Джовани Бокачо
Декамерон (54)

НОВЕЛА VII

Тсодоро се влюбва във Виоланта, дъщеря на господаря му месер Америго; тя забременява от него, а той бива осъден на смърт чрез обесване; докато го водят към бесилото и го бият с бич, баща му го познава, Теодоро бива освободен и се оженва за Виоланта.

Дамите до една чакали със затаен дъх да чуят дали ще бъдат изгорени, или не двамата влюбени: щом узнали, че те успели да се спасят, дамите благодарили на Бога и се зарадвали, а кралицата, след като изслушала новелата, възложила на Лаурета да продължи; Лаурета започнала весело така:

— Най-прекрасни дами, по времето, когато добрият крал Гулиелмо^[1] царувал в Сицилия, на острова живял благородник, на име Америго Абате от Трапани, който наред с другите земни блага имал и твърде много деца; поради това той се нуждаел от слуги и веднъж, когато от Изтока пристигнали галерите на генуезки корсари, които обикаляли край бреговете на Армения и били изловили голям брой момчета, той купил няколко от тях, мислейки ги за турци; въпреки че всички изглеждали овчари, сред тях със своята хубост и благороден вид изпъквало едно момче, на име Теодоро. Макар и да се отнасяли с него като с роб, момчето растяло в дома на месер Америго наравно с неговите деца; и с времето, под влияние повече на вродените си качества, отколкото на случайното си положение на роб, Теодоро станал възпитан момък, с най-изтънчени обноски; месер Америго толкова го харесал, че му дарил свободата и понеже го мислел за турчин, наредил да го покръстят и да му сложат името Пиетро; после му поверил всичките си дела, тъй като му имал голямо доверие. Децата на месер Америго пораснали, с тях пораснала и дъщеря му Виоланта, голяма красавица и много нежна девойка; понеже баща й не бързал да я омъжва, случило се така, че тя се влюбила в Пиетро, ала макар и да го обичала много и да го уважавала заради неговото държане и постъпки, все се стеснявала да му признае любовта си; но Амур се заел да я освободи от тая грижа и Пиетро, който често я поглеждал скришом, така се влюбил в нея, че когато не успявал да я зърне, се чувствувал най-нещастният човек на света; само че се боял някой да не усети тая работа, защото все му се струвало, че това не е редно. Но девойката, за която било най-голямо удоволствие да го вижда, забелязала всичко и за да му вдъхне повече смелост, проявявала най-открито радостта си. Дните си минавали и никой не се осмелявал да спомене нещо на другия, въпреки че и двамата желаели това повече от всичко друго.

Докато и двамата чезнели еднакво вследствие тоя любовен пламък, съдбата, както изглежда, се заела да им помогне и намерила начин да ги освободи от боязливия свян, който пречел и на нея, и на него. Месер Америго притежавал някакво имение на около една миля от Трапани, където жена му и дъщеря му, заедно с други жени и момичета, често отивали да се поразвлекат и поразходят. Един горещ летен ден те се запътили към имението и взели със себе си и Пиетро; не щеш ли, докато били там, изведнъж (както често става през лятото) небето се покрило с черни облаци; дамата и нейната дружина се уплашили да не би да излезе буря и да ги завари на полето, затова решили да се върнат в Трапани колкото се може по-скоро. Пиетро и девойката, нали били млади, бързали повече от другите и скоро изпреварили и майката, и цялата дружина, подтиквани вероятно колкото от страх пред бурята, толкова и от любов; по едно време, когато те отишли толкова напред, че едва виждали майката и останалите, почнало да гърми и да трещи, а след това изведнъж се изсипала страшна градушка; майката и дружината й се скрили в къщата на един селянин, а Пиетро и девойката успели да се подслонят в някаква стара, полуразрушена църквица, където нямало жива душа; сгушили се те под оцелялата част на покрива и се допрели един до друг; така малкото покрито пространство ги принудило да се притиснат един до друг, а това им вдъхнало смелост да разкрият Любовните си копнежи; Пиетро почнал пръв; „Дано даде Бог тая градушка никога да не престане, ако трябва да стоя все така, както съм сега!“ Девойката отвърнала: „И аз бих се радвала!“ След тия думи те се хванали за ръце, после се прегърнали, сетне пък се целунали, а градушката продължавала да бие. За да не се спирам на всяка подробност, ще кажа, че времето се оправило едва след като те познали върховния завършек на любовта и се уговорили как да се срещат и по-нататък, за да могат да се наслаждават тайно един на друг.

Щом небето се прояснило, те дочакали майката при вратите на града (които били наблизо до това място) и се прибрали заедно с нея в къщи. За най-голяма своя утеха и удоволствие двамата продължавали да се виждат тайно, вземайки всички предпазни мерки; не щеш ли, работата стигнала дотам, че девойката забременяла, а това било крайно неприятно и на него, и на нея; девойката опитала какво ли не, та, противно на естествения ход на нещата, да се освободи от плода, но нищо не помогнало. Поради това Пиетро почнал да се страхува за живота си и намислил да избяга; но когато споделил с нея своето намерение, тя отвърнала: „Ако избягаш, аз ще сложа край на живота си!“ Пиетро, който продължавал да я обича все така, възкликнал: „Как мога да остана тук? Твоята бременност ще разкрие какво сме сторили, за теб е лесно — ще ти простят, а мен ще накажат и заради моя, и заради твоя грях.“ Девойката отвърнала: „Пиетро, всички ще узнаят за моя грях, няма как иначе; но ако ти си мълчиш, можеш да бъдеш уверен, че за твоя грях никой нищо няма да узнае.“ Тогава Пиетро рекъл: „Щом обещаваш, че ще постъпиш така, ще остана, но гледай да спазиш обещанието си.“

Докато можела, девойката криела своята бременност; но като видяла, че коремът й продължава да пълнее и че рано или късно всичко ще се разкрие, един ден се решила, отишла при майка си, разплакала се, признала й, че е бременна и я заклела да я спаси. Майката била потресена, почнала страшно да й се кара и пожелала да узнае как е станало това. Тъй като се бояла да не сторят зло на Пиетро, девойката скрила истината и съчинила някаква измислица, която разказала на майка си. Майката повярвала и за да прикрие прегрешението на своята дъщеря, изпратила я в едно от техните имения. Америго нямал навика да се отбива там, затова майката и не предполагала, че той ще се сети да намине нататък; ле щеш ли, когато дошло време да ражда и Виоланта почнала да вика, както правят всички жени при раждане, Америго, който бил излязъл на лов за птици, се отбил в имението, минал край стаята, където лежала дъщеря му, чул нейните викове, смаял се, влязъл ненадейно и запитал какво става. Като видяла мъжа си, дамата се надигнала и му разказала с най-опечален вид какво се е случило е тяхната дъщеря; съпругът й обаче не бил толкова доверчив, викнал, че не е възможно дъщеря им да не знае от кого е забременяла, и че тя трябва да си каже всичко от начало до край, ако иска той да й прости; в противен случай можела да бъде сигурна, че я чака смърт и че той не ще прояви към нея никаква милост. Дамата направила каквото й било по силите, за да може месер Америго да се задоволи с нейните обяснения, но нищо не помогнало. Мъжът й побеснял от яд, измъкнал шпагата и се нахвърлил върху Виоланта (която, докато майката се опитвала да убеди бащата, родила отроче от мъжки пол) и викнал: „Или ще кажеш от кого си забременяла, или тозчас ще умреш!“ Девойката се изплашила да не я убие, нарушила обещанието, което била дала на Пиетро, и разказала всичко така, както се било случило между тях двамата.

Като чул това, благородникът бил обзет от страшна ярост и едва се сдържал да не я убие; наговорил й какво ли не, после възседнал коня си и препуснал към Трапани; щом стигнал там, веднага отишъл при някой си месер Курадо, който управлявал града в името на краля, и му разказал за обидата, дето му нанесъл Пиетро; управителят тозчас се разпоредил да заловят нищо неподозиращия Пиетро, после го подложил на изтезания и той си признал всичко.

След няколко дни управителят на града осъдил Пиетро на смърт чрез обесване, но преди да увисне на въжето, трябвало да го прекарат из улиците на града и да го бият с бичове; по същото време месер Америго, чийто гняв не се уталожил дори след като успял да прати Пиетро на бесилото, намислил да затрие от лицето на земята в един и същи ден и двамата влюбени, и техния син, затова сипал отрова в една чаша с вино, дал чашата на един слуга, връчил му и един кинжал и му рекъл: „Ще занесеш тия две неща на Виоланта и ще и кажеш от мое име да си избере колкото се може по-скоро една смърт от двете — или от отрова, или от кинжал; в противен случай ще я изгоря на клада пред целия град — друго не заслужава; като свършиш тая работа, ще вземеш сина, който тя роди преди няколко дни, ще му разбиеш главата в стената и ще го хвърлиш на кучетата.“ След като жестокият баща изрекъл тая безмилостна присъда над дъщеря си и над своя внук, слугата излязъл, надъхан повече да върши зло, отколкото добро.

В това време стражите подкарали осъдения Пиетро към бесилото, биейки го непрекъснато с бичове; по волята на началника на стражата те минали край една странноприемница, където били отседнали трима знатни люде от Армения: те били пратени в Рим от арменския владетел да водят много важни преговори с папата за някакъв кръстоносен поход, но се спрели за няколко дни в Трапани да се посъвземат и отдъхнат, а местните благородници, и най-вече месер Америго, им оказали най-големи почести. Като чули да минават ония, дето водели Пиетро, арменските благородници се доближили до прозореца да видят какво става. Пиетро вървял гол до кръста, с вързани на гърба ръце; единият от тримата пратеници, човек вече на години и с голяма тежест, на име Финсо, още щом погледнал младежа, забелязал на гърдите му голямо червено петно (то не било от боя — такава била на това място кожата), като ония белези, които жените обикновено наричат „розеола“. Виждайки белега, Финео изведнъж си спомнил за своя син, който преди петнадесетина години бил отвлечен от някакви корсари край брега на Лайацо и за чиято съдба той не успял да научи нищо повече.

Като се съобразил с възрастта на тоя клетник, когото водели и налагали с бичове, той си рекъл, че ако синът му е останал жив, сега би трябвало Да е горе-долу на годините, на които изглеждал тоя момък; белегът пък го накарал да се замисли, че това може да е неговият син; изведнъж Финео се досетил, че ако това е синът му, той сигурно не е забравил нито името си, нито името на своя баща, нито арменския език. Затова, когато шествието минавало край тях, той викнал: „Хей, Теодоро!“ Щом чул тоя глас, Пиетро се сепнал и вдигнал глава, а Финео го запитал на арменски: „Откъде си, чий син си ти?“ От уважение към тоя почтен човек стражите се спрели, спрял се и Пиетро, който отвърнал на арменски: „Аз съм от Армения; син съм на един човек на име Финео; когато бях малък, тук ме докараха някакви хора, но какви бяха те — виж, това не мога да кажа.“ Като изслушал тоя отговор, Финео се уверил, че това наистина е неговият син, когото загубил преди толкова години; изведнъж се разплакал и се спуснал по стълбата заедно със своите другари, промъкнал се сред стражите, прегърнал момъка, наметнал го. със скъпата си мантия и помолил началника на стражата, дето водела младежа към бесилото, да почака, докато не получи заповед да продължи. Началникът отвърнал, че ще почака на драго сърце. Финео вече знаел причината, поради която щели да бесят момъка, тъй като слухът се бил разпространил из целия град; ето защо той се запътил веднага заедно с другарите си и слугите си при месер Курадо и се обърнал към него със следните думи: „Месер, момъкът, когото вие искате да убиете като роб, е свободен човек и мой син; той е готов да се ожени за девойката, която, както казват, била обезчестена от него. Затова благоволете да спрете изпълнението на присъдата, докато разберем дали и тя е съгласна да се омъжи за него; та ако тя се съгласи, вие да не се окажете в положението на нарушител на закона.“

Като разбрал, че тоя момък е син на Финео, месер Курадо останал изумен; после се позасрамил заради грешката, която съдбата го накарала да извърши, убедил се, че Финео му е казал самата истина, помолил го да се прибере в странноприемницата, пратил да извикат веднага месер Америго и му разказал всичко от начало до край. Месер Америго се натъжил много и почнал да се разкайва за това, което сторил пък самият той, защото си мислел, че и дъщеря му, и внукът му не са вече между живите; рекъл си, че ако дъщеря му не била убита, всичко щяло да се нареди от добре по-добре; ала все пак пратил веднага човек там, където била дъщеря му, да каже: в случай че първоначалната му заповед още не е изпълнена, изобщо да не я привеждат в изпълнение. С пристигането си пратеникът заварил слугата, проводен по-рано от месер Америго, да се кара с девойката, задето се бавела да избере от какво да умре — дали от отровата, или от кинжала, който той бил поставил пред нея, и вече се канел да я принуди да се реши за едно от двете. Слугата изслушал новото нареждане на своя господар, оставил Виоланта на мира, върнал се при месер Америго и му разказал какво се е случило. Месер Америго много се зарадвал, отишъл при Финео, помолил го почти със сълзи на очи да му прости за станалото и заявил, че ако Теодоро поиска да се ожени за неговата дъщеря, той ще му я даде на драго сърце. Финео приел благосклонно неговите извинения и отвърнал: „И аз желая синът ми да се ожени за вашата дъщеря; ако той откаже, нека бъде изпълнена произнесената вече срещу него присъда.“

И така, след като се споразумели, Финео и месер Америго запитали Теодоро, който още не се бил опомнил от страха пред близката смърт и от радостта, че е успял да намери баща си, какво мисли по този въпрос. Щом чул, че от него зависи Виоланта да стане негова съпруга, Теодоро така се зарадвал, сякаш изведнъж попаднал от ада направо в рая; после отвърнал, че щом те желаят това, ще го приеме като най-голяма милост. Сетне пратили да запитат девойката дали е съгласна; тя знаела какво се е случило с Теодоро и какво още предстояло да стане с него, била изпаднала в най-дълбока печал и се готвела да умре, затуй трябвало да мине доста време, докато повярва поне малко на това, което й казали; след като се поободрила, тя отвърнала, че ако би могла да следва собственото си желание, за нея нямало да има по-голяма радост от тая да стане жена на Теодоро, но щяла да постъпи както баща й заповяда.

Така с общо съгласие Виоланта и Теодоро се сгодили и вдигнали голямо, великолепно празненство за най-голяма радост на всички граждани. Младата дама се успокоила, дала детето си на кърмачка и скоро се разхубавила още повече от преди; след раждането тя станала от постелята и се представила на Финео, когото дочакали да се върне от Рим, почела го като баща, а той бил предоволен, задето имал за снаха такава красавица; затова наредил да се отпразнува най-тържествено и с най-голяма веселба тяхната сватба; приел Виоланта като своя дъщеря и продължил да се отнася към нея по същия начин и след това. Няколко дни по-късно качил сина си, снахата и внука на една галера и ги отвел в Лайацо, където двамата влюбени доживели до дълбока старост в мир и щастие.