Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА VII

Крал Пиетро узнава за пламенната любов, която изпитва към него болната Лиза, утешава я, омъжва я за един млад благородник, после я целува по челото и се обявява завинаги неин рицар.

 

Фиамета завършила своята новела и към мъжественото великодушие на крал Карло били отправени много похвали, въпреки че една от присъствуващите дами, която била гибелинка, не пожелала да го похвали. Тогава по заповед на краля Пампинеа започнала така:

— Уважаеми дами, не ще се намери разумен човек, който да не каже за крал Карло същото, което казахте и вие, с изключение на тази, която не го обича по съвсем други причини; и тъй като си спомних за една постъпка, която може би заслужава не по-малко похвали, отколкото предишната, при това извършена от враг на крал Карло спрямо една наша флорентинка, аз ще ви я разкажа.

По времето, когато французите били изгонени от Сицилия, в Палермо живеел някакъв наш флорентинец, аптекар, на име Бернардо Пучини; той бил много богат, а от жена си имал една-единствена дъщеря, голяма хубавица, която по това време била вече мома за женене. Когато крал Пиетро д’Араона станал властелин на острова, свикал своите барони на голямо тържество в Палермо; съгласно каталонския обичай той излязъл по случай празненството да се бие на турнир и се случило така, че дъщерята на Бернардо, която се наричала Лиза, го видяла да препуска от прозореца, край който седяла заедно с други дами; той толкова й харесал, че след като го погледнала още един-два пъти, изведнъж пламнала от любов към него.

Празненството свършило, тя продължила да си стои в дома на баща си, но вече не била в състояние да мисли за нищо друго освен за своята пламенна и възвишена любов; най-много се измъчвала, като съзнавала ниското си положение, което не й позволявало да храни каквато и да било надежда за щастлив край; но все пак не искала да се откаже от любовта си към краля и понеже се бояла да не си навлече още по-големи неприятности, не се осмелявала да сподели с никого тия свои чувства. Кралят нито забелязвал това, нито изобщо й обръщал някакво внимание, което пък й причинявало непоносима мъка, много по-голяма, отколкото бихме могли да си представим; ала любовта й се разгаряла с всеки изминат ден, мъките следвали една след друга и красавицата не била в състояние повече да издържа, легнала болна и почнала да чезне и да се топи като сняг на слънце. Баща й и майка й били съкрушени, помагали й както можели, и с утешения, и с лекари, и с какви ли не церове, но всичко било напразно, защото тя, след като се отчаяла от своята любов, решила да се откаже и от тоя свят.

Не щеш ли, веднъж, когато баща й предложил да изпълни всяко нейно желание, на Лиза й хрумнало, преди да умре, ако има възможност, да уведоми краля за своята любов и за своите намерения; поради това един ден тя помолила баща си да доведе при нея Минучо д’Арецо. По онова време всички смятали Минучо за най-добрия певец и музикант, самият крал Пиетро го канел най-охотно, та Бернардо помислил, че Лиза е пожелала да го види, за да послуша неговите песни и неговата музика; той побързал да го извести за желанието на дъщеря си и Минучо, който бил много услужлив човек, дошъл веднага при Лиза; поободрил я с няколко приятни слова, изсвирил й със своята виола една стампита, след това изпял няколко канцони, предполагайки, че по този начин ще я утеши, докато за душата на девойката това било все едно да наливаш масло в огъня.

После Лиза му казала, че иска да му съобщи нещо, но само на него, и щом другите излезли, тя му рекла: „Скъпи Минучо, реших да те направя най-верен пазител на една моя тайна, първо, защото се надявам, че ти не ще я кажеш никому освен на този, на когото аз ти наредя, и, второ — за да ми помогнеш с каквото можеш; много те моля, направи ми тази услуга. И така, скъпи Минучо, ти трябва да знаеш, че в деня, когато нашият крал Пиетро устрои онова голямо празненство по случай възшествието си на престола, аз го зърнах, когато отиваше на турнира, и този миг стана съдбоносен за мен, защото душата ми пламна от любов по него, а тази любов ме докара до положението, в което ме виждаш сега; съзнавам колко недостойна е любовта ми за краля, но тъй като нямам сили дори да я посмекча, камо ли да я сподавя и не мога да понасям нейното бреме, аз предпочетох смъртта като по-малка мъка; така и ще направя. Вярно е, че ще напусна тоя свят безкрайно огорчена, ако това стане, преди той да научи за всичко; и понеже не знам чрез кого другиго би било най-удобно да го уведомя за тия мои намерения освен чрез твоето посредничество, аз намислих да натоваря теб с тази работа и те моля да не ми отказваш; щом сториш това, ела да ми кажеш, за да умра утешена и се избавя от тия беди.“ Тя изрекла тия слова със сълзи на очи и после млъкнала.

Минучо се смаял от величието на нейния дух и от жестокото й решение; развълнувал се много и като се досетил изведнъж как най-добре би могъл да й услужи, казал: „Лиза, давам ти честно слово и можеш да бъдеш уверена, че никога не ще те излъжа; аз мога само да похваля възвишените ти помисли да отдадеш сърцето си на такъв велик крал; предлагам ти и помощта си и за да се успокоиш, възнамерявам да направя така, че още преди да минат три дни, да успея да ти донеса вести, които ще ти доставят най-голяма радост; за да не губя време, ще си тръгна и ще почна да действувам.“ Лиза отново се обърнала към него с най-гореща молба, обещала му да се успокои и го изпратила да си върви по живо по здраво.

Щом излязъл от къщата, Минучо отишъл при някой си Мико ди Сиена, много добър за времето си стихотворец, и го помолил да съчини следната канцона:

Любов, побързай, моето страдание

на господаря ми разкрий, скръбта

му изкажи, която към смъртта

влече, че в страх тая едно желание.

 

С ръце молитвени, Любов, те моля

да го намериш, гдето той живее,

че го желая често и в неволя

по него моето сърце лудее;

страхувам се от смърт във произвола

на огъня, ала часа й не е

известен; мъката ми ще прелее,

подкладена от туй, че го желая

и в страх и срам за него все мечтая;

разкрий му ти за бога туй терзание.

 

И след като, Любов, така лудея

по него, дай ми плам като страха ми,

че с дъх един да мога да успея

желанието свое да предам и

на него, по когото все линея;

ако умра така, смъртта тежи;

а може би той няма да тъжи

да знае, че усещам таз тегоба;

и ако зарад него вляза в гроба,

ти разкажи за мойто състояние.

 

Ако ли пък, Любов, за теб досада

е да дадеш такова уверение,

че ще му кажеш как духа ми страда,

за мен или за мое повторение,

синьор, не ще ти искам пак пощада;

иди при него, дай му обяснение

за оня ден, когато в снаряжение

го зърнах, с други рицари, на кон,

и той изпълни моя небосклон;

обичам, да, и цяла съм стенание.

Минучо пък тозчас съчинил за тия слова една нежна и жаловита мелодия — каквато най-много им подхождала — и на третия ден отишъл в двореца; той заварил крал Пиетро на трапезата, а кралят помолил Минучо да му изпее нещо в съпровод на своята виола. Минучо запял същата канцона, съпровождайки я с такава нежна свирня, че всички, дето се намирали в кралската зала, стояли като захласнати и слушали в мълчание и със затаен дъх, а кралят — най-много от всички. Когато Минучо изпял канцоната, кралят го запитал откъде е научил тая песен, понеже му се сторило, че я чува за пръв път. „Ваше величество — отвърнал Минучо, — няма и три дни, откакто бяха съчинени словата и музиката на тая канцона.“ Тогава кралят го запитал за кого е била съчинена канцоната и Минучо рекъл: „Ще се осмеля да го кажа само на вас и никому другиму.“ Понеже кралят поискал начаса да узнае за кого е съчинена, щом раздигнали трапезата, той викнал Минучо в своите покои, а Минучо му разказал от игла до конец всичко, каквото бил научил. Кралят се зарадвал много, похвалил девойката и рекъл, че такава достойна девойка заслужава да бъде утешена, затова нека Минучо отиде при нея от негово име, като й съобщи, че привечер той непременно ще намине да я навести.

Минучо се зарадвал много, задето щял да отнесе такава радостна вест на Лиза, взел виолата си и побързал да отиде при девойката; щом останал насаме с нея, разказал й всичко, каквото се случило, а после й изпял канцоната, като си съпровождал с виолата. Девойката останала толкова доволна от чутото и така се зарадвала, че веднага се почувствувала по-добре и почнала бързо да се поправя; тя зачакала с нетърпение да падне вечерният здрач, когато щяла да види своя повелител, а никой от домашните й дори и не подозирал какво се е случило.

Кралят, който бил великодушен и добър властелин, се замислил над това, което научил от Минучо, и понеже познавал добре девойката и знаел колко е красива, изпитал към нея голямо състрадание; привечер той възседнал коня си и като се престорил, че излиза да се поразходи, стигнал до дома на аптекаря, помолил да му отворят вратата на чудесната градина, собственост на аптекаря, слезнал от коня и след малко запитал Бернардо какво прави дъщеря му и не е ли вече омъжена. Бернардо отвърнал: „Ваше величество, тя още не е омъжена, беше много болна и продължава да боледува; но днес, след като удари деветият час, изведнъж почна бързо да се поправя.“

Кралят веднага разбрал какво означава това поправяне и рекъл: „Истина ви казвам: светът би загубил много, ако се лиши тъкмо сега от такова прелестно създание; ние желаем да я посетим.“ Малко след това, съпровождан от двама свои придворни и от Бернардо, кралят отишъл в стаята на Лиза и щом влязъл, се доближил до постелята, където посъвзелата се вече девойка го очаквала с най-голямо нетърпение. Кралят й взел ръката и възкликнал: „Мадона, какво значи това? Та вие сте млада и трябва да утешавате другите, а сте си позволили да се разболеете! Ние ви умоляваме от любов към нас да се ободрите така, че да оздравеете час по-скоро.“ Щом усетила, че до ръката й се е докоснал този, когото тя обичала най-много от всичко, девойката се позасрамила, но въпреки това почувствувала, че душата й се изпълва с радост, сякаш е попаднала в рая, и отвърнала: „Господарю мой, причина за болестта, от която по ваша воля аз скоро ще оздравея, стана моето желание да подложа крехките си сили на огромна тежест.“ Единствен кралят разбрал скрития смисъл на словата на девойката; той започнал да я цени все повече и повече и на няколко пъти мислено проклел съдбата, загдето й отредила да се роди като дъщеря на такъв човек; постоял още малко при нея, утешил я още повече и след това си тръгнал.

Всички похвалили много човеколюбието, проявено от краля, и сметнали, че той е оказал голяма милост и на аптекаря, и на дъщеря му, която била толкова щастлива, колкото никоя друга дама при среща със своя любим; и понеже се надявала на още по-голямо щастие, Лиза оздравяла само за няколко дни и се разхубавила още повече. След като тя се поправила, кралят, който през това време се посъветвал с кралицата каква награда следва да дадат на девойката за нейната любов, един ден възседнал коня си и съпроводен от голяма свита от своите барони, се запътил към къщата на аптекаря, влязъл в градината и заповядал да повикат аптекаря и дъщеря му; в това време пристигнала и кралицата, която била придружена от множество дами, те приели девойката при себе си и започнало голямо веселие.

След известно време кралят и кралицата повикали Лиза и кралят й рекъл: „Достойна девойко, с голямата любов, що изпитвахте към нас, вие заслужихте да ви окажем най-голяма чест и нашето желание е вие да останете доволна от това именно поради любовта си към нас. Честта, която искаме да ви окажем, е следната: тъй като сте вече мома за женене, ние желаем да приемете за съпруг този, когото ние ви посочим; но въпреки това ние възнамеряваме да останем завинаги ваш рицар, а от вашата любов не искаме нищо друго, освен една-единствена целувка.“

Девойката, която била поруменяла от срам, посрещнала желанието на краля като свое собствено желание и в отговор прошепнала: „Господарю мой, сигурна съм, че ако хората бяха разбрали, че съм се влюбила във вас, повечето от тях щяха да кажат, че съм побъркана, щяха да предположат, че съм полудяла, та не съм в състояние да проумея какво е моето положение и какво е вашето; но господ-бог, който единствен има достъп до сърцата на смъртните, знае, че в мига, когато ви харесах за пръв път, аз съзнавах много добре, че вие сте крал, а аз — дъщеря на Бернардо аптекаря, и че никак не ми приляга да устремя толкова нависоко любовния плам на моята душа. Но вие знаете по-добре и от мен, че никой не се влюбва по разумен избор, а, напротив — всеки го прави по желание и според това кого ще хареса; силите ми на няколко пъти се опълчиха срещу този закон, но след като нямаше как да се съпротивявам, аз ви обикнах и винаги ще ви обичам. Вярно е, че откакто се почувствувах обзета от любов към вас, реших вашите желания да бъдат винаги и мои желания; поради това не само ще приема на драго сърце и ще почитам мъжа, който вие ще благоволите да ми отредите и който ще ми донесе чест и достойно положение, но дори ако ми кажете да се хвърля в огъня и аз се уверя, че такава е волята ви, пак ще бъде за мен истинско удоволствие. Вие сам знаете какво би означавало за мен да имам за рицар крал като вас; затуй по този въпрос няма да ви кажа нищо повече, но единствената целувка, която пожелахте от моята любов, не ще ви бъде дадена без позволението на кралицата. А за благоволението, което и вие, и кралицата проявихте към мен, нека Бог ви дари с милостта си и ви възнагради вместо мен, тъй като аз нямам с какво да ви даря.“ Лиза млъкнала.

Отговорът на девойката се понравил твърде много на кралицата, която се съгласила, че Лиза наистина е толкова умна, колкото и разправял кралят. А кралят наредил да повикат бащата и майката на девойката и след като разбрал, че те са много доволни от това, което той възнамерявал да направи, викнал един млад и беден благородник, на име Пердиконе, връчил му пръстените и го накарал да се сгоди за Лиза, срещу което оня нямал нищо против; веднага след това, освен многото скъпи накити, донесени от него и от кралицата на девойката, кралят подарил на жених Чефалу и Калатабелота — две прекрасни и доходни селища, и му рекъл: „Ние ти даряваме всичко това като зестра на жена ти; а какво възнамеряваме да направим за теб, ще разбереш, като му дойде времето.“ После се обърнал към девойката и добавил: „А сега ние искаме да откъснем плода, който ни се полага от вашата любов.“ И като хванал с две ръце главата й, целунал я по челото.

Пердиконе, бащата и майката на Лиза, пък и самата тя останали много доволни, устроили голям пир и вдигнали весела сватба. Както твърдят мнозина, кралят изпълнил обещанието, което дал на девойката, наричал се неин рицар до края на живота си и никога не тръгвал на бой, носейки върху доспехите си друг знак освен тоя, дето му пращала младата дама.

С подобни дела се печелят сърцата на поданиците, дава се пример на другите и те да вършат добро, печели се и вечна слава. Но днес малцина — или поточно казано, никой не насочва духа си към такива дела, защото повечето властелини са станали жестоки тирани.