Джовани Бокачо
Декамерон (105)

НОВЕЛА III

Митридан завижда на Натан заради щедростта му и тръгва да го убие; среща го и понеже не го познава, иска от самия него съвет как да извърши това, което е намислил; после; както Натан му е подсказал, го намира в една горичка, познава го, засрамва се и става негов приятел.

Като чули за станалото, на всички се сторило, че това е истинско чудо, сиреч духовно лице да прояви някакво великодушие. Когато разговорите на дамите по този въпрос стихнали, кралят заповядал на Филострато да продължи и той започнал така:

— Благородни дами, наистина голяма била щедростта на испанския крал, а почти нечувано великодушието, проявено от абат дьо Клюни; но аз смятам, че вие ще останете не по-малко удивени, като научите как един човек, за да прояви великодушие към друг, който искал да посегне на неговата кръв или поточно на живота му, успял най-изкусно така да нареди работата, че другият да може да постигне това, което е намислил, и сигурно щял да го направи, ако не се бил отказал сам от своето намерение; с моята не много дълга новела аз искам да ви разкажа тъкмо за това.

От сигурно място се знае — ако трябва да вярваме на словата на някои генуезци и на други люде, които са ходили из ония земи, — че едно време в Катай^[1] живял човек от благородно коляно, с несметни богатства, на име Натан. Той притежавал имение край пътя, по който неизбежно минавали всички, пътуващи от Изтока към Запада и от Запада към Изтока; понеже бил щедър и великодушен и желаел да се прослави с делата си и имал под ръка множество майстори, той заповядал да издигнат за кратко време един от най-хубавите, най-големи и най-разкошни дворци, невиждан дотогава, като го подредят с всичко необходимо за приемане и оказване почит, подобаваща на благородни люде. На безчислената си и отбрана прислуга Натан наредил да посреща и се грижи най-любезно и учтиво за всички, които минавали из тоя край и се отбивали в двореца; и така спазвал този достоен за похвала обичай, че скоро славата му се разнесла не само из Изтока, ами и из Запада.

Когато годините му понатежали, без обаче да го накарат да се умори от своята щедрост, мълвата за Натан стигнала и до един младеж, на име Митридан, който живеел не много далеч от него. Младежът се смятал за не по-малко богат от Натан, но завидял на неговата слава и доблест, затова намислил или да я унищожи, или да я затъмни, проявявайки още по-голяма щедрост; и като заповядал да вдигнат дворец, подобен на Натановия, той започнал да се показва безкрайно щедър към всички, дето минавали или се отбивали из тоя край, спечелвайки си за кратко време голяма слава.

Един ден, когато младежът стоял самичък в двора на своя палат, през една от вратите влязла някаква женица, поискала милостиня и я получила; после се върнала през втората врата пак при него и пак получила милостиня и продължила така чак до дванадесетата врата; когато влязла през тринадесетата, Митридан й рекъл: „Добра жено, ти май прекаляваш с просията си.“ Все пак той и този път й дал милостиня. Щом чула това, жената възкликнала: „О, несравнима е щедростта на Натан! Та в неговия дворец аз влизах през тридесет и двете врати — толкова, колкото има и тук — и тридесет и два пъти поисках милостиня и Натан нито веднъж не ми намекна, че ме е познал, и всеки път ми даваше по нещо; а тук още щом стигнах тринадесетата врата, не само ме познаха, ами ме и смъмриха.“ След тия слова тя си излязла и не се вестила повече там.

Като чул какво казала старицата, Митридан, който смятал, че всяка стигнала до слуха му похвала за славата на Натан намалява неговата собствена слава, бил обхванат изведнъж от безумна ярост и почнал да си мисли: „Тежко ми и горко! Та как бих могъл да достигна, камо ли да надмина щедростта на Натан в големите дела, както аз желая, щом не съм в състояние да се сравнявам с него дори и в най-малките? Не го ли премахна от тоя свят, целият ми труд ще отиде напразно, а тъй като старостта още не иска да го прибере, налага се да сторя това със собствените си ръце.“ После, под влияние на обзелата го възбуда, той станал и без да уведоми някого за своето решение, възседнал коня си и потеглил с малка свита, а след три дни път спрял недалеч от двореца на Натан. Митридан заповядал на хората си да се престорят, че не са пътували с него и че не го познават, и да се погрижат за себе си, докато той им даде други нареждания. Продължил сам и привечер стигнал до прекрасния дворец, а недалеч от него се натъкнал на Натан, който се разхождал самичък, облечен най-скромно; понеже не го познавал. Митридан го политал дали може да му покаже къде живее Натан. Натан му отвърнал най-любезно: „Сине мой, никой друг в тоя край не ще съумее да стори това по-добре от мен, затуй аз мога да те заведа, когато пожелаеш.“ Младежът отвърнал, че ще му бъде много приятно, само че ако е възможно, не иска Натан да го види и да го познае. Натан отвърнал: „Ще направя както ти искаш.“ Митридан слезнал от коня, двамата повели най-приятен разговор и се запътили към прекрасния дворец. Като стигнали, Натан наредил на един от слугите си да поеме коня на младежа, после се доближил до слугата и му прошепнал на ухото да се разпореди начаса никой от прислугата да не казва на младежа кой е Натан. Така и направили. Като влезли в двореца, той настанил Митридан в една прекрасна стая, където не отивали никакви други хора освен тия, дето били определени да му прислужват; Натан се разпоредил да окажат на младежа най-големи почести и после сам седнал да му прави компания. След като прекарал известно време с Натан. макар и да се отнасял към него с уважение, като към баща, Митридан го запитал кой е той. Натан отвърнал: „Аз съм само слуга на Натан, заедно сме израсли още от детските си години, заедно остаряхме, а той хич и не се сети да ме направи нещо повече от това, дето сам виждаш, че съм; по тази причина, въпреки че всички го хвалят, аз много малко мога да се похваля от него.“

Тези слова вдъхнали надежда на Митридан, че ще може да осъществи своите зли намерения много по-лесно и много по-безопасно; Натан го запитал най-любезно кой е, по каква работа е дошъл и сам предложил да го посъветва и да му помогне с каквото може. Митридан не му отговорил начаса, но после поразмислил и решил да му се довери; започнал той отдалеч, усуквал, извъртал, поискал Натан да му даде честна дума, после го помолил за съвет и за помощ и му разказал най-откровено кой е, защо е дошъл и какво го било подбудило към тая работа. Натан бил потресен от словата и от жестоките помисли на Митридан, но въпреки това, без да губи много време за размишления, му отвърнал мъжествено, без да трепне: „Митридане, баща ти беше благороден човек и очевидно ти не искаш да паднеш по-долу от него, щом си се заел с такова голямо дело, сиреч да проявяваш щедрост към всички; аз мога само да похваля завистта, що изпитваш към доблестта на Натан, защото, ако имаше повече люде като него, светът, който е толкова жалък, щеше несъмнено да стане по-добър. Бъди уверен, че намерението ти, което ми разкри, ще бъде запазено в тайна, но за тая работа аз бих могъл да ти дам по-скоро полезен съвет, отколкото да ти окажа голяма помощ. Чуй моя съвет: на около половин миля оттук ще видиш една горичка, където Натан отива почти всяка сутрин съвсем сам и се разхожда дълго време; там най-лесно ще можеш да го намериш и да постъпиш с него както ти искаш. Като го убиеш, за да успееш да се прибереш безнаказано у дома си, не се връщай по пътя, по който дойде, ами хвани другия, оня, дето виждаш да излиза вляво от гората; той може да не е много удобен, ама за тебе е по-близък до дома ти и по-безопасен.“

Натан си тръгнал, а Митридан, след като получил тия сведения, уведомил най-предпазливо своите хора, които също били отседнали в двореца, къде да го чакат на следния ден. А на следния ден Натан, чиито намерения не се били ни най-малко променили от съвета, който самият той дал на Митридан, тръгнал сам към горичката и се приготвил да умре. Митридан станал, взел лъка и меча си — други оръжия той нямал, — яхнал коня си и препуснал към горичката; още отдалеч забелязал Натан, който се разхождал сам-самичък, но преди да го убие, решил да го погледне как изглежда и да чуе гласа му; затова, като връхлетял връз него, сграбчил го за превръзката, която Натан носел на главата си, и викнал: „Смърт на тебе, старче!“ Единственото, което Натан изрекъл, било: „Тъй да бъде, щом съм я заслужил.“ Щом чул гласа му и го погледнал в лицето, Митридан тозчас познал, че това е същият оня човек, който го приел толкова радушно, който се отнесъл с него така дружелюбно и който му бил такъв верен съветник; поради това яростта му веднага се уталожила и гневът му бързо преминал в срам. Митридан захвърлил меча, който бил измъкнал, за да прониже стареца, скочил от седлото, хвърлил се със сълзи на очи в нозете на Натан и рекъл: „Скъпи мой татко, като си помисля само с каква готовност дойдохте, за да жертвувате живота си, на който аз се канех да посегна, както сам ви признах, без каквото и да било основание, виждам колко голямо е вашето великодушие; но господ-бог, който очевидно бди над моето поведение повече, отколкото самият аз, направи така, че заслепеният ми от жалка завист дух да прогледне точно тогава, когато това бе най-необходимо; затуй, колкото по-голяма бе вашата готовност да задоволите моето желание, толкова по-задължен се чувствувам да изкупя собственото си заблуждение; и така, отмъстете ми както вие смятате, че заслужавам заради моята постъпка.“

Натан накарал Митридан да стане, прегърнал го нежно и го целунал, а след това рекъл: „Синко, за своето начинание, както и да го наречеш, престъпно, или не, няма защо да молиш прошка, пък и то не се нуждае от прошка, защото ти не си действувал подтикван от ненавист, а от желанието да те смятат за най-добър измежду всички. Затова не се бой от мене и бъди уверен, че на тоя свят няма друг човек, който да те обича така, както те обичам аз, защото аз мога да разбера величието на твоя дух, който се стреми не да трупа пари, както правят скъперниците, а да харчи каквото е събрал; не се срамувай, загдето си искал да ме убиеш, за да се прославиш, недей мисли, че това е в състояние да ме удиви. Най-знаменитите императори и най-великите крале са разширявали своите владения и с това са умножавали и своята слава не по друг начин, а с убийства, и то не на един човек, както ти искаше да направиш, ами на безчет люде, подлагайки на огън и разрушение цели страни и градове. Затова с твоето желание да убиеш единствено мен, за да се прославиш, ти нямаше да извършиш нито нещо удивително, нито нещо нечувано, а нещо съвсем обичайно.“

Без да оправдава коварното си намерение, Митридан похвалил разумното извинение, измислено от Натан, и като разговарял с него, изразил безкрайното си учудване как е могъл Натан да се реши на такава постъпка, като го посъветва и му покаже какво трябва да направи. Натан отвърнал: „Митридане, не бива да се учудваш нито на моя съвет, нито на моите намерения, защото, откакто почнах да разполагам със себе си и реших да върша същото, което си намислил и ти, не се е случвало човек да влезе в моя дом и аз да не съм задоволил желанията му, стига да съм могъл. Ти дойде тук и поиска моя живот, а аз, щом научих какво искаш, реших веднага да ти предоставя тази възможност, за да не бъдеш ти единственият, който ще излезе от тоя дом, без да е било удовлетворено желанието му; а за да можеш да ми вземеш живота, дадох ти съвет, който според мен щеше да ти бъде само от полза, та след като ме убиеш, да успееш да спасиш себе си; затова те моля още веднъж и повтарям, ако искаш, вземи ми живота и задоволи своето желание, понеже и без това не знам дали моят живот би могъл да послужи за някое по-добро дело. Ето вече цели осемдесет години аз ползувам този живот за собствено удоволствие и утеха и знам, че както е за всички други люде и за всяка друга твар, следвайки естествения си ход, той ще ми принадлежи още много малко време; поради това смятам, че е по-добре да го дам, както съм давал и харчил винаги досега моите съкровища, отколкото да се стремя да го пазя, докато природата не ми го отнеме против моята воля. Да дадеш сто години, не е голямо нещо; още по-малко е да дадеш някакви си шест или осем години, толкова, колкото ми остават да живея. Хайде, моля те, ако искаш, вземи живота ми, понеже откакто съм дошъл на тоя свят, още не съм срещнал човек, който да го е пожелал, и не знам дали, ако ти не го вземеш, ще се яви друг, който да изяви същото желание. Но дори това да се случи, аз знам много добре, че колкото по-дълго живея, толкова по-малка ще бъде цената на моя живот, затова, моля те, вземи го, преди да се е обезценил.“

Митридан се засрамил много и отвърнал: „Бог да ме пази от подобни помисли! Да отнема такава скъпоценност, каквато е вашият живот, или дори да пожелая да го сторя, както до неотдавна желаех! За да го продължа, ако можех, бих прибавил към вашите и моите години.“ Натан тозчас отвърнал: „Ако би могъл, би ли го сторил? Нима искаш да ме накараш да постъпя спрямо тебе така, както не съм постъпвал досега с никого, сиреч да взема нещо твое, след като никога не съм вземал нищо чуждо?“ — „Да“ — побързал да отвърне Митридан. Тогава Натан рекъл: „В такъв случай ще направиш каквото ще ти кажа сега. Ти, нали си още съвсем млад, ще останеш в моя дом и ще се наречеш Натан, а аз ще отида в твоя дом и ще се нарека завинаги Митридан.“ Митридан възразил: „Ако можех да върша такива добри дела, каквито вие умеехте и все още умеете да вършите, то щях да приема незабавно вашето предложение; но тъй като съм убеден, че моите дела могат само да намалят славата на Натан, аз не искам да развалям нещо, което не съм в състояние сам да изградя; затова няма да приема вашето предложение.“

След като водили много подобни разговори, двамата, по предложение на Натан, се завърнали заедно в двореца, където Натан в продължение на няколко дни оказвал най-големи почести на Митридан и положил най-големи усилия, за да го насърчи в неговото благородно и похвално начинание. Когато Митридан пожелал да се завърне заедно със своята свита, Натан го пуснал да си върви, като му дал да разбере от ясно по-ясно, че той никога не би могъл да го надмине по великодушие.