Джовани Бокачо
Декамерон (63)

НОВЕЛА V

Месер Форезе да Рабата и живописецът маестро Джото се прибират заедно от Муджело, осмивайки се един друг заради жалкия си вид.

Когато Неифила замълчала, а дамите изразили шумно своето одобрение за отговора на Кикибио, по желание на кралицата Панфило започнал така:

— Скъпи дами, както преди малко бе доказано от Пампинеа, често се случва съдбата да прикрие под не дотам достойни за уважение занаяти истински съкровища от добродетели; по същия начин постъпва и природата, влагайки най-големи дарби в най-безобразни човешки тела. Това личи много ясно у двамина наши съграждани, за които възнамерявам да ви разкажа съвсем накратко. Единият от тях, на име месер Форезе да Рабата, бил нисичък, ужасно грозен, с такова сплескано лице и такъв смачкан нос, че и най-уродливият от рода Барончи би могъл да каже, че това лице е направо отвратително; тоя човек обаче познавал толкова добре законите, че мнозина начетени люде го наричали съкровищница на гражданското право. Другият, на име Джото, притежавал такъв изключителен талант, че нямало нито едно творение на природата — майка и създателка на всички твари при вечното въртене на небесата, — което той да не можел да изобрази с молив, перо или четка с такава поразителна прилика, та на хората им се струвало, че изобщо не можело да става дума за прилика, а че това е самият предмет; поради това често се случвало изобразените от него предмети да въвеждат в заблуждение зрението на хората, които възприемали нарисуваните неща като действителни. Този човек извадил отново на бял свят изкуството, що в продължение на много столетия било погребано заради грешките на ония, които рисували, подтиквани по-скоро от желание да угодят на очите на невежите, отколкото на разума на знаещите и мъдри люде; затова с пълно основание можем да го наречем едно от светилата на славата на Флоренция; още повече, че той завоювал тази слава с пословичната си скромност и макар приживе да бил учител на всички, никога не се съгласявал да го наричат „маестро“. Това звание, което той отхвърлял, обграждало името му с толкова по-ярко сияние, колкото по-алчно злоупотребявали със същото звание ония, дето знаели много по-малко от него или от неговите ученици. Но макар и изкуството му да било чудесно и Да нямало равно на себе си, тялото и лицето му не били по-красиви от тия на месер Форезе.

Ала нека се върнем към нашата новела. Месер Форезе и Джото имали имения в Муджело; веднъж — това станало през лятото, когато съдиите са в почивка — месер Форезе прескочил дотам да нагледа имотите си и на връщане, яздейки дръгливото си конче, срещнал Джото, който също бил отишъл да обиколи своето имение и се прибирал във Флоренция. Нито конят, нито дрехите на Джото не били с нищо по-добри от тия на месер Форезе; двамата, нали били вече стари хора, яздели бавно и решили да вървят заедно. Изведнъж, както често се случва през лятото, завалял дъжд и те били принудени да се укрият колкото се може по-скоро в къщата на някакъв селянин, който бил приятел и познат и на единия, и на другия. След известно време, като видели, че дъждът продължава да вали и че скоро няма да престане, а и двамата искали да се приберат във Флоренция още същия ден, те помолили селянина да им заеме две стари наметала (от тия, дето се носят в Романя) и две стари, изтъркани шапки, защото по-хубави не могли да намерят, и отново потеглили на път.

Вървели, що вървели, по едно време се поогледали, видели, че дъждът ги е наквасил здравата, а освен това били целите опръскани с кал от конете, които, стъпят ли в кал, само това правят, което пък не допринася за приличния вид на хората; но тъй като времето почнало да се оправя, двамата мъже, които дотогава вървели мълчаливо, изведнъж завързали разговор; докато яздел редом с Джото и го слушал (Джото бил много сладкодумен разказвач), месер Форезе започнал да го оглежда от главата до петите и като го видял, че е мръсен, изкалян и грозен, без да се съобрази със собствения си вид, почнал да се смее и му рекъл: „А бе, Джото, я ми кажи, ако сега ни срещне някой непознат човек, който изобщо не те е виждал, би ли повярвал, че ти си най-добрият живописец в света, какъвто си наистина?“ Джото отвърнал незабавно: „Месер, аз мисля, че ще повярва, при условие, че като погледне вас, може да повярва, че вие знаете азбуката“.

Щом чул това, месер Форезе веднага осъзнал грешката си и разбрал, че каквото продал, такова и получил.