Джовани Бокачо
Декамерон (30)

НОВЕЛА V

Дзима подарява жребеца си на месер Франческо Верджелези, а срещу това, с негово позволение, разговаря с жена му; тя мълчи, но Дзима сам си отговаря от нейно име. и всичко се нарежда според неговия отговор.

Когато Панфило завършил новелата за брат Пучо, с която разсмял дамите, кралицата се обърнала към Елиса и с царствен жест я поканила да продължи; а тя, по стар навик хапливичка, но не и злорада, започнала така:

— Смятайки се за всезнаещи, мнозина са убедени, че другите нищо не знаят, но често се случва едва пред свършения факт да се досетят, че са били изиграни самите те, а не другите; затова аз мисля, че когато някой реши да изпита без нужда силата на чуждия ум, той върши голямо безумие. Но тъй като може би не всички ще се съгласят с мен, аз, следвайки установения ред, искам да ви разкажа какво се случило на един благородник от Пистоя.

Живял в Пистоя благородник от рода Верджелези, на име месер Франческо, много богат и умен, изобщо разумен човек, но твърде голям скъперник; понеже му се налагало да отиде в Милано в качеството си на подеста^[1], той се снабдил с всичко необходимо, та да се представи съобразно своето положение; нямал си само хубав, приличен кон и много се тюхкал, защото не можел да намери нито един, който да му хареса. По същото време в Пистоя живял някакъв млад мъж, на име Ричардо; той не бил от известен род, но бил твърде богат и се обличал толкова изискано и грижливо, че всички го наричали Дзима^[2]. Той бил отдавна, но нещастно влюбен в съпругата на месер Франческо, много красива и почтена дама, която ухажвал безуспешно. Дзима притежавал един от най-породистите жребци в цяла Тоскана, който той пазел и гледал като зеницата на око го си; и тъй като на всички било известно неговото увлечение по съпругата на месер Франческо, някой подхвърлил на благородника, че ако поиска коня от Дзима, оня ще му го даде, защото е влюбен в жена му.

Нали си бил скъперник, месер Франческо наредил да извикат Дзима и поискал от него да му продаде жребеца си с тайната надежда, че Дзима ще му го подари. Като чул това, Дзима се зарадвал и отвърнал: „Месер, аз няма да ви продам моя жребец, та ако ще да ми предложите всичко, каквото притежавате. Стига да пожелаете, мога да ви го подаря, но при едно условие: ако преди да получите коня, вие ми разрешите да кажа няколко думи на вашата съпруга, във ваше присъствие, ала настрана от всички, така че само тя да може да слуша каквото ще й кажа.“ Подтикван от своята алчност и вярвайки, че ще изиграе Дзима, благородникът се съгласил на всичко; оставил Дзима в залата на своя дворец, отишъл в стаята на жена си, разказал й при какви изгодни условия можел да се снабди с жребец, после й наредил да отиде и изслуша Дзима, но да внимава добре: каквото и да й каже той, тя нищо да не му отвръща.

Дамата порицала много остро постъпката на своя съпруг, но тъй като все пак трябвало да изпълни неговата воля, се съгласила и тръгнала след него към залата, за да чуе какво ще й каже Дзима. А той още веднъж уверил благородника, че ще спазва уговореното; седнал до дамата в един отдалечен кът на залата и започнал да й говори: „Достопочтена мадона, аз не само предполагам, но съм и уверен, че като умна жена, вие отдавна сте забелязали, и то много добре, колко пламенно ви обичам заради вашата хубост, превъзхождаща хубостта на всички жени, които съм виждал. Не искам да се спирам на вашите достойни за похвала прави и възвишени добродетели, чиято сила е способна да покори всекиго, дори и най-издигнатия в духовно отношение човек; затова не е необходимо да ви доказвам с думи, че моята любов е по-силна й по-пламенна от любовта, изпитвана някога от мъж към жена, че ще ви обичам, докато този нещастен живот вдъхва сили на моето тяло, а ако там, горе, съществува любов както тук, на земята, знайте, че аз вечно ще ви обичам. Бъдете напълно уверена, че не притежавате нищо друго (било то драгоценно или нищожно), което така да ви принадлежи, както аз и всичко, що имам; на мен — колкото и да съм незначителен — можете да разчитате винаги, при всички обстоятелства. А като най-убедително доказателство ви казвам, че за мен ще бъде по-голяма милост вие да ми заповядвате, а аз според силите си да изпълнявам вашата воля, отколкото аз самият да имам власт над целия свят и да искам всички да изпълняват тозчас моите нареждания. Именно защото (както чувате сега) ви принадлежа до такава стенен, аз имам основание да отправя молбите си към вашето милосърдие — единственото нещо, що може да ми дари покой, щастие и спасение; затова, о скъпа любов моя, о единствена надежда на моята душа, подхранвана само от любовния пламък и вярата ми във вас, аз, вашият покорен слуга, ви моля най-смирено благоволението ви към мен така да порасне, а суровостта, с която досега се отнасяхте към мен, така да се смекчи, че най-сетне, утешен от вашето състрадание, да мога да кажа: на красотата ви дължа любовта, що изпитвам към вас, а на вашето състрадание — живота си; защото, бъдете уверена, че ако гордият ви дух не се преклони пред моите молби, животът у мен ще угасне и аз ще умра, а за вас хората ще имат основание да кажат, че сте ме погубили. Да оставим настрана обстоятелството, че със смъртта ми вашата чест нищо няма да спечели; но аз все пак вярвам, че ако ви обземат понякога угризения на съвестта, вие ще съжалявате, задето сте постъпили така, а друг път, когато бъдете в по-добро настроение, ще си кажете: «Ех, колко лошо постъпих, като не се смилих над моя Дзима!» Не се ли разкаете, ще ви бъде още по-тежко. За да не се случи това, съжалете ме сега, докато все още имате възможност да ми помогнете, смилете се над мен; само от вас зависи дали ще бъда най-радостният или най-опечаленият измежду всички смъртни. Надявам се, че вашето голямо благородство не ще ви позволи да допуснете смъртта да бъде награда за моята пламенна любов към вас, но че с радостен и изпълнен с милост отговор ще утешите душата ми, която тръпне от смут пред вас.“ После Дзима млъкнал, въздъхнал дълбоко и като пролял няколко сълзи, зачакал отговора на благородната дама.

А дамата, на която не подействували ни продължителното ухажване, ни задевките, ни любовните песни при изгрев слънце, ни нищо от онова, що Дзима вършел от любов към нея, се трогнала от страстните слова на тоя пламенен любовник и усетила непознато дотогава ней чувство: разбрала какво значи да обичаш. Но макар и да си мълчала, спазвайки нареждането на своя съпруг, стаените й въздишки не могли да прикрият онова, което тя би показала на драго сърце, ако можела да отвърне на Дзима.

Дзима почакал и като видял, че тя нищо не казва, доста се учудил, после започнал да се досеща за хитростта, с която си послужил благородникът; но като се обърнал към дамата и видял припламващия от време на време блясък в нейните очи, когато тя го поглеждала, като забелязал и въздишките, на които не позволявала да се изтръгнат с пълна сила от гърдите й, той се пообнадеждил и насърчен от това, решил да постъпи по следния начин: почнал сам да си отговаря от името на дамата, която седяла пред него и го слушала. Ето какво казал той: „О, мой Дзима, много отдавна съм забелязала, че любовта, що изпитваш към мен, е голяма и съвършена, но сега от твоите думи я опознах още по-добре и много се зарадвах. Макар и привидно да съм се отнасяла към теб сурово и жестоко, аз не бих искала да мислиш, че дълбоко в душата си наистина съм изпитвала каквото съм показвала; напротив, винаги съм те обичала, за мен ти си бил най-скъп от всички; но аз трябваше да постъпвам така, било поради страх от другите, било за да пазя собствената си чест. Ала настана времето, когато аз ще мога да ти докажа съвсем ясно дали те обичам и да те възнаградя за любовта, която ти изпитваше и продължаваш да изпитваш към мен; престани да страдаш и не губи надежда, защото след няколко дни месер Франческо трябва да отиде в Милано като подеста; ти знаеш това, нали от любов към мен му подари твоя великолепен жребец; обещавам ти и се заклевам във вярата си и в любовта, която изпитвам към теб, че няколко дни след като той замине, ние ще се съберем и ще увенчаем нашата любов с пълен и приятен завършек. А за да не трябва още веднъж да ти говоря по този въпрос, знай отсега, че в деня, когато видиш две кърпи за лице, окачени на прозореца на моята стая, дето гледа към градината ни, ти ще можеш да дойдеш при мен през градинската вратичка, само че ела късно вечерта и гледай никой да не те забележи; аз ще бъда там, ще те чакам и ние ще прекараме цялата нощ в радост и удоволствия — така, както искаме.“

След като казал това от името на дамата, Дзима продължил да говори от свое име и отвърнал така: „Скъпа мадона, радостта, бликнала в мен поради тия ваши слова, ме обърка толкова много, че едва успявам да намеря думи, за да ви благодаря както подобава; и ако бих имал възможността да говоря както аз искам, то времето не би ми стигнало, за да ви отдам най-пълна благодарност — както бих желал и както би трябвало да постъпя; по тази причина предоставям на вас да се досетите за онова, което, независимо от моето желание, сега не мога да изразя с думи. Искам само да ви кажа, че непременно ще постъпя както вие ми заповядахте; тогава, ако вследствие голямото благо, с което се решихте да ме дарите, аз се поуспокоя, ще се постарая да ви се отблагодаря най-сърдечно, доколкото ми позволяват силите. Сега няма какво повече да си казваме; затова, скъпа мадона, нека Бог ви дари оная радост и оная милост, които вие си пожелаете и нека той ви закриля.“

Дамата пак не продумала ни дума, затова Дзима станал и се запътил към благородника, а той тръгнал да го пресрещне, засмял се и го запитал: „Е, какво ще кажеш? Удържах ли си думата?“ Дзима отвърнал: „Не, месер, защо вие обещахте да ми разрешите да си поприказвам с вашата жена, а ме накарахте да разговарям с истинска мраморна статуя.“

Тия слова се. понравили твърде много на благородника, който имал хубаво мнение за жена си и повярвал, че тя е още по-добра, отколкото той си мислел; после рекъл на Дзима: „Я ми кажи, твоят кон ще стане ли мой?“ Дзима отвърнал: „Да, месер, но ако знаех, че от милостта, която ми оказахте, ще извлека толкова полза, колкото извлякох, щях да ви подаря коня, без да ви моля за тая милост. Де да беше рекъл Господ именно така да постъпя, защото сега се оказа, че купувате моя кон, без да ви го продавам.“

Благородникът много се смял и понеже успял да се снабди с кон, няколко дни по-късно тръгнал за Милано, където трябвало да поеме длъжността подеста. А жена му, като останала сама и свободна, почнала да размишлява върху думите на Дзима, за любовта, която той изпитвал към нея, и за коня, който пожертвувал от любов към нея; и като гледала Дзима да минава твърде често край нейния дом, си рекла: „Какво правя? Защо губя младостта си? Оня отиде в Милано и ще остане там цели шест месеца; кога ще ме възнагради заради тях? Когато остарея ли? А освен това ще намеря ли някога друг поклонник като Дзима? Сега съм сама, няма от кого да се боя, защо да не си поживея весело, докато имам възможност? Друг такъв сгоден случай я ми се удаде, я не; пък и никой нищо няма да узнае: но дори и да се разчуе, по-добре човек да го извърши и после да се разкайва, отколкото да си стои така и да съжалява.“

Речено-сторено. Един ден, както казал Дзима, тя окачила две кърпи за лице на прозореца към градината; той ги видял, зарадвал се много и щом мръкнало, се промъкнал тихичко към вратичката на градинската ограда; вратичката била отворена, той влязъл, стигнал до вратата на къщата, а там намерил дамата, която го очаквала. Като го видяла да влиза, тя станала, тръгнала да го посрещне и го приела с безкрайна радост; той я прегърнал и целунал сто хиляди пъти и след това я последвал нагоре по стълбата; без да губят повече време, те си легнали и познали крайната цел на любовта.

Така станало първия път, но той не бил последен, защото, докато благородникът бил в Милано, а и след неговото завръщане Дзима продължил да идва често, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна.