Джовани Бокачо
Декамерон (82)

НОВЕЛА II

Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си; после й поисква назаем един хаван и когато праща да си иска обратно наметалото, мона Белколоре му го връща с груби намеци.

И младежите, и дамите похвалили еднакво постъпката на Гулфардо срещу алчната за пари миланчанка; след това кралицата се обърнала към Панфило, усмихнала се, заповядала му да продължи и той започнал така:

— Прелестни дами, ще ми се да ви разкажа една новела, насочена против тия, дето непрекъснато ни обиждат, без ние да можем да им отвърнем със същото — сиреч против свещениците, които са се вдигнали на кръстоносен поход срещу нашите жени и си въобразяват, че покорят ли някоя, си спечелват такова опрощение на греховете и наказанията, сякаш са успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон^[1]. А клетите миряни не могат да им отвърнат със същото, макар и да изливат гнева си, нахвърляйки се върху техните майки, сестри, приятелки и дъщери, и то с не по-малка ярост, отколкото свещениците нападат жените им. По тая причина аз искам да ви разкажа една селска любовна историйка, която не е толкова богата на думи, колкото е смешна със своя завършек; от нея ще можете да извлечете поуката, че не бива да вярваме на свещениците винаги и във всичко.

Та искам да ви кажа, че в село Варлунго — а то, както знаете или сте чували, се намира недалеч оттук — имало един свещеник; той бил як мъж и го бивало да обслужва жените и макар да не бил особено силен в четмото, все пак, когато неделя сутрин събирал енориашите си под бряста, съумявал да ги поучава с много хубави и свети слова; но още по-добре от всички предишни свещеници умеел да утешава жените на своите енориаши, когато мъжете тръгвала нанякъде; ходел чак в къщи да им носи икони, светена вода, угарки от свещи, като, разбира се, им давал и своята благословия.

Измежду всички свои енориашки, на които бил хвърлил око, най-много харесвал една, на име мона Белколоре; тя била жена на някакъв селянин, който се наричал Бентивеня дел Мацо, и била яка, хубава, мургава и снажна — с една реч, бивало я повече от всяка друга да върти хромела. Освен това тя умеела най-добре от всички да свири на цимбал и да пее: „Водата тече из оврага“, а когато потрябвало и да играе рида^[2] и балонкио^[3], с хубава кърпичка в ръка, по-добре от която и да било измежду своите съседки. Затуй свещеникът се влюбил в нея толкова силно, че бил като обезумял и по цял ден друго не правел, ами ходел насам-натам, само и само да успее да я вади. В неделя сутрин, когато знаел, че и тя е дошла на църква, той полагал такива усилия да изпъкне като изкусен и голям певец, че запявал ли хвалебствен химн, гласът му проехтявал като магарешки рев, а кога я нямало, претупвал набързо цялата служба. Въпреки това свещеникът така успял да нареди работата, че никой — ни Бентивеня дел Мацо, ни съседите нищо не забелязали. А за да стане по-близък с мона Белколоре, от време на време й правел подаръци; пращал й ту връзка пресен чесън (той вадел най-хубавия чесън в селото) от своята градина, която сам обработвал, ту кошничка грах, ту връзка червен лук; понякога издебвал удобен момент и я поглеждал любовно изпод вежди, а тя се преструвала, че нищо не забелязва и продължавала да върви с благочестив и смирен вид, така че свещеникът нищо не успявал да направи.

Веднъж по пладне, когато свещеникът се мотаел из селото без работа, срещнал Бентивеня дел Мацо, който карал пред себе си едно магаре, натоварено догоре е какво ли не, заговорил го и го запитал накъде е тръгнал. Бентивеня отвърнал: „Месер, отивам до града по моя работа и карам това на месер Бонакори да Джинестрато, та да ми помогне, защото съдията бил казал на прокурора да ме викнат да отида веднага при него.“

Свещеникът се зарадвал и казал: „Добре, Добре, синко, бъди благословен; върви и гледай да се върнеш колкото се може по-скоро; ако видиш Лапучо или Налдино, не забравяй да им кажеш да ми донесат ремъците, че ми трябват за вършитба.“ Бентивеня отвърнал, че няма да забрави.

И така, като видял, че Бентивеня се запътил към Флоренция, свещеникът си рекъл, че е време той пък да отиде при Белколоре и да си опита късмета; затова забързал и се спрял чак кога стигнал до нейната къща, влязъл вътре и рекъл: „Да дава Бог добро, има ли някой в тоя дом?“ Белколоре, която била излязла на балкона, като го чула, се обадила: „Добре сте дошли, месер; къде сте тръгнали в тоя пек?“ Свещеникът отвърнал: „Помози бог, дойдох да постоя при теб, защото срещнах мъжа ти, като отиваше в града.“ Белколоре слязла долу, седнала и почнала да чисти зелевото семе, което мъжът й бил изчукал, преди да тръгне. Свещеникът рекъл: „Е, Белколоре, докога ще продължаваш да ме измъчваш?“ Белколоре се разсмяла и го запитала: „Че какво толкова ви правя?“ Свещеникът отговорил: „Ти нищо не ми правиш, само дето не ми даваш да направя каквото аз искам и каквото сам Бог е заповядал.“ Белколоре възкликнала: „Махайте се, махайте се! Нима и свещениците се занимават с такива работи?“ Свещеникът отвърнал: „Да, при това ние го вършим по-добре от другите мъже; и защо не? Нещо повече — ние работим много по-добре, ама знаеш ли защо? Защото мелим само когато се събере достатъчно вода в яза. Повярвай ми, за теб ще бъде по-добре да си мълчиш и да ме оставиш да правя каквото искам.“ Белколоре се обадила: „Че каква полза ще имам от тая работа, когато сте и от дявола по-бедни?“ Свещеникът казал: „Не знам какво искаш; кажи какво — обувки ли искаш или панделка, или парче плат, или нещо друго?“ Белколоре въздъхнала: „Вижте какво, отче, всичко това си го имам, но щом ме обичате толкова много, направете ми една услуга, а пък аз ще сторя каквото искате.“ Свещеникът се зарадвал: „Кажи ми какво искаш, ще го направя на драго сърце.“ Тогава Белколоре обяснила: „В събота трябва да отида във Флоренция, за да предам вълната, дето съм я изпрела, и да дам да ми поправят чекръка; ако вие ми дадете пет лири (а аз знам, че имате), ще мога да откупя от лихваря, където съм ги заложила, и тъмночервената си фуста, и празничния колан, който носех на сватбата си, че нали виждате, не смея да се покажа никъде — ни в църквата, ни на друго прилично място, защото няма какво да си сложа; пък после ще направя каквото пожелаете.“ Свещеникът отвърнал: „Спаси Боже! Но аз нямам у себе си никакви пари, вярвай ми; ала ще направя така, че до събота да ги получиш.“ Белколоре възразила: „Ами тъй, вие все много обещавате, а после не си удържате на думата; няма ли и с мен да направите същото, както с Билиуца, дето така си и остана с празни ръце? Кълна се, че това няма да го бъде; та нали по тая причина Билиуца стана блудница. Щом нямате в себе си пари, идете да ги вземете!“ Свещеникът въздъхнал: „Ех, не ме карай тъкмо сега да се връщам чак у дома; та нали виждаш, сега се случи така, че у вас няма други хора, а докато отида и се върна, току-виж, някой дошъл и ни попречил; не знам дали друг път ще м,и се случи такова щастие.“ Тя му казала: „Добре де, правете каквото щете; ако искате да си вървите, вървете си, ако ли не — останете.“

Като разбрал, че тя не ще склони да му достави удоволствие, ако той не спази условието salvum me fac^[4], докато на него му се щяло работата да стане sine custodia^[5], свещеникът отвърнал: „Аха, значи, ти не вярваш, че ще ти донеса парите; за да те убедя, ще ти оставя като залог ей това синьо наметало.“ Белколоре повдигнала очи и запитала: „Кое наметало? Това ли? Ами колко струва?“ Свещеникът възкликнал: „Как така колко струва! Та сукното е чак от Франция, дават го с гаранция; нашенци разправят, че било скъпо и прескъпо, взех го преди около две недели от вехтошаря Лото за цели седем лири, а Булието — нали знаеш, че той разбира от сини сукна — ми каза, че съм го купил за пет гроша по-евтино.“ Белколоре се учудила: „Така ли? Ей богу, никога нямаше да повярвам! Както и да е, дайте ми първо наметалото.“

Тъй като тетивата му била съвсем опъната и не можел вече да издържа, свещеникът свалил наметалото си и го дал на Белколоре, а тя го прибрала и му рекла: „Отче, хайде да отидем в оная колиба, там никой няма да дойде.“ Така и направили. Свещеникът дълго се забавлявал с нея и я сродил с Господа Бога наш, дарявайки я с най-сладките целувки на тоя свят; после си тръгнал по подрасник, сякаш се връщал от сватбена служба, и се прибрал в църквата. Добре ама, като седнал и размислил, че ако ще цяла година да събира свещи и милостиня, пак няма да събере и половината на тия пет лири, той си рекъл, че е сглупил и почнал да съжалява, задето оставил наметалото; поради това се замислил по какъв начин да си го вземе обратно, без нищо да загуби. И тъй като не бил никак глупав, веднага се досетил какво да направи и успял, защото още на следния ден било празник и той пратил момчето на съседите при мона Белколоре с молба да му услужи с каменния си хаван, че бил поканил на обед Бингучо дел Поджо и Нуто Булиети и искал да им направи салца. Белколоре пратила хавана; но като станало време за обед и разбрал, че Бентивеня дел Мацо и Белколоре са седнали да се хранят, свещеникът викнал своя послушник и му рекъл: „Ще вземеш тоя хаван, ще го отнесеш на Белколоре и ще й кажеш: «Отчето ви благодари много и ви моли да му върнете наметалото, което онова момче остави като залог срещу хавана.»“ Послушникът взел хавана, тръгнал към дома на Белколоре и стигнал тъкмо когато тя и Бентивеня седнали на трапезата; послушникът оставил хавана и предал каквото му бил поръчал свещеникът. Като чула, че трябва да върне наметалото, Белколоре понечила да отговори, ала мъжът й я преварил и изръмжал: „Какво, ти си взела залог от отчето? Бог ми е свидетел, че ми идва така да те цапардосам, че да ти дам да се разбереш; веднага да го върнеш, че ще те вземат дяволите! Друг път да внимаваш: ако поиска нещо от нас, па ако ще и да е нашето магаре, да не си посмяла да му откажеш!“

Белколоре почнала да мърмори, но нямало какво да прави, станала, извадила от раклата наметалото, дала го на послушника и рекла: „Ще предадеш на отчето следното: «Белколоре каза и се закле, че вие никога вече не ще мачкате салца в нейния хаван, защото той не е за тая работа.»“ Послушникът се върнал с наметалото и предал на свещеника каквото му казала Белколоре. Свещеникът се засмял и отвърнал: „Като я видиш, да й кажеш, че ако тя не ми даде хавана, аз няма да й дам черяслото.“

А Бентивеня си помислил, че жена му е изрекла тия думи, задето й се скарал, та затова не им обърнал никакво внимание; Белколоре се разсърдила на отчето и му се сърдила чак до гроздобер; ала след като свещеникът й се заканил да я напъха право в устата на най-страшния Луцифер, тя така се изплашила, че му се отсърдила; това станало, кога почнали да мачкат гроздето и да пекат кестени, и те продължили да се утешават един друг. Вместо петте лири свещеникът заръчал да опънат нова хартия на нейния цимбал и да му окачат звънче, и Белколоре останала много доволна.