Джовани Бокачо
Декамерон (108)

НОВЕЛА VI

След като побеждава, крал Карло Старши се влюбва в една девойка, но се засрамва от собственото си неблагоразумие и омъжва и нея, и сестра й за благородници.

Кой ли би се заел да разказва подробно за множеството мнения, изказани от дамите, относно това кой от тримата — дали Джилберто, месер Ансалдо или некромантът — е проявил най-голямо великодушие в случая с мадона Дианора? Та за това ще отиде много време! Кралят ги оставил да поразсъждават по този въпрос, но след това погледнал Фиамета, нареждайки й да започне своя разказ и по тоя начин да сложи край на техните спорове; без ни най-малко да се бави, тя започнала така:

— Прекрасни дами, винаги съм била на мнение, че в дружини като нашата разказът трябва да се води най-подробно, за да не се случва така, че прекалената краткост да дава повод за спорове относно смисъла на казаното — нещо, което приляга много повече на тия, дето се учат в училищата, отколкото на нас, които едва се оправяме с хурката и вретеното. Затуй, като видях, че седнахте да спорите по повод на предишната случка, аз се отказах от онова, дето бях намислила да споделя с вас, тъй като би могло да породи спорове, и реших да ви разкажа не за един обикновен човек, а за един доблестен крал — как той постъпил рицарски, без да накърни собствената си чест.

Навярно всяка една от вас е слушала спомени за крал Карло Старши^[1] или както още го наричат — Първи, посредством чиито блестящи подвизи и вследствие славната му победа над крал Манфреди, гибелините били изгонени от Флоренция и на тяхно място се завърнали гуелфите. По тая причина един рицар, на име Нери дели Уберти, след като се наложило да напусне града с цялото си семейство и с много пари, пожелал да се засели не другаде, а под закрилата на крал Карло. За да има възможност да живее до края на дните си в спокойствие и уединение, той отседнал в Кастеламаре-ди-Стабия; там, на разстояние около един хвърлей с лък от крайните къщи на града, той купил едно имение сред маслиновите, орехови и кестенови дървета, с каквито изобилствува оня край, вдигнал си красив, удобен дом и засадил край него прелестна градина; и понеже там текат много потоци, месер Нери наредил, съгласно нашия обичай, да завирят посред градината малко бистро езеро, където не му било никак трудно да развъди много риба. Единствената грижа на рицаря била градината му да става с всеки изминат ден от хубава по-хубава, докато, не щеш ли, веднъж — това се случило през големите горещини — крал Карло решил да отиде в Кастеламаре, за да си почине; щом стигнал там, той чул да говорят много за прелестната градина на месер Нери и пожелал да я разгледа. След като научил кой е собственикът, понеже рицарят бил от противната партия, кралят решил да се отнесе към него дружелюбно; затова най-напред пратил да му известят, че той, кралят, придружен от четирима свои приближени, имал намерение да го посети на следната вечер и да вечеря на спокойствие в градината му.

Месер Нери се почувствувал много поласкан и след като се разпоредил да бъдат извършени най-разкошни приготовления, посрещнал краля в градината си най-радушно. Кралят разгледал и градината, и дома на месер Нери и похвалил всичко, каквото видял; после наредили трапезите край рибника и след като си измили ръцете, кралят седнал на една от трапезите и заповядал на граф Гуидо ди Монфорте — един от тия, дето го съпровождали, да седне от едната му страна, а месер Нери от другата; за останалите трима, дето били дошли с него, той казал да бъдат обслужени така, както заповяда месер Нери. Поднесли им най-изящни ястия, превъзходни и скъпи вина, обслужвали ги добре, без шум и без да им се натрапват, и кралят останал много доволен.

Докато той вечерял в най-добро разположение на духа и не скъпял похвалите си за това спокойно и уединено място, в градината се появили две девойки по на около петнайсет години, с разпуснати дълги коси, къдрави и златисторуси; на главата на всяка имало по едно венче от зеленинка, а в лице приличали повече на ангели — толкова били красиви и нежни; те били облечени в дрехи от тънко, бяло като сняг ленено платно, които прилепвали плътно по тялото им до кръста, а след това се спускали чак до петите, разширявайки се като камбана. Девойката, която вървяла начело, носела на рамо чифт риболовни мрежи, които придържала с лявата си ръка, а в дясната държала дълъг прът; другата, която вървяла след нея, носела на лявото си рамо тиган, притискайки под лявата си мишница снопче съчки и една пиростия, а в дясната си ръка държала гърне със зехтин и малък запален факел; щом ги зърнал, кралят се захласнал и зачакал да види какво означава тая работа.

Девойките се приближили плахо, по лицата им избила руменина, поклонили се почтително на краля и се отправили към езерото; тая, която носела тигана, го поставила на земята заедно с всичко останало, взела пръта, който носела пък другата девойка, и двете заедно навлезли в езерото, чиято вода стигала чак до гърдите им. През това време един от слугите на месер Нери побързал да запали огън на брега, сложил тигана върху пиростията, сипал зехтин и зачакал девойките да му хвърлят риба. Едната девойка бъркала по местата, където знаела, че се крие рибата, а другата държала мрежите готови за хвърляне; за най-голямо удоволствие на краля, който следял напрегнато какво става, за кратко време девойките успели да наловят много риба и я подхвърляли на слугата, който я слагал така, както била още полужива, направо в тигана; след това, изпълнявайки каквото им било наредено, двете девойки започнали да избират най-красивите риби и да ги хвърлят право на трапезата пред краля, пред граф Гуидо и пред баща си. Рибите се мятали по трапезата, кралят много се забавлявал и на свой ред хващал някои от тях и със смях и шеги ги хвърлял обратно на девойките; така се забавлявали известно време, докато слугата успял да изпържи тия риби, дето му били дадени; след това месер Нери наредил да поднесат изпържената риба на краля, но по-скоро като предястие, отколкото като скъпо и рядко блюдо. Щом разбрали, че рибата е вече изпържена и че са наловили достатъчно, девойките излезли от езерото; тънките им бели дрехи били прилепнали толкова плътно по телата им, че не скривали нищо от изящните им форми; после те взели нещата, които всяка една от тях била донесла със себе си, минали свенливо край краля и се прибрали у дома си.

Кралят, графът и всички, които им прислужвали, дълго гледали подир девойките и всеки признал в себе си, че те са красиви и снажни, и мислено ги похвалил за тяхната любезност и приветливост; но най-много ги харесал кралят. Още като излизали от езерото, той огледал толкова внимателно всяка част от техните тела, че ако в тоя миг някой го боднел, той нищо нямало да усети. Продължавайки да мисли за тях, без да знае още кои са и що са, той почувствувал, че сърцето му почнало да се изпълва с пламенно желание да им се хареса, от което пък заключил, че ако не вземе предпазни мерки, ще се влюби; освен това самият той още не знаел коя от двете му харесва повече, защото момичетата си приличали като две капки вода.

След като седял така замислен известно време, той се обърнал към месер Нери и го запитал кои са тия две девойки; месер Нери отвърнал: „Господарю мой, това са двете ми дъщери близначки; едната се нарича Джиневра-хубавицата, другата — Изота-русокосата.“ Кралят много ги похвалил и го посъветвал да ги омъжи, но месер Нери отвърнал, че не може да стори такова нещо. Когато вечерята била на привършване и оставало да поднесат само плодовете, двете девойки отново се появили, облечени в рокли от най-тънка коприна, с големи сребърни блюда в ръце, отрупани с всички плодове, каквито имало през това време на годината, и ги поставили на трапезата през краля. Като сторили това, те се отдръпнали и запели една песен, която започвала със следните слова:

Там, дето аз, Любов, достигна,

не би могло да се разчита дълго…

Те пеели така нежно и приятно, че на краля, който ги гледал и слушал с наслада, му се сторило, че всички ангели са слезли от небето, за да пеят в тази градина. Като изпели песента, девойките коленичили пред краля и го помолили най-смирено да им позволи да се оттеглят; макар това да не му било никак приятно, той се престорил, че им разрешава на драго сърце.

Вечерята свършила, кралят и неговите придружители възседнали конете си, напуснали дома на месер Нери и разговаряйки за това-онова, се завърнали в кралските чертози. Тук, стараейки се да прикрие любовното си увлечение и не можейки да забрави красотата и прелестта на Джиневра-хубавицата, от любов към която залюбил и сестра й, която много приличала на нея, макар че имал по-важни дела, кралят така се уплел в мрежите на любовта, че почти не бил в състояние да мисли за друго; той измислил какви ли не поводи, завързал най-тясна дружба с месер Нери и почнал да посещава твърде често прелестната му градина, за да има възможност да зърне Джиневра. Но тъй като не можел да изтрае повече и не можел да измисли какво друго да направи, решил да отвлече не само едната, ами и двете девойки и споделил това свое намерение с граф Гуидо.

Графът, бидейки почтен човек, му казал: „Господарю мой, това, което чувам от вас, много ме учудва; още по-учуден съм, защото познавам нравите ви по-добре от който и да е друг — поне така мисля — още от детските ви години, та чак до наши дни; и понеже, доколкото си спомням, през младежките ви години никога не съм забелязвал у вас подобна страст — а тогава за любовта е много по-лесно да обхване когото и да било със своите пипала, — толкова по-чудно и необичайно е за мен да чуя, че сега, когато сте толкова близо до старостта, наистина сте се влюбили; просто ви се чудя и се мая. И ако на мен се следваше да ви упреквам за това, знам много добре какво бих ви казал, особено като се има предвид, че вие сте все още на бойна нога в едно кралство, което току-що завоювахте, сред непознат народ, в който се таи коварство и предателство, пък и освен това си имате толкова много грижи и толкова важни дела, че не ви остава време дори да се застоите на едно място. И сред всичко това сте намерили време да се занимавате с прелъстяване и любов! Това не е постъпка на великодушен крал, а на малодушен младеж. Освен това — което пък е още по-лошо — вие заявихте, че възнамерявате да отвлечете и двете дъщери на този нещастен рицар, който ви почете много повече, отколкото му позволяваха средствата, който, за да може да ви окаже още по-голяма почит, не се побоя да ви ги покаже почти голи, доказвайки с това какво голямо доверие има във вас и твърдото си убеждение, че вие сте истински крал, а не хищен вълк. Нима успяхте толкова скоро да забравите, че именно насилията, които крал Манфреди вършеше над жените, ви проправиха пътя към това кралство? Та нима има предателство, по-достойно за вечни мъки, от това да отнемете честта, надеждата и утехата на човека, който ви е почел? Какво биха казали за вас, ако постъпите по тоя начин? Навярно си мислите, че ще ви бъде достатъчно оправдание да кажете: «Постъпих така, защото той е гибелин». Нима такава е справедливостта на кралете — да постъпват именно по този начин с всички, които им попаднат под ръка, независимо от това кои са и какви са? Кралю, аз бих искал да ви напомня, че вие си спечелихте най-голяма слава, побеждавайки Манфреди, но да успееш да надвиеш себе си — виж, това е много по-трудно; затуй вие, който трябва да управлявате другите люде, гледайте да надвиете първо себе си и да обуздаете собственото си желание; недейте опетнява онова, което сте си извоювали с толкова голяма слава.“

Тези слова жегнали до болка душата на краля и мъката му била още по-голяма, защото те били справедливи; затова, като въздъхнал няколко пъти дълбоко, той казал: „Графе, аз наистина смятам, че за добре обучения воин всеки враг, колкото и силен да е той, ще изглежда по-слаб и воинът ще може да победи много по-лесно него, отколкото собственото си желание; и въпреки че страдам много и ще ми са нужни неизмеримо големи сили, за да надвия мъката си, вашите слова така ме жегнаха, че аз ще трябва да ви докажа на дело — и то в най-скоро време, — че както умея да побеждавам другите, така ще успея да обуздая и себе си.“

След тия си слова кралят почакал да минат няколко дни и се прибрал в Неапол, както за да се лиши от възможността да постъпи нечестно, така и с намерението да възнагради рицаря за почитта, която му оказал; и колкото и да му било тежко да направи така, че други да притежават онова, към което сам той се стремял с такава страст, кралят решил да омъжи и двете девойки, и то не като дъщери на месер Нери, а като че ли са негови дъщери.

Със съгласието на месер Нери той им дал великолепна зестра, след което омъжил Джиневра-хубавицата за месер Мафео да Палици, а Изота-русокосата — за месер Гулиелмо дела Маня, и двамата били знатни рицари и големи благородници. След като свършил тая работа, обзет от безкрайна печал, кралят се оттеглил в Апулия и отдавайки се на непрекъснат труд, така успял да заглуши своята страст, че след като разкъсал и унищожил веригите на любовта, живял до края на дните си, без да изпадне никога в плен на подобно чувство.

Някои може би ще кажат, че за един крал е дребна работа да омъжи две девойки, и аз ще се съглася с това; но ще заявя, че е голямо, велико дело, когато така постъпва един влюбен крал и омъжва девойката, която той е обичал, без да прибере от тази своя любов ни клонче, ни цветче, ни плод.

Ето как постъпил великодушният крал, като наградил щедро благородния рицар, почел по най-похвален начин любимите девойки и съумял да прояви такова мъжество, че и себе си да надвие.