Джовани Бокачо
Декамерон (48)

НОВЕЛА I

Влюбвайки се, Чимоне поумняла и открадва своята любима Ифигения, която пътува по море; той бива затворен на остров Родос, но Лизимах го освобождава; двамата отвличат Ифигения и Касандра по време на сватбеното им празненство, забягнат в Крит, оженват се за тях и след време биват извикани да се завърнат по домовете си.

— Прелестни дами, аз прехвърлих през ума си не една и две новели, с които бих могъл да поставя началото на един изпълнен с веселие и забава ден, какъвто трябва да бъде днешният; по ще предпочета една от тях, тъй като тя има не само щастлива развръзка (което е и предмет на пашите разсъждения), а от пея ще разберете и колко са свещени и могъщи, и какво добро посят у себе си силите на любовта, които мнозина осъждат и хулят без всякакво основание, без сами да съзнават какво говорят; убеден съм, че всичко това ще ви достави най-голямо удоволствие, стига, разбира се, да не съм се излъгал в предположението си, че и вие сте влюбени.

И така, както ни се е случвало да четем в древните кипърски летописи, на остров Кипър живял мъж от най-благородно потекло, на име Аристип; що се отнася до мирски блага, той бил по-богат от всички сноп земляци и ако не му било писано да го сполети една голяма мъка, от него по-щастлив на тоя свят нямало да има. Ето каква била работата: той имал много синове, но един от тях, дето и по ръст, и по хубост, и по снажност превъзхождал всички останали младежи, бил почти смахнат и не можело да се очаква нищо добро от него; истинското му име било Галезо, но тъй като нито усилията на учителите, ни бащинските ласки, ни боят, който ядял от баща си, нито всякакви други опити не помогнали той да се научи на четмо и писмо и на добри обноски (напротив, отличавал се с груб и дрезгав глас, а държането му напомняло по-скоро животно, отколкото Човек), всички му викали на подбив Чимоне, което на техен език ще рече същото, каквото на нашия значи говедо. Бащата изпитвал неизмерима мъка заради тоя недъг, който съсипвал живота на сина му, и когато загубил всякаква надежда по отношение на него, за да не гледа постоянно пред себе си причината за своето терзание, пратил Чимоне да живее на село при неговите ратаи; а Чимоне много се зарадвал, понеже нравите и обноските на грубите, недодялани хора му допадали много повече, отколкото тия на гражданите. И така, Чимоне отишъл на село и се захванал със селската работа; не щеш ли, един ден по пладне, както се скитал от едно имение в друго с гегата си на рамо, навлязъл в буйно разлистила се зелена горичка (това се случило през месец май, а по-хубава от тая горичка нямало в целия край) и сякаш предвождан от съдбата, излязъл на обградена отвсякъде с високи дървета поляна; на единия й край бълбукал бистър, студен извор, а недалеч оттам върху зелената трева спяла красавица, облечена в такава прозрачна дреха, че тя почти не можела да скрие белоснежната й плът; само от кръста надолу тя била наметната с тънка бяла покривка, а в краката й, подобно на нея, спели две жени и един мъж — това били слугите на момичето.

Щом я зърнал, Чимоне се заковал на място, подпрял се на гегата си и се захласнал, без дума да продума, сякаш виждал жена за пръв път през живота си; в същия миг той усетил, че в загрубялото му сърце, където дотогава хилядите напътствия не били успели да събудят ни едно благородно чувство, трепнала някаква струна, за да подскаже на недодялания му дебелашки ум, че това е най-прекрасното създание, гледано някога от обикновен смъртен. И ето, че той започнал да оглежда постепенно всички части на тялото й, възхитил се от косата й, наричайки я златна, от челото, носа и устата й, от шията и ръцете й, а най-много се загледал във все още слабо изпъкналата й гръд; и като се превърнал от селяк в съдник на красотата, изведнъж изпитал непреодолимо желание да зърне нейните очи, затворени от дълбокия сън, и на няколко пъти му се приискало да я събуди, за да може да ги види. Но тъй като тя му се сторила несравнимо по-красива от жените, които бил виждал дотогава, Чимоне се усъмнил да не би девойката да е някаква богиня; и понеже все пак притежавал достатъчно разум, за да разсъди, че божествените създания заслужават повече уважение, отколкото земните, той се въздържал и решил да я почака сама да се събуди; па макар да му се струвало, че времето тече твърдо бавно, не се решавал да си тръгне, защото изпитвал никаква необикновена наслада.

Чакал, чакал, докато по едно време девойката, които се наричала Ифигения, се събудила преди слугите си, отворила очи, надигнала се и виждайки Чимоне да стърчи пред нея, подпрян на гегата, се смаяли и го запитала: „Чимоне, какво търсиш в гората по тома време?“ Чимоне бил известен на хората от цялата околност както но причина на неговата красота и нододяланост, така и по причина на благородното потечело и богатствата на баща му. Той не казал нищо и отговор на Ифигения, а щом видял, че тя отворила очи, втренчил поглед в тях и му се сторило, че те излъчват някаква особена нежност, която го изпълвала със сладост, каквато той за пръв път изпитвал. Девойката забелязала това и понеже си рекла, че като и гледа така втренчено, неговата грубост може да го накара да извърши насилие, с което да я опозори, викнала на слугините си да тръгват, станала и тя и казала на момъка: „Сбогом, Чимоне!“ Тогава Чимоне й отвърнал: „Аз ще дойда с теб.“ И въпреки че девойката не искала той да я придружава, понеже се бояла от него, не успяла да се отърве, докато той не и изпратил чак до дома й; после Чимоне отишъл при баща си и му заявил, че за нищо на света не иска повече да живее на село; бащата и близките му не се зарадвали никак на това негово желание, но нямало как — прибрали го и зачакали дано разберат какво го е накарало да промени решението си.

И така, това, което дотогава никаква наука не успяла да стори със сърцето на Чимоне, сторила го стрелата на Амур, прониквайки там чрез красотата на Ифигения: за кратко време момъкът започнал да мисли и разсъждава за най-голямо удивление и на баща си, и на близките си, и на всички, дето го познавали. Най-напред поискал от баща си да му даде същите дрехи и украшения, каквито носели и неговите братя — нещо, което бащата сторил с най-голямо удоволствие. След това почнал да общува с младежи все от знатно потекло, видял какви трябва да бъдат обноските и държането на благородните мъже, и най-вече на влюбените, затова изпървом, за кратко време и за най-голямо изумление на всички, не само се научил на четмо и писмо, ами станал най-личен измежду всички просветени люде, а после (все поради любовта, що изпитвал към Ифигения) не само превърнал своя груб и дрезгав селяшки глас в най-изящен и присъщ на всеки гражданин, ами станал и най-вещ по музика и пеене, най-изкусен и смел ездач и познавач на военното дело както по море, така и по суша. Но за да не изброявам в подробности всички негови достойнства и добродетели, ще ви кажа накратко, че още преди да изтече четвъртата година от деня на първото му влюбване, Чимоне станал най-приятният, най-добре възпитаният и с най-възвишени добродетели и достойнства младеж измежду всички млади мъже на Кипър.

И така, прелестни дами, какво друго бихме могли да добавим за Чимоне? Нищо с изключение на това, че възвишените добродетели, които небето вселило р тая благородна душа, били забутани от съдбата-завистница в най-затънтеното кътче на неговото сърце и били сковани и най-яки окови, които единствено любовта, бидейки по-силна от съдбата, успяла да разкъса и строши; а тъй като освен това любовта притежава и способността да пробужда задрямалите умове, тя изтласкала на бял свят и способностите на Чимоне, тънещи дотогава в най-дълбок мрак, показвайки по неоспорим начин от какво положение тя може да измъква подвластните ней души и накъде може да ги насочва, като осветлява със своите лъчи откриващия се пред тях път. Чимоне продължавал да обича Ифигения, но от време на време си позволявал известни волности (както впрочем влюбените често постъпват); въпреки това Аристип, който разбрал, че именно благодарение на любовта синът му от овен успял да стане човек, не само понасял най-търпеливо тия негови постъпки, ами го насърчавал да задоволява в това отношение всички свои желания. Но Чимоне, който не искал повече да го наричат Галезо, защото си спомнял, че Ифигения се обърнала тогава към него с неговото прозвище, пожелал да узакони по най-почтен начин своето увлечение и на няколко пъти провождал хора да питат Чипсео, бащата на Ифигения, дали ще му даде дъщеря си за жена; а Чипсео отвръщал неизменно все едно и също: че бил обещал дъщеря ги ни някакъв млад благородник от Родос, на име Пазимунд, и че нямал намерение да престъпи дадената мече дума.

По когато наближил денят, определен за сватбата на Ифигения, и женихът пратил да я вземат, Чимоне ги рекъл: „О, Ифигения, дойде време да ти докажа колко много те обичам. Благодарение на теб аз можах да стана човек; убеден съм, че ако бъдеш моя, сланата, която ще спечеля заради теб, ще засенчи сланата на който и да е от боговете; затова или ще бъдеш мои, или ще умра.“ И като рекъл, отсякъл: обърнал се тихомълком към неколцина млади благородници негови приятели — — с молба да му помогнат, наредил да приготвят тайно един кораб с всичко необходимо за морско сражение и излязъл в морето, за да причака кораба, който трябвало да откара Ифигения при нейния жених на остров Родос.

През това време, след като бащата на Ифигения оказал най-големи почести на приятелите на нейния жених, момичето се качило на техния кораб и те излезли в открито море, насочвайки се към Родос. Но Чимоне бдял най-зорко, на следния ден ги настигнал, застанал на носа на своя кораб и викнал колкото му глас държи към ония, дето били на кораба, с който пътувала Ифигения: „Спрете! Спуснете платната, иначе ще бъдете разгромени и потопени в морето!“ Но противниците на Чимоне изкарали всичкото си оръжие на палубата и се приготвили за бой, поради което Чимоне побързал да грабне една голяма желязна кука, запратил я с все сила към кърмата на родоския кораб, който се носел стремително напред, закрепил другия й край в носа на собствения си кораб, а после, без да дочака другарите си, скочил като лъв на кораба на родосците, сякаш не ги смятал за нищо; подтикван от любовта, той се нахвърлил върху враговете си с изваден нож, развъртял се с невиждана сила и почнал да ги мушка и поваля един след друг като овце.

Виждайки тая работа, родосци веднага сложили оръжие и викнали почти в един глас, че се предават: тогава Чимоне им рекъл; „Млади момци, аз излязох от Кипър, за да ви нападна с оръжие в ръка не от жажда за плячка, нито от омраза към вас; към подобна постъпка ме тласна нещо, чието притежание представлява за мен най-висшето благо на тоя свят, а на вас нищо няма да ви струва да ми го отстъпите по мирен начин; става дума за Ифигения, която обичам най-много от всичко; тъй като не успях да я получа от баща й с добро, мирно и тихо, любовта ми ме накара да я отнема от вас като враг, с оръжие в ръка; с други думи, аз искам да стана за нея същото, каквото се канеше да стане вашият Пазимунд; затова дайте ми я и си вървете с бога!“

Младите момци, действувайки повече по принуда, отколкото от великодушие, се разплакали и предали Ифигения на Чимоне. Виждайки, че и тя е потънала в сълзи, Чимоне й рекъл: „Благородна жено, не тъжи! Аз съм твоят Чимоне, обичам те отдавна, затова съм заслужил да бъдеш моя много повече, отколкото Пазимунд, на когото само са те обещали.“ После я прехвърлил на своя кораб, след нея се прехвърлил и той и без да вземе нещо от имуществото на родосците, пуснал ги да си вървят. Чимоне положил не малко усилия, за да утеши плачещата Ифигения, но бил най-радостният човек на тоя свят, задето успял да извоюва скъпоценната за него плячка; после се посъветвал с другарите си и решил да не се връщат веднага в Кипър, а да насочат кораба си към Крит, където те, и най-вече Чимоне, се надявали, че ще отидат на сигурно място заедно с Ифигения, защото почти всички имали там отдавна или отскоро роднини и добри приятели. Но непостоянната съдба, която позволила най-милостиво на Чимоне да открадне любимата си, изведнъж рошила да превърне неизразимата радост на влюбения младеж в печален и горчив плач. Не минали и четири часа, откак Чимоне пуснал родосци да си вървят, и с падането на нощта, която Чимоне очаквал да бъде най-приятната дотогава нощ в живота му, изведнъж излязла страшна буря, затулила небето с облаци, а над морето се понесли гибелни ветрове; поради това моряците не само не можели да разберат какво трябва да правят и накъде да вървят, ами не можели и да се движат по кораба, за да го управляват.

А какво изпитвал Чимоне — по-добре да не говорим! Струвало му се, че боговете са изпълнили неговото желание с едничката цел да го накажат с по-мъчителна смърт, която по-рано той би посрещнал равнодушно. Вайкали се и неговите приятели, но най-много се вайкала Ифигения, която непрекъснато ридаела и се плашела всеки път, когато пълните се разбивали с трясък о кораба; тя плачела и проклинала люто и любовта на Чимоне, и неговата дързост, викала, че тая буря се вдигнала не за друго, ами била пратена от боговете, понеже то не искали Чимоне да се наслаждава на своето самолюбиво желание, след като я пожелал за съпруга против поляга им; затова решили да му отредят най-мъчителна гибел, ала първо тя трябвало да зашие пред очите му.

Вятърът непрекъснато се усилвал, а моряците продължавали да се вайкат все така, че и още повече: не знаели какво да правят, нито виждали нещо, нито можели да разберат накъде ги носи морето; не щеш ли, по едно време се приближили до остров Родос; те не познали, че това е Родос, но все пак положили нечовешки усилия да стигнат до брега, та ако успеят, да спасят поне хората.

Помогнала им съдбата, като ги насочила към малък залив, където малко преди това били пристигнали с кораба си и родосците, които Чимоне пуснал да си вървят; но Чимоне и хората му разбрали, че са попаднали на Родос едва призори, когато небето се прояснило; тогава те забелязали на един хвърлей с лък от себе си кораба, освободен от тях предния ден. Чимоне се разтревожил немалко от тая работа, понеже се побоял да не би да се случи онова, което впоследствие наистина и станало; затова заповядал да направят всичко възможно и да се измъкнат от тоя залив, а после нека съдбата ги понесе накъдето си иска, защото едва ли другаде би им се случило нещо по-лошо, отколкото ако останат на острова. Хората му положили големи усилия, за да се измъкнат, ала напразно: яростният вятър духал в обратна посока и не само не им давал да излязат от малкия залив, ами пряко волята им ги тласкал все по-близо до брега.

Щом те наближили брега, родоските моряци, които междувременно били слезли от кораба си, веднага познали кои са новите пришълци; тогава един от тях хукнал към близкото село, където били отседнали младите родоски благородници, и ги уведомил, че бурята е домъкнала насам, подобно на техния кораб, и кораба с Чимоне и Ифигения. Като чули това, младите благородници се зарадвали, събрали много хора от селото и се втурнали към морето; в същото време Чимоне бил слязъл от кораба със своите моряци и си мислел да се скрие в някоя гора наблизо, ала родосците го заловили заедно с Ифигения и всички останали и ги откарали в селото. След това от града, придружен от многобройна стража, пристигнал Лизимах, който през тая година бил назначен за върховен магистрат на Родос, и отвел Чимоне и другарите му в тъмницата, защото такова било желанието на Пазимунд, изразено от него пред сената на острова, където той се оплакал, след като узнал за станалото.

Така клетият влюбен Чимоне загубил своята Ифигения, която успял да открадне малко преди това, без да получи от нея друго освен една-две целувки. Благородните родоски дами посрещнали най-гостоприемно Ифигения и почнали да я утешават както за изживяната от нея мъка при отвличането й, така и за страданията и страха, които изпитвала в разбеснялото се от бурята море; Ифигения останала при тях до деня, определен за нейната сватба. Чимоне и другарите му се отървали от смъртно наказание (въпреки че Пазимунд правел всичко възможно, за да ги прати на смърт) благодарение на това, че предния ден пощадили живота на родоските младежи, но били осъдени на доживотен затвор; след като попаднали в тъмницата, те (както не е трудно да си представим) били покрусени, защото не можели да очакват нищо добро. Пазимунд правел каквото можел, за да ускори сватбата си; ала съдбата, разкайвайки се сякаш за своята внезапна несправедливост спрямо Чимоне, решила да предприеме още една стъпка, този път за да го спаси.

Пазимунд имал брат, които, макар и да бил по-млад от него, не бил по-малко достоен и смел човек; той се наричал Ормизд и водел отдавна преговори, за да получи за съпруга една млада и красива благородница от същия град, на име Касандра, в която пък бил безумно влюбен Лизимах; по разни причини сватбата се отлагала на няколко пъти. Сега, когато Пазимунд се канел да отпразнува своята сватба най-тържествено, намислил, че ще бъде най-добре, ако успее да уреди двамата с Ормизд да отпразнуват сватбите си едновременно, та да не правят разноски за ново празненство и още едно пиршество; затова подновил преговорите с родителите на Касандра и ги довел до благополучен край; двамата братя и родителите на момичето решили Ормизд да се ожени за Касандра в същия ден, когато Пазимунд ще се жени за Ифигения.

Когато тая вест стигнала до Лизимах, той се натъжил безкрайно, защото пропадала последната му надежда, която хранел: че ако Ормизд не вземе девойката, той може да се ожени за нея; но като мъдър и разумен мъж, Лизимах успял да прикрие мъката си и започнал да размишлява какво да стори, за да попречи на сватбата; ала друг начин, освен да отвлече Касандра, не виждал. При длъжността, която заемал, това не изглеждало никак трудно, но Лизимах си рекъл, че подобна постъпка е по-несъвместима с честта му, отколкото с неговото положение. Най-сетне, след като мислил и премислял, честта отстъпила пред любовта и той решил да отвлече девойката, пък да става каквото ще. А като прехвърлял през ума си кой би могъл да му помогне в това начинание, сетил се за Чимоне и неговите другари, които лежали в тъмницата, и си рекъл, че за тая работа по-добър и по-верен другар от Чимоне няма да намери.

Затова на следната нощ наредил да го доведат тайно при него и започнал да му говори така: „Чимоне, както боговете даряват най-щедро и великодушно людете с всичко, така и мъдро подлагат на изпитание техните добродетели и достойнства, и ония, които проявяват най-голяма твърдост и постоянство при всички случаи, те удостояват с по-големи почести, като по-достойни. Та именно те, боговете, искат по-сигурно доказателство за твоята смелост, отколкото това, което ти би могъл да проявиш в дома на баща си, за когото знам, че е много богат човек; както съм чувал да се разправя, отначало те ти пратили горестните тревоги на любовта и чрез тях те превърнали от безчувствен скот в човек; след това посредством печалните превратности на съдбата, а сега — чрез мъките в тъмницата, искат да проверят дали твоето мъжество не се е прекършило оттогава, когато ти, макар и за кратко време, си могъл да се радваш на завоюваната от теб плячка; ако твоята смелост и мъжество са останали същите както преди, то знай, че не си получавал по-голяма радост от тая, с която боговете се канят да те дарят сега; а каква ще бъде тя, аз ще ти обясня ей сега, за да можеш да се ободриш и да възвърнеш предишната си смелост. Пазимунд, който ликува заради сполетялото те нещастие и прави всичко възможно да те прати на смърт, гледа да избърза и да се ожени за твоята Ифигения, за да може да се наслаждава на плячката, която благоприятната съдба отначало тикна в твоите ръце, а после се разгневи и ти я отне изведнъж; ако наистина си толкова влюбен, колкото предполагам, лесно мога да си представя твоята мъка, защото и моята не е по-малка; братът на Пазимунд, Ормизд, се кани да ми нанесе подобна обида в същия ден, като се ожени за Касандра, която аз обичам най-много от всичко. За да попречим на тая обида и на несправедливостта на съдбата, самата съдба не ни е оставила друг изход, освен да се опрем на доблестта на нашия дух и на нашите десници, които трябва да грабнат мечовете и с това да ни открият пътя — на теб към повторното, а на мен към първото отвличане на нашите любими; и ако ти наистина искаш да извоюваш твоята любима (не казвам свободата си, понеже ми се струва, че не би желал да бъдеш свободен, без да притежаваш дамата на твоето сърце), то знай, че самите богове я тикат в ръцете ти, стига да ме подкрепиш в това начинание.“

Тия думи възвърнали изцяло духа на Чимоне и той, без да му мисли много, отвърнал: „Лизимах, щом ще получа онова, за което ти спомена, в тая работа няма да имаш по-верен и по-смел другар от мен; затова сам ти реши какво трябва да сторя и ще видиш, че ще отдам всичките си сили, за да го изпълня.“ Тогава Лизимах му казал: „След три дни младоженките ще бъдат въведени за пръв път в дома на своите съпрузи; същия ден, привечер, и ние ще отидем там: ти — с твоите другари, които ще бъдат въоръжени, и аз — с някои мои близки приятели, на които имам пълно доверие; ще откраднем дамите посред пиршеството, ще ги поведем към кораба, който аз съм наредил да приготвят в пълна тайна, и ще убиваме всеки, който се опита да ни попречи.“

Чимоне одобрил плана на Лизимах и се върнал в тъмнината, където прекарал най-спокойно до уречения ден. В деня на сватбата било уредено голямо, великолепно празненство и в дома на двамата братя нямало кътче, където да не царяло празнично веселие. След като се приготвили и Лизимах решил, че е дошло време да пристъпят към действие, той разделил на три групи хората на Чимоне и своите другари, които криели под дрехите си оръжие, като най-напред им говорил доста, за да ги въодушеви да извършат замисленото от него; пратил едната група на пристанището, та да не може никой да им попречи да се качат на кораба, когато стане нужда, а с другите две групи се запътил към дома на Пазимунд; едни от хората си оставил при вратите, за да попречат на всекиго, който би се опитал да ги залости и да не им позволи да излязат, и последван от Чимоне и останалите, тръгнал нагоре по стълбата.

Те се втурнали в залата, където младоженките и много други жени били вече насядали около отрупаните с ястия трапези, обърнали масите, Чимоне и Лизимах грабнали своите любими и ги предали в ръцете на другарите си, като им наредили тозчас да ги отведат на кораба, който чакал на пристанището. Младоженките се развикали и почнали да плачат, а също и всички останали жени и прислугата — изведнъж цялата къща се изпълнила с писъци и ридания. А Чимоне, Лизимах и техните другари измъкнали мечовете си и тръгнали към стълбата, без ла срещат съпротива, тъй като всички се отдръпвали да им сторят път. Като почнали да слизат, срещу тях се спуснал Пазимунд с тояга в ръце, но Чимоне замахнал с все сила и го ударил по главата, отрязвайки я наполовина, и Пазимунд тупнал мъртъв в краката му Притекъл се на помощ и клетият Ормизд, но и той паднал повален от меча на Чимоне; мнозина други се опитали да се приближат, но били ранени или принудени да се оттеглят от другарите на Лизимах и Чимоне. Щом напуснали изпълнения с кръв и писъци, със сълзи и печал дом, те тръгнали рамо до рамо и стигнали заедно с плячката си до кораба, без някой да се опита да им попречи; качили жените на кораба, качили се и те и тъй като към брега, почнали да се стичат множество въоръжени люде, за. да върнат жените, те пуснали веслата на вода. и потеглили весели и доволни по своя път.

Стигнали в Крит, където били посрещнати радостно от своите приятели и близки, оженили се за дамите, устроили голямо пиршество и се наслаждавали сред най-голяма веселба на плячката си.

Случилото се станала причина за големи и продължителни тревоги и смутове в Кипър и в, Родос; най-сетне, благодарение на намесата на близките и приятелите и на едната, и на другата страна, работата се наредила така, че след като прекарали известно време в изгнание, Чимоне и Ифигения се завърнали благополучно в Кипър, а Лизимах и Касандра се прибрали в Родос. Двамата заживели най-щастливо с любимите си жени, весели и доволни до края на дните си, всеки в своя роден град.