Джовани Бокачо
Декамерон (13)

НОВЕЛА X

Магистър Алберто от Болоня засрамва изкусно една жена, която искала да го подиграе, задето се влюбил в нея.

Елиса млъкнала; да разкаже последната новела, било задължение на кралицата, която с женствена грация започнала:

— Благонравни девойки, както в ясните нощи звездите красят небесния свод, а напролет цветята — зелените морави, така и остроумните слова са украшение за добродетелните нрави и забавните беседи; поради своята краткост те повече прилягат на нас, жените, отколкото на мъжете, защото продължителното многоглаголствуване — особено когато е излишно — подхожда повече на мъжете, отколкото на жените, въпреки че днес — за наш срам и за срам на всички жени по света — е рядкост, та дори и невъзможно да се срещне жена, която да схване казаното на място остроумие или пък, ако го разбере, да съумее да отвърне както следва. А така става, защото умението, прилагано някога от жените, за да развиват духа си, днес се използува от тях да труфят тялото си; жената, която има най-пъстра рокля, с най-много обшивки и гиздала, смята, че хората са длъжни да я почитат като по-издигната от другите, и съвсем и не й минава през ума, че ако някой се сети да натовари или окачи всичко това на едно магаре, то ще може да издържи на много повече дрехи, отколкото която и да било жена, ала с това няма да заслужи повече почит и пак ще си остане магаре. Срам ме е да говоря за това, защото, ако спомена нещо против другите, значи да кажа същото и против себе си: нагиздени, белосани и червосани, облечени в пъстри дрехи, те стоят като мраморни статуи, неми и безчувствени, а запита ли ги човек за нещо, отговарят така, че би било по-добре изобщо да не си отварят устата; но те искат да ни уверят, че неумението им да поддържат разговор в обществото на жени или на почтени мъже се дължало на непорочността на техния дух, а плиткоумието си наричат свенливост, като че ли скромна може да бъде само жената, която разговаря единствено със слугинята си или със своята перачка или готвачка. Та нали, ако природата наистина ги е създала така, както те искат да ни убедят, самата тя щеше да се погрижи да ограничи по друг начин тяхната бъбривост.

Вярно е, че в тая работа, както и във всяка друга, човек трябва да държи сметка кога, къде и с кого говори, защото понякога се случва мъж или жена да поискат с някоя и друга думичка да накарат някого да се изчерпи, а излиза, че те не са преценили силите си съобразно с неговите и тогава червенината, която би трябвало да избие по чуждото лице, се прехвърли върху техните лица.

Та за да знаете как да се пазите и за да не могат да кажат за нас, каквото разправят за всички — сиреч, че на жените във всяко нещо им се пада най-лошото, аз бих искала да се поучите от последната новела за днешния ден, която следва да разкажа аз, за да може, както изпъквате сред останалите жени с благородството на нашия дух, така да се отличавате И по безупречните си дела.

Не много отдавна в Болоня живял (а може би все още живее) именит лекар на име магистър Алберто, чиято слава се носела почти из целия свят. По онова време той гонел седемдесетте, но имал толкова благороден дух, че макар и тялото му да било почти напълно лишено от всякаква естествена жар, не се пазел от любовния плам и щом зърнал на някакво празненство една красива вдовица, която (както някои твърдят) се наричала Малгерида дей Гизолиери, харесал я чрезмерно и сърцето му затуптяло като на млад момък; струвало му се, че ако през деня не успее да види нежното и прелестно личице на красавицата, през нощта няма да може да заспи спокойно. Затова почнал да минава непрекъснато — кога пеш, кога на кон (според случая) — пред дома, където живеела дамата.

Станало така, че и тя, и много други жени се досетили каква е причината и често се шегували и смеели, задето един толкова възрастен и умен човек може да се влюби така; като че ли — както те разсъждавали — сладостната любовна страст може да се породи и приюти само в неразумните младежки души и никъде другаде. Но магистър Алберто продължавал да минава най-редовно. Веднъж — било празничен ден — дамата и много нейни приятелки седели пред вратата на дома й и щом видели да се задава магистър Алберто, решили да го поканят и да му окажат почит, а след това да се посмеят над неговата страст. Така и направили. Станали, поканили го, повели го към прохладния двор, където наредили да поднесат най-хубави вина и сладки, и накрая го запитали с изискани и закачливи слова как е могъл да пламне от любов по тази хубавица, след като му е известно, че в нея са влюбени мнозина красиви, благородни и изящни млади мъже.

Магистърът схванал веднага намека, но отвърнал усмихнат: „Мадона, това, че съм влюбен, не би трябвало да учудва никой разумен човек, още повече, че съм влюбен във вас, защото вие го заслужавате. И въпреки че на старците естествено им липсват силите, необходими за любовни похождения, това не значи, че те са лишени от желанието да обичат или пък са забравили какво нещо е да бъдеш обичан; напротив, поради годините си те умеят това много по-добре от младите, защото са много по-опитни от тях. Надеждата, която кара мен, стареца, да обичам вас, ухажваната от толкова много млади мъже, е следната: неведнъж съм виждал жените да ядат за вечеря лупина^[1] и праз; и макар че празът не е никак вкусен, все пак луковицата му е с най-приятен вкус и най-малко противна; но всички вие, без изключение, тласкани от необуздания си апетит, държите праза за луковицата и се нахвърляте върху листата, които не само че за нищо не стават, но имат и неприятен вкус. Откъде да знам, мадона, че като избирате вашите обожатели, вие не постъпвате по същия начин? Ако не е така, вие бихте се спрели на мен и бихте отблъснали всички останали.“

Жените се позасрамили, а дамата рекла; „Магистре, вие ни наказахте по твърде мил и поучителен начин за нашето високомерие и горделивост; вашата любов ми е скъпа, така както би трябвало да бъде скъпа любовта на един толкова мъдър и достоен човек; затова разполагайте с мен като със своя собственост, стига да запазите честта ми.“

Магистърът се надигнал, станали и неговите придружители, той благодарил на дамата, засмял се и като се сбогувал с нея, си тръгнал. Така, без да внимава много-много с кого се шегува и разчитайки, че ще спечели, дамата се оказала победена; а вие, стига да проявявате благоразумие, можете много лесно да избегнете подобно нещо.

Когато младите дами и тримата младежи привършили своите разкази, слънцето клоняло вече към заник и горещината значително била намаляла. Тогава кралицата се обърнала към дружината с шеговит и закачлив глас:

— Сега, скъпи мои дружки, в деня, в който аз ви управлявам, не ми остана друго, освен да посоча новата кралица и нека тя подреди нашия и свой живот за следващия ден така, както намери за добре, за да можем да се забавляваме по най-достоен начин. Някой ще каже, че денят е още твърде далеч от нощта; но както е известно, човек не може да си подреди добро бъдеще, ако своевременно не вземе нужните мерки. Затова, за да може да бъде приготвено навреме всичко, каквото новата кралица счете необходимо за утрешния ден, аз решавам началото на всеки следващ ден да се брои от същия този час. Затова, в знак на уважение към оногова, който вдъхва живот на всяко нещо, и за наше утешение нека през следващия ден царството ни бъде оглавявано от младата и разумна Филомена.

И като изрекла тези думи, Пампинеа станала, свалила от главата си лавровия венец, положила го почтително върху главата на Филомена и първа се преклонила пред нея като пред кралица; после всички останали, заедно с тримата младежи, признали властта й. Филомена, която, докато я коронясвали за кралица, се била поизчервила от срам, си припомнила думите, казани преди това от Пампинеа, и за да не я сметнат за мекушава и наивна, най-напред утвърдила на длъжностите им избраните вече от Пампинеа хора, дала разпорежданията си какво да приготвят за сутринта и за следващата вечеря на същото място, където се намирали, и произнесла следното слово:

— Скъпи дружки, въпреки че Пампинеа ме посочи за ваша кралица повече от любезност, отколкото заради моите достойнства, аз не бих искала, като давам разпореждания как да прекараме времето си, да се ръководя само от моето мнение: държа и на вашето; и за да бъдете в течение на онова, което според мен би трябвало да се извърши, и за да можете след това да прибавите или отхвърлите нещо по ваше желание, ще ви изложа всичко с няколко думи. Мисля, че следях внимателно разпорежданията, които даваше днес Пампинеа; и трябва да кажа, че те бяха достойни за похвала и заедно с това имаха за цел да ни доставят развлечение; ето защо аз не смятам да ги отменям, докато не ни омръзнат от често повторение или по друга някоя причина. И така, следвайки вече установения ред, ние ще станем, ще отидем да се поразходим, а после, залезе ли слънцето, ще вечеряме на хлад, ще изпеем няколко песни и ще се позабавляваме; след това няма да е лошо да легнем да поспим. Утре сутринта ще станем още по хладина и ще отидем някъде, където всеки ще може да се развлича и забавлява както намери за добре; сетне, както сторихме и днес, ще се приберем в определения за обед час, ще поиграем и като станем от сън, както направихме и днес, ще се съберем тук да разказваме новели, от които според мен получаваме и най-голямо удоволствие, и най-голяма полза. Искам да добавя, че бих желала да поставя началото на нещо, което Пампинеа нямаше възможност да стори, тъй като беше избрана за кралица твърде късно: бих желала да поставя някои ограничения за онова, което ще разказваме, и да го определяме предварително, та да може всеки от нас да има достатъчно време да си помисли и да измисли някоя хубава новела на определената тема. Ако сте съгласни, нека темата за утрешния ден бъде следната: тъй като още от сътворението на света людете са ставали играчка на превратностите на съдбата — и така ще бъде, докато свят светува, — то нека всеки от нас разкаже по нещо за ония, които, след като са ставали жертва на какви ли не превратности на съдбата, са стигали до благополучен край, обратно на своите очаквания.

Дамите и младежите посрещнали с одобрение предложения ред и казали, че ще го спазват. Само Дионео се обадил, след като другите млъкнали:

— Мадона, и аз, като всички други, ще кажа, че посоченият от вас ред е чудесен и достоен за похвала; но като проява на особена милост от ваша страна, моля ви да ми дадете право, което бих искал да притежавам, докато се разтури нашата дружина, и което да бъде следното: нека упоменатото от вас нареждане не ме задължава да разказвам новела на определената за деня тема, ако аз не желая това, а да мога сам да си избирам за какво да говоря. И за да не си помисли някои, че настоявам за тази милост, защото не знам достатъчно новели, готов съм винаги да наемам думата последен.

Кралицата, които го познавала като весел и забавен момък, разбрала, че той отправя тази молба единствено е намерението да развесели с някоя смешна попели дружината, когато й доскучае от прекалено много разсъждения, затова го дарила с тази милост при всеобщо съгласие и сред всеобщ смях. После всички станали и се отправили бавно към поточето с бистра като сълза вода, което се спускало към долчинка, засенчена от множество дървета, и се виело сред камъни и зелени треви. Тук дамите се събули и като разгалили ръце, почнали да пляскат из водата и да измислят най-различни игри. Когато наближило време за вечеря, прибрали се в двореца и се нахранили с най-голямо удоволствие. След вечерята наредили да им донесат музикалните инструменти и кралицата заповядала да танцуват: Лаурета трябвало да поведе танца, а Емилия — да изпее една канцона, съпровождана на лютня от Дионео. Съгласно това разпореждане Лаурета веднага повела танца, а Емилия запяла нежно следната канцона:

За хубостта си петимна съм аз,

че друга обич няма занапред

да храня, ни ще чакам аз такваз.

Огледам ли се, виждам в красотата

добро, задоволяващо ума;

ни случай нов, ни мисъл на земята

ще ме оставят без любов, сама;

и друго тъй приятно сред нещата

не бих могла да видя занапред,

та в моето сърце да вдъхне страст.

 

Не бяга туй добро, ако желая

да го съзра за свое утешение —

напротив, иде да го прилаская

тъй нежно, че дори венцехваление

не може да изкаже впечатление

на някой смъртен занапред,

ако не пламне сам във страст такваз.

 

А всеки час по-силно аз пламтя,

щом погледът ми върху него спрян е,

отдавам му се цяла, с пълнота,

и вкусвам плодовете обещани;

по-близо ли сме, расне радостта

такава, че и занапред

подобна няма да намеря аз.

Докато Емилия пеела канцоната, другите поемали весело припева, въпреки че от време на време някои се позамисляли над нейните думи. После изиграли още няколко танца. И тъй като част от кратката нощ се изтърколила, кралицата решила да сложи край на първия ден; тя наредила да запалят факлите и заповядала всички да се приберат и да почиват до сутринта. Така и сторили и всеки се оттеглил в определените му покои.