Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА II

Една абатиса става набързо посред нощ, за да залови монахинята, за която й съобщават, че спи в леглото си със своя любовник; понеже по същото време при абатисата имало някакъв свещеник, тя, мислейки, че си слага покривалото, в тъмното поставя на главата си гащите на божия служител; обвиняемата ги забелязва и ги посочва на абатисата, след което бива освободена и продължава да се забавлява със своя любовник.

 

Когато Филомена замълчала, всички похвалили умението на дамата да се отърве от двамата мъже, с които не желаела да се люби, и, обратно — преценили, че безумната смелост на влюбените била проява на безразсъдство, а не на любов; след това кралицата се обърнала любезно към Елиса с думите:

— Елиса, продължи ти! Елиса веднага започнала:

— Мили мои дами, както чухме, мадона Франческа е успяла да се избави наистина умно от двамата, дето й досаждали; но и една млада монахиня съумяла да избегне надвисналата над нея опасност също така с мъдри слова и е помощта на съдбата. Както знаете, на тоя свят има много глупци, които искат да бъдат и учители, и съдници на другите; но както ще узнаете от моята новела, съдбата понякога наказва тия люде така, както заслужават; подобно нещо се случило и на една абатиса, чиято подчинена била и монахинята, за която ще ви разкажа сега.

И така, вие навярно знаете, че в Ломбардия има една обител, прочута със своята святост и благочестие; там между другите монахини имало и някаква девойка от благородно потекло и с омайна красота, наречена Изабета; един ден, като отишла при решетката, за да се види с някакъв свой роднина, тя се влюбила в красивия младеж, който бил дошъл заедно с него; щом я видял каква е хубавица и отгатнал по очите й нейното желание, младежът също се влюбил в нея, но любовта им продължила доста време безплодно не без да причини голяма мъка и на нея, и на него. Най-сетне, нали и двамата искали едно и също, младежът измислил как да посещава своята монахиня в най-голяма тайна; и понеже тя останала доволна, той я посетил по само веднъж, а още много пъти, за голямо удоволствие и на двамата.

Те продължавали да се срещат, но не щеш ли, една нощ една от монахините видяла как младежът се сбогувал с Изабета и си тръгнал; ала нито той, нито Изабета разбрали, че са ги видели; монахинята съобщила за станалото и на другите. Отначало те намислили да издадат веднага Изабета на абатисата, която се наричала мадона Узимбалда и по мнението на монахините и на всички, дето я познавали, била добра и света жена; но после решили да наредят работата така, че абатисата да завари Изабета с младежа, за да няма тя начин да отрича. По тая причина те си замълчали и се разпределили тайно на смени, за да я издебнат и заловят. Понеже Изабета не се пазела, пък и нищо не научила за случилото се, една нощ съобщила на любимия си да дойде при нея, но монахините, дето я дебнели, узнали начаса за тая работа. Късно през нощта, когато решили, че е време да сторят каквото били намислили, те се разделили на две — едните останали на пост пред килията на Изабета, а другите изтичали към спалнята на абатисата, почукали на вратата и щом тя се обадила, рекли: „Бързо, мадона! Станете, защото открихме, че Изабета е в килията си с един младеж!“

Добро, ама същата нощ при абатисата се намирал някакъв свещеник, когото тя често вкарвала при себе си с един сандък; щом чула виковете, тя се побояла да не би от припряност и престараване монахините да блъснат вратата и да я отворят, затова побързала да стане и навлякла в тъмното каквото й попаднало под ръка; предполагайки, че е напипала надипленото покривало, което те носят на главата си и го наричат „салтеро“, в бързината тя грабнала гащите на свещеника и ги метнала на главата си вместо покривалото, без да разбере какво е взела; излязла навън и като затворила веднага вратата след себе си, запитала: „Къде е тая проклетница?“ Заедно с другите монахини, които толкова изгаряли от желание да заловят Изабета на местопрестъплението, че съвсем не забелязали какво имало на главата на абатисата, тя стигнала до килията на Изабета и с помощта на останалите изкъртила вратата; като влезли вътре, заварили двамата любовници да лежат прегърнати в постелята, а те, нали били като замаяни, задето ги изненадали, не знаели какво да правят и дори не се помръднали. Монахините хванали веднага Изабета и по нареждане на абатисата я повели към капитула[1]. Младежът скочил, облякъл се и зачакал да види какво ще стане по-нататък и бил решен, ако сторят нещо лошо на любимата му, да се разправи както той си знае с всички, които му попаднат под ръка, а после да отведе Изабета със себе си.

Абатисата седнала в капитула и в присъствието на всички монахини, чиито погледи били отправени единствено към обвиняемата, започнала да ругае Изабета с най-грубите слова, отправяни някога към жена, задето със своите позорни и недостойни деяния щяла да опетни и светостта, и честта, и доброто име на светата обител, ако вестта за станалото се разчуела навън; след ругатните последвали заплахи, коя от коя по-страшни. А девойката, съзнавайки своята вина, била потънала от срам, треперела от страх, не знаела какво да отвърне и с мълчанието си предизвикала съчувствие у всички останали. По едно време, докато абатисата продължавала да я кори с най-яростни слова, девойката повдигнала глава и видяла какво се мъдри на главата на абатисата и връзките на гащите, които висели отстрани. Щом разбрала каква е работата, Изабета се посъвзела и рекла: „Мадона, нека Бог ви помага, завържете си бонето, а след това ми казвайте каквото пожелаете.“ Абатисата не разбрала какво означават тия слова и се сопнала: „Какво боне, престъпнице? Я виж ти, има нахалството да се шегува! Нима мислиш, че след онова, дето си извършила, има място за шеги?“ Тогава девойката повторила: „Мадона, още веднъж ви моля да си завържете бонето, а след това можете да ми приказвате каквото си искате.“

При тия слова повечето монахини вдигнали очи към главата на абатисата, самата тя се опипала и всички се досетили какво искала да каже Изабета; поради това, след като осъзнала своето прегрешение и разбрала, че то е съвсем очевидно и не може да остане скрито, абатисата променила проповедта си и започнала да говори неща, съвсем различни от тия, дето изрекла в началото; заключавайки, че не е възможно човек да се опази от плътските желания, тя казала на монахините да се забавляват коя когато може, стига да го върши скритом, както правели до тоя ден.

След това заповядала да освободят девойката и се върнала да спи със своя свещеник; Изабета пък се прибрала при любовника си и впоследствие често го викала при себе си напук на всички завистници; а останалите, които си нямали любовници, направили каквото могли, и то тайно, за да си опитат късмета.

Бележки

[1] Капитул — място, където се събира духовният съвет или съд в манастира.