Джовани Бокачо
Декамерон (101)

НОВЕЛА X

По молба на кума си Пиетро, дон Джани прави магия, за да превърне жена му в кобила; но когато се ками да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна, и разваля работата.

Разказаната от кралицата новела предизвикала известно негодувание у дамите и смях у младежите; когато смехът утихнал, Дионео започнал така:

— Прелестни дами, красотата на ято бели гълъби изпъква много повече, ако сред тях попадне черен гарван, а не бял лебед; по същия начин един не много разумен човек, попаднал сред мъдри люде, понякога не само придава блясък и красота на тяхната умствена зрелост, ами дава и повод за забава и удоволствие. Затова вие, дето сте умни и скромни, трябва да държите още повече на мен, глуповатия, защото моите недостатъци правят вашата добродетел да изпъква много по-ярко, отколкото ако притежавах достойнства, които да затъмняват вашите; именно поради тая причина аз трябва да разполагам с много повече свобода, за да докажа какъв съм, а това, което говоря, вие трябва да изслушвате с много повече търпение, отколкото ако бях умен и разумен. И така, аз ще ви разкажа една не много дълга новела, от която ще ви стане ясно с каква прилежност е необходимо да се върши всичко, каквото нареждат ония, дето правят разни заклинания, и как най-малката грешка, допусната в тия неща, разваля всичко, сторено дотогава от заклинателя.

Не много отдавна в Барлета живял свещеник на име дон Джани ди Бароло; понеже енорията му била бедна, за да се прехранва, той натоварил кобилата си със стока, тръгнал насам-натам по панаирите из Апулия и почнал да купува и да продава. По време на тия свои странствувания той се сприятелил с някакъв човек, на име Пиетро от Тресанти, който със своето магаре вършел същата работа, каквато и свещеникът; в знак на Приятелство и добро разположение свещеникът се обръщал към селянина съгласно апулийския обичай, наричайки го „куме Пиетро“; и всеки път, когато Пиетро прескачал до Барлета, свещеникът го водел в своята църква, канел го да отсяда у дома му, с една дума, оказвал му най-големи почести. Обаче кумът Пиетро бил много беден и притежавал само една къщица, която едва побирала него, младата му жена — а тя била голяма красавица — и магарето; въпреки това, всеки път, когато дон Джани пристигал в Тресанти, той го водел у дома си и го гощавал според възможностите си, за да му се отплати за вниманието, което пък оня му оказвал в Барлета. Но що се отнася до нощуването, понеже кумът Пиетро имал едно-единствено легло, където спял заедно с красивата си жена, той не можел да настани свещеника както подобава; затуй дон Джани бил принуден да спи в яхъра на купчина слама, редом с кобилата си, която пък била вързана до магарето на стопанина.

Понеже знаела за вниманието, което дон Джани оказвал на мъжа й в Барлета, жената на няколко пъти, когато свещеникът идвал у тях, изказвала желание да отиде и пренощува у една съседка, на име Карапреза, жена на съдията Лео, за да може гостът да спи в леглото заедно с мъжа й; тя споменала за тая работа и на свещеника, но той не се съгласявал, дори един път й казал: „Не се тревожи за мен, кумичке Джемата, аз съм си много добре, защото, когато пожелая, мога да превърна тая кобила в хубава мома и да спя с нея, а след това отново я превръщам в кобила, та затуй не ми се ще да се разделям с нея.“ Младата жена се учудила, повярвала му, разказала това на мъжа си и добавила: „Слушай, ако наистина сте толкова близки, както твърдиш, защо не помолиш свещеника да те научи на тази магия, та да може и мен да превръщаш в кобила? Така ще можеш да работиш и с магаре, и с кобила, ще печелим двойно, а като се приберем в къщи, пак ще ме превръщаш в жена, каквато съм всъщност.“

Кумът Пиетро, който бил по-скоро глуповат, отколкото умен, повярвал на словата й, съгласил се със съвета, който тя му дала, и захванал да моли най-усърдно свещеника да го научи на тази магия. Дон Джани направил каквото могъл, за да го разубеди да не вярва на тия глупости, но като видял, че нищо не помага, рекъл: „Добре, щом толкова го искате, утре, както всеки друг път, ще станем на разсъмване и аз ще ви покажа как се върши това; само че, както сам ще се увериш, най-трудното в цялата работа е поставянето на опашката.“

Кумът Пиетро и кумицата Джемата очаквали събитието с такова нетърпение, че не мигнали цяла нощ и малко преди да съмне, станали и извикали дон Джани; той дошъл в стаята както бил само по риза и рекъл: „За никого другиго не бих се съгласил да сторя това, но за вас ще направя едно изключение; щом толкова желаете, всичко ще ви покажа, ала трябва да ви напомня, че ако искате работата да стане, ще трябва да изпълнявате всичко, каквото ви наредя.“ Мъжът и жената отвърнали, че са съгласни. Тогава дон Джани взел свещта, подал я на Пиетро и му заръчал: „Наблюдавай внимателно какво ще правя и запомни добре какво ще кажа! Само че, ако не искаш да развалиш работата, не бива да се обаждаш, каквото и да видиш, каквото и да чуеш, ами се моли Богу опашката да се прихване добре.“

Кумът Пиетро поел свещта и обещал да изпълни тая заръка. Тогава дон Джани заповядал на кумицата да се съблече и да застане на четири крака, както стоят кобилите, след което напомнил и на нея да не продумва ни думица, каквото и да става. Той почнал да опипва лицето и главата й и рекъл: „Нека тая глава стане хубава конска глава!“ После прекарал ръка по косата й и добавил: „Нека това се превърне в хубава конска грива!“ А като стигнал до ръцете, изрекъл; „Нека се превърнат в хубави конски крака и копита!“ След това, когато опипал гърдите й и установил, че са твърди и налети, а един неканен гост изведнъж се пробудил и се надигнал, свещеникът пожелал: „Нека това стане хубава конска гръд!“ Той изговорил същите слова и за гърба, корема, задника, бедрата и нозете й; най-сетне, след като дошъл ред да постави опашката, свещеникът си подигнал ризата, хванал в ръка садилото, с което разсаждал хора, и като го напъхал начаса в междата, служеща за тая работа, изрекъл: „А нека това се превърне в хубава конска опашка!“

Кумът Пиетро, който до тоя миг следял най-внимателно всичко, щом видял последното деяние — а то хич не му се харесало, — възкликнал: „Хей, дон Джани! Не искам опашка, не искам никаква опашка!“ Когато дон Джани издърпал садилото, влагата, съдържаща се във всички растения, била вече изтекла и той рекъл: „Ах, куме Пиетро, нали ти бях казал да не се обаждаш, каквото и да видиш, че върша? Та кобилата беше вече почти готова, но ти с твоето обаждане развали цялата работа и сега не мога да започна отново!“ Кумът Пиетро възразил: „Добре де, ама там не ми трябваше опашка. Защо не ми казахте аз да я поставя? Освен това вие я поставихте по-надолу, отколкото трябва.“ Дон Джани отвърнал: „Затова, защото от първия опит ти нямаше да можеш да свършиш тая работа, както аз я направих.“

Щом чула тия слова, младата жена се изправила и казала най-чистосърдечно на мъжа си: „Ах ти, глупако неден! Защо развали и твоята, и моята работа? Къде си виждал кобила без опашка? Бедняк си ти, но да даде Господ да станеш още по-беден!“

Така, по причина на изречените от кума Пиетро слова, нямало вече как младата жена да се превърне в кобила, затова тя се облякла, като се тюхкала и вайкала. А кумът Пиетро поел пак стария си занаят с магарето и двамата с дон Джани отишли на панаира в Битонто, но Пиетро не го помолил никога вече за подобна услуга.

Нека всяка жена, която ще се смее над това, си представи сама колко много се смяла дружината на тая новела, която дамите разбрали много по-добре, отколкото Дионео предполагал. Но тъй като разказите вече приключили, а слънцето почнало да клони към заник, кралицата разбрала, че е дошъл краят на нейното владичество, затова станала, снела венеца от себе си и като го положила върху главата на Панфило — единствения, който оставал да бъде удостоен с тази чест, — усмихнала се и изрекла:

— Повелителю мой, тъй като ти си последен, върху теб ще легне тежко бреме — да поправиш моите грешки и грешките на тия, дето заемаха мястото, що заемаш сега ти. И нека Бог ти помогне в това начинание, така както помогна на мен да те увенчая за крал!

Панфило посрещнал радостно възложената му чест и отвърнал:

— Вашата добродетел и добродетелта на всички мои поданици ще направят така, че и аз да заслужа похвала, подобно на другите преди мен.

След като по примера на своите предшественици се договорил със сенешала относно всичко, каквото било необходимо, Панфило се обърнал към застаналите в очакване дами с думите:

— Влюбени дами, за да си възвърнете силите, благоразумната Емилия, която днес бе наша кралица, ви даде малко почивка, като ви позволи да разсъждавате за каквото вие пожелаете; поради това аз съм на мнение, че след като отпочинахте, ще бъде добре да се върнем към установения вече ред и желая всяка една от вас да се подготви утре да разказва за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела. Беседвайки по тези въпроси, слушайки тия разсъждения, вашият и без това предразположен към доблестни дела дух несъмнено ще се извиси още повече; и нашият живот, който е така кратък в смъртните ни тела, ще бъде увековечен с похвалната слава, която ще оставим след себе си; и всеки, който не се грижи само за корема си, както правят дивите зверове, трябва не само да желае, ами да се стреми с всички сили да върши такива дела.

Този въпрос се понравил на веселата дружина; с разрешение на новия крал всички станали и се отдали на обичайните си занимания, като всеки избрал каквото най-много предпочитал. Така прекарали до часа за вечеря; после седнали весело край трапезата и били обслужени старателно, както трябва, а щом се нахранили, станали за обичайните си игри и изпели множество песни, не толкова мелодични, колкото забавни по съдържание; след което кралят заповядал на Неифила да изпее една канцона. И тя, без да губи време, запяла прелестно със звънък и весел глас:

Аз млада съм и веселя се, пея

от все сърце, че пролет е сега,

с любов и с нежни мисли аз живея.

 

Вървя и гледам злачните поляни,

с червени, жълти, бели цветове,

с бодливи рози, крем и дъждове

и всички те напомнят ми събрани

лицето му — на оня, с който сляни

навеки ще сме заедно — така

за неговата радост аз милея.

 

Ако намеря между тез създания

подобно според мен на него цвете,

целувам го, откъсвам го с ръцете,

говоря му, след туй без колебания

сърце разтварям с тайните желания;

а сетне с други, на венец, с ръка

в косите си да го вплета умея.

 

А наслаждението пък, което

цвета в очите, без да ще, оставя

и обликът му в плът и кръв ми дава,

щом с обичта запали ми сърцето;

дъхът му как ме качва на небето

не бих могла да изразя така —

въздишките ще кажат, аз не смея.

 

Но никога не литват от гръдта ми

като при скръбните и зли жени,

а нежни и горещи — все едни —

възлизат към лика на любовта ми;

а пък усети ли ги той едвам,

към мене тръгва, сякаш че с нега

изричам му: „Ела, без теб не мога да живея!“

Кралят и дамите похвалили много канцоната на Неифила, а след това, понеже било вече твърде късно, кралят наредил всички да се приберат и да си отдъхнат до следния ден.