Джовани Бокачо
Декамерон (106)

НОВЕЛА IV

Месер Джентиле дей Каризенди пристига от Модена и извлича от гробницата любимата си дама, която са погребали, мислейки я за мъртва; тя се съживява и ражда момче, след което месер Джентиле я предава заедно с детето на нейния съпруг Николучи Качанемико.

Всички много се учудили, че е възможно да съществува човек, който да предлага така великодушно собствената си кръв, и всички твърдели, че със своето великодушие Натан е надминал и испанския крал, и абат дьо Клюни. Изречени били много приказки, един казвал едно, друг — друго; после кралят се обърнал към Лаурета, показвайки й, че желае тя да продължи, поради което Лаурета побързала да започне:

— Млади дами, делата, за които чухме да се говори, са и прекрасни, и велики, а великодушието, с което те са изпълнени, е толкова възвишено, и на мен ми се струва, че за нас, чийто ред да разказваме следва, не остана нищо, на което да се спрем, освен да се заловим отново за любовните истории, които дават безброй поводи за разговори по какви ли не въпроси. Както по тази причина, така и поради това, че към подобни беседи трябва да ни насочва най-вече самата наша възраст, аз бих искала да ви разкажа за великодушната постъпка на един влюбен, която, след като поразмислите, ще ви се стори не по-малко достойна от всички разказани досега дела, ако е вярно, че хората подаряват съкровища, забравят враждите и още повече — излагат на хиляди опасности живота, честта си и доброто си име, за да притежават любимото същество.

И така, в Болоня, най-славния град на Ломбардия^[1], живял някога рицар, който и по потекло, и по добродетели бил много почитан; той се казвал месер Джентиле дей Каризенди, бил млад и се влюбил в една благородна дама на име мадона Каталина, съпруга на някой си Николучо Качанемико; и тъй като не срещнал взаимност от страна на дамата, месер Джентиле почти се отчаял и отишъл в Модена, където го повикали за подеста.

По това време Николучо отсъствувал от Болоня, а жена му, която била бременна, отишла в едно тяхно имение, на около три мили от града; случило се така, че там тя получила припадък, ама такъв и толкова тежък, че у нея угаснали всички признаци на живот, поради което един лекар заявил, че е умряла; и тъй като най-близките й роднини твърдели, че както самата тя им казала, била отскоро бременна, предполагайки, че плодът е станал причина за това, без много да му мислят, взели, че я погребали в една гробница край близката църква, след като пролели не малко сълзи.

Месер Джентиле бил уведомен веднага за случилото се от един свой приятел и въпреки че дамата не го била удостоила със своето благоволение, станало му много мъчно и си казал: „И тъй, мадона Каталина, ти умря! Докато беше жива, ти не ме дари поне с един поглед; поради това сега, когато не ще можеш вече да ми се противиш, аз непременно трябва да получа от теб една целувка, па макар и да си мъртва.“ Речено-сторено; понеже било късно през нощта, месер Джентиле заповядал заминаването му да бъде запазено в пълна тайна, качил се на коня си и придружен от един свой слуга, пристигнал на мястото, където била погребана дамата; отворил гробницата, промъкнал се внимателно вътре, излегнал се до дамата, долепил лице до нейното и я целунал няколко пъти, обливайки се в сълзи. Но понеже, както знаем, човешките желания нямат граници, а, напротив, се засилват все повече и повече, особено у влюбените, месер Джентиле, който решил да не стои дълго в гробницата, си помислил: „Щом съм тук, защо да не погаля макар и за малко нейната гръд? Та аз никога вече не ще мога да я докосна, нито пък някога съм я докосвал.“ Подтикван от това желание, той сложил ръка на гърдите й, подържал я така известно време, но изведнъж му се сторило, че сърцето й бие; като прогонил обзелия го страх, месер Джентиле започнал да се ослушва по-внимателно и открил, че дамата не била умряла, въпреки че давала съвсем слаби и незначителни признаци на живот. Поради това, подпомогнат от слугата си, той я извадил колкото се може по-внимателно от гробницата, сложил я пред себе си на коня и я закарал тайно в своя дом в Болоня.

Там живеела майка му, благородна и мъдра жена, която, след като синът й разказал всичко с най-големи подробности, се съжалила над клетата дама, наредила да запалят буен огън, направила й няколко бани и полека-лека събудила отново угасналия в нея живот. Щом се посъвзела, дамата поела дълбоко дъх и промълвила: „Ой! Къде съм?“ Благородната жена отвърнала: „Не се тревожи, попаднала си в добри ръце.“ След като дошла на себе си, дамата се огледала наоколо и понеже не могла да разбере къде е, виждайки отпреде си месер Джентиле, много се учудила и помолила майка му да й обясни как е попаднала у тях; тогава месер Джентиле й разказал всичко от начало до край. Тя много се натъжила, но после му благодарила от все сърце и го помолила в името на любовта, що изпитвал някога към нея, и заради собствената му чест, докато тя се намира в дома му, той да не й стори нищо, с което да накърни нейната чест и честта на мъжа й, а когато дойде време, да я пусне да се прибере у дома си. Месер Джентиле й отвърнал: „Мадона, каквито и желания да съм изпитвал към вас в миналото, аз не възнамерявам нито сега, нито занапред (тъй като Бог ме дари с милостта да ви възвърна от смъртта към живота, причина за което стана любовта, що изпитвах преди към вас) да се отнасям с вас нито тук, нито където и да било иначе освен като към моя скъпа сестра. Но доброто, което ви сторих тази нощ, все пак заслужава някаква награда; затова ви моля да не ми отказвате милостта, която ще ви поискам.“ Дамата отвърнала, че е съгласна, стига това да й е по силите и да не навреди на честта й. Тогава месер Джентиле рекъл: „Мадона, всички ваши роднини и всички болончани са убедени и вярват, че сте мъртва; във вашия дом никой не ви чака, затова ви моля да ми окажете милостта и се съгласите да останете тайно тук при майка ми, докато се върна от Модена, където ми остава да стоя още малко време. Причина да ви помоля за това е моето намерение да ви предам на вашия съпруг като скъп и тържествен дар в присъствието на най-достойните граждани на тоя град.“

Съзнавайки какво дължи на рицаря и разбирайки, че молбата му е честна и почтена, дамата, макар и да копнеела да зарадва близките си с това, че е жива, все пак решила да изпълни молбата на месер Джентиле и за да го увери, му дала честно слово. Почти веднага след като му дала този отговор, тя почувствувала, че е дошло време да ражда; подпомогната от нежните грижи на майката на месер Джентиле, скоро тя родила едро красиво момченце, с което причинила двойно по-голяма радост и на себе си, и на месер Джентиле. Той се разпоредил да приготвят всичко, каквото трябва, и да се грижат за нея, както биха се грижили за неговата собствена жена, а после се върнал тайно в Модена.

Когато срокът на службата му изтекъл и дошло време да се прибере в Болоня, месер Джентиле наредил в деня на завръщането му да уредят в неговия дом голямо пиршество, на което да поканят множество болонски благородници, а заедно с тях и Николучо Качанемико; щом пристигнал, месер Джентиле слязъл от коня, поздравил гостите си, видял, че дамата се е поправила и разхубавила, че синчето и също е добре, зарадвал се безкрайно, поканил гостите си на трапезата и се разпоредил да им поднесат много и най-разкошни ястия. Когато обедът бил вече към края, той, след като уведомил предварително дамата за своите намерения и се уговорил с нея какво да прави, започнал така: „Синьори, доколкото си спомням, чувал съм да разправят, че в Персия съществува един прекрасен според мен обичай, състоящ се в следното: когато човек намисли да окаже особена почит на някой свой приятел, поканва го у дома си и му показва онова, което е най-скъпо за него — съпруга, приятелка, дъщеря или каквото и да било друго, уверявайки го, че както му показва тия неща, по същия начин, и то много по-охотно, ако би могъл, би му показал и сърцето си; именно този обичай аз искам да спазя тук. в Болоня. Вие благоволихте да почетете моето празненство, аз пък искам да почета вас по персийски, като ви покажа най-скъпото, което притежавам и което някога изобщо съм притежавал. Но преди да сторя това, бих искал да ви запитам за вашето мнение относно един съмнителен случай, за който сега ще ви разкажа. Един човек имал способен и безпределно предан слуга, който легнал тежко болен. Без да дочака кончината на болния си слуга, господарят нарежда да го изхвърлят на улицата и престава да се грижи за него. Минава някакъв чужд човек и подтикнат от състрадание към болния, го прибира у дома си, полага за него големи грижи, похарчва сума пари и успява да го възвърне към живот; та аз бих искал да зная дали ако тоя човек се възползува от случая и остави слугата у дома си, първият господар ще има право да се оплаква или да се сърди на новия, в случай че той си поиска слугата обратно, а оня откаже да му го върне.“

Благородните люде си поговорили и като стигнали до едно мнение, възложили на Николучо Качанемико да предаде техния отговор, тъй като бил най-добрият и най-изящен оратор. Най-напред Николучо похвалил персийския обичай, после заявил, че и той се присъединява към всеобщото мнение, че първият господар не трябва да има повече никакви права над своя слуга, защото в случая той не само го е изоставил, ами го изхвърлил на улицата, а вторият, заради доброто, което е сторил, има пълното право да притежава слугата; по тази причина, оставяйки слугата в своя дом, вторият господар няма нито да навреди на първия, нито пък ще упражни над него насилие или пък ще го обиди. Всички останали сътрапезници — а между тях имало множество достойни люде — заявили, че са съгласни с казаното от Николучо.

Рицарят останал доволен както от отговора, така и от обстоятелството, че този отговор бил предаден от Николучо; заявил, че и той самият е на същото мнение, след което казал: „А сега дойде време да ви почета така, както ви обещах.“ Повикал двама слуги, пратил ги при дамата — която преди това наредил да облекат най-разкошно, с какви ли не накити — и заръчал да я помолят да благоволи да слез-не, за да зарадва благородниците със своето присъствие. Дамата взела на ръце прекрасното си детенце, влязла в залата, съпровождана от двамата слуги, и рицарят я поканил да седне до едного от почтените люде, а сам той рекъл: „Синьори, ето кое е и ще ми бъде най-скъпото нещо на тоя свят; погледнете и кажете прав ли съм, или не.“

Гостите приветствували дамата най-сърдечно, похвалили я и уверили рицаря, че е прав; после почнали да я оглеждат и мнозина от тях щели веднага да я познаят, ако не я смятали за мъртва; най-много от всички я оглеждал Николучо. Когато рицарят излязъл за малко от залата, Николучо, който изгарял от желание да узнае коя е тя и не можел повече да се сдържа, я запитал болончанка ли е или чужденка. Щом чула въпроса на своя съпруг, дамата едва се сдържала да не се обади, но все пак, за да не престъпи дадената дума, не отвърнала нищо. Един я запитал нейно ли е детето, друг — дали е съпруга на месер Джентиле или негова роднина, но тя не отговорила никому. Тогава един от гостите се обърнал към месер Джентиле, който тъкмо в тоя миг влизал в залата, и му казал: „Месер, тази дама е истинско съкровище, но, изглежда, е няма; наистина ли е така?“ — „Синьори — отвърнал месер Джентиле, — мълчанието й е не малко доказателство за нейната добродетелност.“ — „Тогава — настоял първият — кажете ни коя е тя.“ Рицарят заявил: „Ще го сторя на драго сърце, само че преди това искам да ми обещаете, че каквото и да кажа, никой няма да се помръдне от мястото си, докато не завърша моя разказ.“ Всички обещали, че така ще постъпят, и след като прибрали трапезата, месер Джентиле седнал до дамата и започнал: „Синьори, тази дама е същият онзи честен и предан слуга, за когото ви говорих преди малко; тя бе изхвърлена на улицата от близките си, които не милееха за нея, като вещ безполезна, без всякаква стойност, аз я приютих, погрижих се за нея и се постарах да я измъкна от ноктите на смъртта; и Господ Бог от съжаление към доброто ми чувство я превърна от ужасяващ труп в такова прекрасно създание. А за да можете да узнаете по-точно как е станало всичко това, ще ви го разясня накратко.“ Той започнал своя разказ още от самото начало, още откакто се влюбил в нея, и за най-голямо изумление на присъствуващите им разказал най-подробно всичко, каквото се било случило чак до тоя миг, а после добавил: „Ето защо, ако някой от вас, и най-вече Николучо, не е променил становището си, което бе изказано преди малко, тази жена трябва да ми принадлежи — аз съм заслужил това — и никой няма право да иска да му я върна!“

Никой нищо не казал, всички очаквали да чуят какво ще рече той по-нататък. Николучо, дамата и всички присъствуващи плачели от умиление; месер Джентиле обаче станал, взел на ръце малкото момче, хванал дамата и като я повел към Николучо, рекъл: „Куме, стани! Връщам ти не твоята съпруга, която бе изоставена от нейните и от твоите близки, а искам да ти подаря тая жена, която е моя кумица, заедно с невръстния й син, за когото съм сигурен, че е заченат от тебе и когото кръстих, като му дадох името Джентиле; и въпреки че тя престоя в моя дом близо три месеца, аз те моля пак да милееш за нея; заклевам се в Господа Бога — който може би ме накара да я залюбя, за да може (както се и случи) моята любов да стане причина за нейното спасение, — че никога, нито с майка си, нито с баща си, нито дори със самия теб, тя не е живяла така честно, както в моя дом, под закрилата на майка ми.“ Като изрекъл това, той се обърнал към дамата и казал: „Мадона, сега аз ви освобождавам от всички обещания, които ми дадохте, и ви предавам на Николучо.“ И предавайки дамата и детенцето в ръцете на Николучо, той се върнал и седнал отново на мястото си.

Николучо посрещнал жена си и сина си с най-голяма радост — а радостта му била голяма, защото той изобщо не се надявал на подобно нещо — и благодарил най-сърдечно на рицаря; всички останали, които плачели от умиление, похвалили много месер Джентиле. Хвалел го и всеки, който узнал по-късно за станалото.

Дамата била посрещната най-тържествено в своя дом, а болончаните дълго време гледали на нея с удивление, като на възкръснала от гроба. Месер Джентиле живял до края на дните си в най-голяма дружба с Николучо, с неговите близки и с роднините на жена му.

Е, благородни дами, какво ще кажете за тава? Нима мислите, че постъпката на краля, който подарил на друг своята корона и своя скиптър, или на абата, който помирил разбойника с папата, без това да му струва нещо, или пък постъпката на стареца, който сам се подложил под ножа на злодея, нима наистина мислите, че всичко това би могло да се сравни с постъпката на месер Джентиле? Той бил и млад, и пламенен, убеден в правото си да притежава онова, което чуждата небрежност захвърлила на улицата и което той за щастие запазил; но не само съумял да обуздае по най-честен начин страстта си, ами намерил сили да върне по собствена воля това, което било в ръцете му и към което той се стремял с цялата си душа и искал някога да похити.

Убедена съм, че нито едно от досега разказаните великодушни дела не би могло да се сравни с това.