучието на тия, дето искат да живеят в мир, но същото това оръжие често убива люде, и то не защото е вредно, а по вина на тия, дето си служат с него със зъл умисъл. Нито един покварен ум никога не е разбирал правилно нито едно слово и както приличните слова не могат да бъдат от полза за такъв ум, така и не особено приличните не са в състояние да заразят здравия ум освен по начина, по който калта замърсява слънчевите лъчи, а земните мръсотии — прелестта на небето. Кои книги, кои слова, кои букви са по-свети, по-достойни и по-почтени от тия на светото писание? И въпреки това имало е много люде, които са ги тълкували превратно и са завличали на гибел не само себе си, ами и другите.

Всяка вещ сама по себе си е годна за нещо, но ако бъде употребена лошо, може да стане вредна за мнозина; същото ще кажа и за моите новели. Ако някой пожелае да извлече от тях лош съвет или лош пример, те никому не ще се противят, ако случайно в тях се намери нещо лошо и почнат да ги изстискват и усукват, за да го извлекат; а който пожелае да почерпи от същите новели полза и изгода, те няма да му откажат и стига да бъдат четени в подходящо време и от ония, за които са разказани, не би могло да не се признае, че те са и полезни, и пристойни. Която от вас предпочита да чете „Отче наш“ или да изпече просеник или баница за Духовния си наставник, нека го прави; новелите не ще хукнат подир никоя, за да я накарат да ги прочете, въпреки че лицемерните светици често разказват и вършат какви ли не работи.

Ще се намерят и такива, дето ще кажат, че тук има някои новели, които, ако изобщо ги нямаше, щеше да бъде по-добре. И така да е; но аз не можех и че биваше да пиша неща, дето не са разказвани, и ако тия, които разказваха, казваха само хубави новели, то и аз щях да напиша такива. Но дори да предположим, че аз съм ги измислил и написал — което не е вярно, — ще кажа, че пак не бих се засрамил, загдето не всички са хубави, защото, като изключим Господа Бога, няма майстор, който да върши всичко добре и съвършено; та нали и Карл Велики, първият създател на паладините, не съумя да ги направи на брой толкова, че да стигнат за цяла войска.

Разните вещи притежават разни качества. Няма нива, колкото и добре да е обработена, където да не се срещат коприва, бодли и тръни, примесени с най-хубавите треви. Да не говорим за това, че когато човек се залови да беседва с млади и неуки девойки — а повечето от вас са такива, — би било глупаво да се старае да търси най-изящни случки и да полага прекомерни грижи, за да си служи с добре отмерена реч. Но, така или иначе, която от вас почне да чете новелите, нека прескочи тия, дето я дразнят, а да чете ония, дето й се нравят; а за да не може никой да се излъже, всички те носят означено на челото си онова, което е скрито в утробата им.

Мисля също, че ще се намери и някоя измежду вас, която да каже, че сред новелите се срещат и такива, които са твърде дълги; на нея ще кажа още веднъж, че дори и да бяха кратки, който седне да ги чете, а пък си има друга работа, ще извърши голяма глупост. И въпреки че откак почнах да ги пиша, та до тоя час, когато най-сетне стигнах до края на труда си, измина много време, аз не съм забравил, че предлагам труда си на дамите, дето скучаят, а не на другите; когато някой чете, за да си запълни времето, за него нищо не може да бъде дълго, стига да му дава онова, заради което си е послужил с него. Кратките неща подхождат много повече на тия, дето учат и полагат усилия, не за да си запълнят времето, а за да го употребят най-полезно, докато вие, млади дами, разполагате с много повече свободно време, отколкото времето, което запълвате с любовни наслади. Освен това, тъй като никоя от вас не отива да се учи нито в Атина, нито в Болоня, нито в Париж, на вас трябва да се говори много по-подробно, отколкото на тия, дето са развили ума си с учение.

Аз не се съмнявам ни най-малко, че ще се намерят и такива, дето ще кажат, че разказите изобилствуват с хапливи слова и празни приказки и че не приляга на човек, разумен и с тежест, да пише подобни неща. На тях аз би трябвало да благодаря, и им благодаря, задето се грижат за доброто ми име, подтиквани от добронамерено усърдие. Но на техните възражения ще отвърна така: признавам, че съм човек с тежест и че съм бил претеглян през повечето дни на моя живот; затова, обръщайки се към тия, дето не са ме претегляли, искам да им кажа, че не притежавам никаква тежест, напротив, толкова съм лек, че плувам на повърхността. А като имам предвид, че повечето проповеди на монасите, с които те се стремят да накарат людете да осъзнаят греховете си, днес са изпълнени и с хапливи слова, и с празни приказки, и със смехории, аз прецених, че всичко това ще подхожда и за моите новели, написани, за да прогонят мрачното настроение на дамите. Но ако те се посмеят на тия неща повече, отколкото трябва, те много лесно биха могли да бъдат излекувани с плача на Йеремия, със страданията на Спасителя и с покаянието на Магдалина.

А кой не ще потвърди, че ще се намерят и такива, които ще кажат, че езикът ми е хаплив и отровен, понеже на някои места пиша истината за монасите? На такива, дето ще заявят това, нека им бъде простено, защото не бива да вярваме, че са били подтиквани от друга причина освен от праведност; та нали монасите са добри люде, те избягват несгодите от любов към Бога и мелят каквото им падне, но се спотайват, и ако не миришеха толкова на пръч, общуването с тях щеше да е много по-приятно.

Въпреки това аз признавам, че нещата на тоя свят не са трайни, а са в непрекъснато движение; същото навярно се е случило и с моя език, за който неотдавна една моя съседка заяви (аз не вярвам на собствената си преценка, която избягвам да прилагам за всичко, що ме засяга), че бил най-хубавият и най-сладък език на тоя свят; вярно е, че когато това се случи, оставаха да бъдат написани още малко от гореспоменатите новели. Но толкоз в отговор на тия, дето се отнасят с такова пристрастие.

А сега, оставяйки всяка една да говори и да вярва каквото тя си иска, време е да сложим край на словата и да благодарим най-смирено на Тогова, който ми помогна да стигна до желания край след толкова много труд.

А вие, мили дами, останете си в мир с неговата милост и ако се случи това, което сте прочели, да е донесло полза на някоя от вас, споменете си за мен.

ТУК ЗАВЪРШВА ДЕСЕТИЯТ

И ПОСЛЕДЕН ДЕН НА КНИГАТА,

НАРЕЧЕНА „ДЕКАМЕРОН“.