Джовани Бокачо
Декамерон (67)

НОВЕЛА IX

Гуидо Кавалканти жегва с остроумен отговор неколцина флорентински благородници, които се опитват да го поставят натясно.

Когато кралицата разбрала, че Емилия е завършила своята новела и че оставало да разказват само тя и онзи, дето се ползувал с привилегията да говори последен, тя започнала така:

— Прелестни дами, днес вие ме изпреварихте и ми отнехте най-малко две от новелите, измежду които се канех да подбера една, за да я предложа на вашето внимание; но все пак и аз имам какво да ви кажа — една новела, завършваща с дълбока и остроумна мисъл, каквато досега още може би не е казвана.

И така, вие трябва да знаете, че в миналото в нашия град съществували твърде хубави и достойни за похвала обичаи; днес от тях не се е запазил нито един, защото всички са прогонени от скъперничеството, което в нашия град върви ръка за ръка с богатството; в числото на тия обичаи бил и следният: благородниците, живеещи на съседни улици в отделните квартали на Флоренция, се събирали заедно и образували дружини с определен брой лица, като гледали да приемат в тия дружини само люде, които биха могли да понасят необходимите разноски; членовете на всяка дружина се редували — днес един, утре друг — всеки си имал определен ден, в който канел на свои разноски цялата дружина; често канели и пристигналите в града знатни чужденци, а също и други граждани. Освен това, поне веднъж в годината, всички от дружината се обличали в еднакви дрехи, в някои празнични дни излизали заедно на коне из града, понякога участвували и в турнири; това ставало предимно или по време на най-големите празници, или когато в града пристигала радостна вест за спечелена победа или за нещо друго.

Сред всички тия дружини била и дружината на месер Бето Брунелески; и месер Бето, и неговите другари полагали големи усилия да привлекат в дружината си Гуидо, сина на Кавалканте дей Кавалканти, и то не без основание, защото, освен че бил един от най-изтъкнатите логици в света и превъзходен познавач на натурфилософията (разбира се, дружината хич не се интересувала от тия неща), той бил много приятен и благовъзпитан човек и чудесен събеседник; речел ли да извърши нещо, подобаващо на всеки порядъчен и благороден човек — той съумявал да го направи по-добре от когото и да е друг. При това бил и много богат, а как само умеел да оказва почит всекиму, който по негово мнение я заслужавал — в това отношение нямал равен на себе си. Но каквото и да правел, месер Бето все не успявал да го привлече; затова той и другарите му си мислели, че причината е навикът на Гуидо често да се усамотява и да се отдава на размисъл, което го карало да страни от хората. А тъй като Гуидо споделял отчасти учението на епикурейците, между простолюдието се говорело, че размишленията на Гуидо се отнасяли до едно-единствено нещо — възможно ли е да се докаже, че не съществува бог.

Един ден, като излязъл от „Орто Сан Микеле“ и тръгнал по Корсо дели Адимари (откъдето често минавал), Гуидо стигнал до „Сан Джовани“, където имало голям брой мраморни гробници, които днес се намират в „Санта Репарата“; и тъкмо излязъл между порфирените колони, дето са там, между гробниците и вратите на „Сан Джовани“, които били затворени, по площад Санта Репарата минали на коне месер Бето и неговата дружина. Те забелязали разхождащия се между гробниците Гуидо и си рекли: „Хайде да отидем и да го поздравим.“ Речено-сторено: пришпорили конете, препуснали към него, сякаш възнамерявали да го нападнат на шега, обградили го, преди той да успее да ги забележи, и му казали следното: „Гуидо, ти не искаш да дойдеш в нашата дружина; но я ни кажи, какво ще спечелиш, като откриеш, че Бог не съществува?“ Като видял, че са го заобиколили отвсякъде, Гуидо тозчас отвърнал: „Синьори, вие сте си у дома и можете да ми говорите каквото поискате.“ После се подпрял с ръка на една от гробниците — а те били високи — и тъй като бил лек и пъргав, подскочил, прехвърлил се от другата страна, отървал се от тях и си тръгнал.

Всички от дружината се спогледали, после почнали да си говорят, че Гуидо сигурно се е побъркал, защото отговорът му бил лишен от всякакъв смисъл; нали те имали толкова общо с тия гробници, колкото и всички други граждани, че и самият Гуидо. Но месер Бето се обърнал към тях и възразил: „Побъркани сте вие, щом не можахте да разберете какво искаше да ни каже; та той жегна, и то много остро, всички ни, макар да го направи с малко думи и по най-учтив начин; поразмислете и ще видите, че е така: тия гробници са жилища на мъртвите, нали тук поставят да почиват мъртъвците; той каза, че гробниците са наш дом, за да ни докаже, че ние и всички останали сме невежи и необразовани и в сравнение с него и другите учени люде сме по-зле и от мъртъвците, поради което, намирайки се тук, все едно, че сме си в къщи.“

Едва тогава всички разбрали смисъла на казаното от Гуидо и се засрамили; оттогава престанали да го закачат, а месер Бето започнали да почитат като проницателен и умен човек.