Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2024 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

-вече с учените.

НОВЕЛА VIII

Двамина другаруват; единият спи с жената на другия, но той забелязва това, с помощта на жена си затваря любовника й в един сандък и докато оня лежи вътре, той се забавлява с неговата съпруга върху сандъка.

 

Тягостно и мъчително било на дамите да слушат за патилата на Елена, но въпреки че осъдили постъпката на учения младеж като крайно сурова, дори жестока, те се отнесли към дамата с твърде умерено съчувствие, защото сметнали, че макар и възмездието да било прекомерно, тя си получила каквото заслужавала. Понеже Пампинеа била стигнала до края на разказа, кралицата заповядала на Фиамета да продължи, а тя й се подчинила на драго сърце и започнала така:

— Мили дами, тъй като ми се струва, че вие останахте малко потресени от суровостта, проявена от оскърбения учен младеж, аз мисля, че няма да е зле да поуспокоя възбудените ви духове с нещо по-приятно; поради това бих искала да ви разкажа накратко за един млад човек, който хем приел нанесената му обида с по-голямо благодушие, хем си отмъстил за нея с повече умереност. От тази новела ще разберете, че е предостатъчно човек да си връща толкова, колкото трябва, и че рече ли да си отмъщава за нанесеното му оскърбление, отмъщението му не бива да превишава онова, дето се полага заради претърпяната обида.

И така, вие трябва да знаете, че както съм слушала да разправят, едно време в Сиена живели двамина заможни младежи от добри семейства от народа; единият се казвал Спинелочо ди Тавена, а другият се наричал Дзепа ди Мино. Те били съсеци и живеели в Камолия, другарували непрекъснато и както личало по всичко, обичали се като братя, че и повече; и двамата били женени, а жените им били големи хубавици. Добре, ама станало така, че Спинелочо, който се отбивал често в дома на Дзепа и когато той ся бил в къщи, и когато отсъствувал, толкова се сближил с жената на Дзепа, че почнал да спи с нея и двамата я карали така доста време, преди някои да се досети каква е работата. Не щеш ли, един ден Спинелочо дошъл да потърси Дзепа, който си бил у дома, без да знае жена му. Затова тя отвърнала, че мъжа й го няма, а Спинелочо побързал да се качи горе, влязъл в салона, видял, че освен дамата там нямало никой друг, прегърнал я и почнал да я целува, а тя му отвърнала със същото. Дзепа видял всичко, но не се обадил, а се скрил и зачакал да разбере какво ще стане по-нататък; и наистина не минало много време и той видял, че Спинелочо и жена му, както били прегърнати, влезли в стаята и заключили вратата. Той много се ядосал, но като съобразил, че и шум да вдигне, и друго да направи, пак няма да измие нанесената му обида, а ще си навлече още по-голям срам, почнал да размишлява какво да стори, за да си отмъсти така, че хем никой нищо да не узнае, хем самият той да бъде удовлетворен и да се успокои. Мислил, мислил, най-сетне измислил и останал в скривалището си толкова време, колкото Спинелочо прекарал с жена му.

Когато Спинелочо си отишъл, Дзепа влязъл в стаята, преди жена му да успее да си оправи воалите на главата, които Спинелочо бил свалил, докато се забавлявал с нея. Дзепа я запитал: „Какво правиш, жено?“ Тя отвърнала: „Нима не виждаш?“ Дзепа отсякъл: „Виждам, виждам, само че видях и други работи, каквито не бих желал да виждам.“ Той почнал да й се кара за случилото се, тя се изплашила много, въртяла, сукала и най-сетне му признала за близостта си със Спинелочо, тъй като нямало как да отрича, след което се разплакала и почнала да го моли за прошка. Дзепа рекъл: „Виж какво, жено: ти постъпи много лошо, но ако искаш да ти простя, ще трябва да изпълниш най-точно каквото ще ти кажа. Ето каква е работата: искам да съобщиш на Спинелочо утре, около третия час, да измисли някаква причина и да се раздели с мен, а след това да дойде у дома при теб; като дойде при тебе, аз ще се прибера и ти, щом чуеш, че съм се върнал, ще го накараш да влезе в тоя сандък, ще го затвориш, а после ще чакаш да ти кажа какво да вършиш по-нататък. Не се бой, защото аз ти обещавам, че няма да му сторя нищо лошо.“

За да го умилостиви, жена му обещала, че ще изпълни каквото й наредил. Така и направила. Дзепа и Спинелочо се срещнали на следния ден, но като наближил третият час, Спинелочо, нали бил обещал на дамата да я навести по това време, казал на Дзепа: „Днес ще трябва да обядвам с един приятел и понеже не искам да го карам да чака, казвам ти сбогом.“ Дзепа почнал да го увещава: „Рано е, до обед има много време.“ Спинелочо отвърнал: „Така е, но имам да си поговоря с него и за една моя работа, та затова трябва да се срещнем малко по-рано.“

Спинелочо се разделил с Дзепа, повъртял се малко и после се запътил при жена му; но Дзепа се прибрал почти веднага след като влюбените влезли в стаята. Щом усетила, че мъжът й се е върнал, жена му си глътнала езика от страх и казала на Спинелочо да легне в сандъка, който Дзепа й посочил предния ден, затворила го вътре и излязла от стаята. В това време Дзепа се качил горе и я запитал: „Е, жено, ще обядваме ли?“ Тя отвърнала: „Да, време е.“ Тогава Дзепа рекъл: „Спинелочо отиде да обядва с някакъв свой приятел и жена му е сама. Я се покажи на прозореца и я викни да дойде да обядва с нас.“ Жена му, която била станала много послушна, защото се бояла за живота си, направила каквото той и казал.

Като разбрала, че мъжът й няма да се прибере за обед, жената на Спинелочо склонила на увещанията на съпругата на Дзепа и дошла у тях. Щом влязла, Дзепа я посрещнал най-любезно, хванал я приятелски за ръката, пошепнал на жена си да се прибере в кухнята, а после отвел съпругата на Спинелочо в стаята; когато влезли, той веднага се обърнал и заключил вратата отвътре. Тогава жената възкликнала: „Дзепа, какво значи това? Затуй ли ме накарахте да дойда тук? Нима такава е вашата обич към Спинелочо, нима такова е приятелството, което изпитвате към него?“ А Дзепа, който продължавал да я държи за ръката, я дръпнал по-близо до сандъка, където бил затворен нейният мъж, и отвърнал: „Жено, не се вайкай, ами чуй какво ще ти кажа! Аз обичах и продължавам да обичам Спинелочо като роден брат, но вчера (въпреки че той още не знае за това) открих, че доверието, което имах в него, е довело дотам, че той спи с жена ми така, както спи с тебе; понеже го обичам, аз не желая моето отмъщение да бъде различно от нанесената ми обида: той облада жена ми, аз искам да обладая тебе. И да не се съгласиш, пак ще трябва да му отмъстя; и понеже не възнамерявам да оставя тази обида ненаказана, мога така да го наредя, че и ти, и той ще има да ме помните цял живот.“

Като чула тия негови слова и изслушала уверенията му, жената рекла: „Мой Дзепа, щом аз трябва да понеса отмъщението, добре, но гледай така да наредиш работата, че да не трябва да се карам с жена ти заради онова, дето ни предстои да сторим сега, защото аз искам да живея с нея в мир и разбирателство въпреки всичко, което ми е причинила.“ Дзепа отвърнал: „Ще го направя, не се безпокой, а освен това ще ти подаря такъв хубав накит, какъвто никога не си притежавала.“ После я прегърнал, почнал да я целува, накарал я да се излегне на сандъка, където бил затворен нейният мъж, и се забавлявал с нея колкото ой искал, а и тя с него.

Докато лежал в сандъка, Спинелочо чул всичко — и словата на Дзепа, и отговора на жена си, а след това и буйния тревизки танц[1], който се разиграл над главата му; отначало му се сторило, че ще умре от мъка и ако не се боял от Дзепа, той, макар и да бил затворен, щял да наругае най-яростно жена си. Но после, като се сетил, че пръв той постъпил нечестно, решил, че Дзепа има пълното право да върши, каквото вършел сега; и като си спомнил, че той винаги се отнасял с него човешки и приятелски, Спинелочо решил да му стане още по-голям приятел от преди, ако Дзепа пожелае. А Дзепа, след като се забавлявал с жена му до насита, слезнал от сандъка и когато тя поискала да й даде обещания накит, отключил вратата на стаята и викнал жена си; тя дошла, усмихнала се и казала само следното: „Мадона, вие ми го върнахте тъпкано.“ Дзепа й заповядал: „Я отвори сандъка!“ Тя изпълнила нареждането му и Дзепа показал Спинелочо на неговата съпруга.

Много време ще ни е необходимо, за да разказваме кой от двамата повече се засрамил: дали Спинелочо, като видял Дзепа и се уверил, че той знае всичко, или жена му, като видяла мъжа си и разбрала, че той е чул онова, което тя била извършила над главата му. Дзепа се обърнал към нея с думите: „Ето накита, който обещах да ти подаря.“

Спинелочо излязъл от сандъка и без много обяснения заявил: „Дзепа, сега си уредихме сметката; затова, както сам ти каза преди малко на жена ми, най-добре ще бъде да си останем приятели, каквито си бяхме и преди, и тъй като нищо друго не ни е отделно освен нашите жени, нека и те станат общи.“

Бележки

[1] Тревизки танц — в Средновековието Тревизо и областта му са били известни с безгрижния си и разпуснат живот.