Джовани Бокачо
Декамерон (78)

НОВЕЛА IX

Лидия, съпруга на Никострат, обича Пир; като доказателство за любовта й той иска от нея три неща; тя изпълнява и трите и освен това се забавлява с него пред Никострат, а после убеждава мъжа си, че каквото е видял, не е вярно.

Дамите толкова харесали новелата на Неифила, че не могли да се въздържат да не се посмеят и поговорят за тая случка, въпреки че кралят неведнъж ги приканвал да престанат, тъй като вече бил заповядал на Панфило да продължи; когато най-сетне утихнали, Панфило започнал така:

— Уважаеми дами, според мен, когато човек обича пламенно, няма такова нещо, колкото и да е трудно и опасно, което той да не се осмели да извърши. И въпреки че това вече бе доказано в много новели, аз все пак бих искал да го допълня с новелата, която възнамерявам да ви разкажа; в нея ще чуете за една жена, която в своите дела била подпомагана много повече от съдбата, отколкото от собствения си разум и съобразителност; по тази причина аз не бих посъветвал никоя от вас да последва примера на тази жена, защото съдбата не винаги е благоразположена, а и не всички мъже на тоя свят са еднакво заслепени.

В древния ахейски град Аргос, известен много повече с прославените си древни царе, отколкото със своите размери, живял някога един знатен мъж, наречен Никострат; той бил вече пред прага на старостта, когато съдбата му отредила за съпруга една достойна жена колкото красива, толкова и смела, на име Лидия. Бидейки знатен и богат човек, той държал голяма прислуга, имал много кучета и птици за лов, защото ловът бил негово любимо занимание; сред многобройните му слуги имало някакъв младеж на име Пир; той бил и приятен, и изящен, и голям красавец, пък и за всичко го бивало; Никострат го обичал най-много от всички и на него имал най-голямо доверие. Не щеш ли, Лидия взела, че се влюбила, безумно в тоя младеж и денем и нощем само за него мислела; а Пир, дали защото не забелязвал, че тя е влюбена в него, или защото не желаел, не й обръщал никакво внимание. Поради това душата на Лидия се изпълнила с непоносима мъка и тя решила каквото ще да става, но да му покаже, че го обича; затова извикала една своя прислужница, на име Луска, в която имала голямо доверие, и й казала следното: „Луска, от мен освен добрини друго не си видяла; именно поради това ти трябва да ми бъдеш вярна и да ме слушаш, затуй внимавай никой да не узнае, каквото ще ти кажа сега, освен човека, на когото ще ти заповядам да го съобщиш. Както виждаш, Луска, аз съм млада и кипя от сили, и имам всичко, каквото би могло да се пожелае; накратко казано, от едно само мога да се оплача, а именно, че годините на моя съпруг са прекалено много в сравнение с моите и по тази причина съм твърде малко задоволена с онова, в което младите жени намират най-голямо удоволствие. И тъй като и аз желая същото, каквото и всички останали жени, отдавна съм решила — щом съдбата се е отнесла толкова несправедливо към мен, отреждайки ми за съпруг такъв стар мъж — да не си навреждам сама, а да намеря начин и удоволствие да си доставя, и за здравето си да се погрижа. За да бъда задоволена във всяко отношение и в тая работа, както и във всичко останало, аз реших, че нашият Пир измежду всички други е най-достоен да ми го достави в своите обятия. Толкова много го обичам, че се чувствувам добре единствено когато го видя или когато мисля за него; не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка. Затова, ако милееш за моя живот, намери начин да му кажеш за любовта, що изпитвам към него, а като отидеш при него, помоли го от мое име да дойде при мен.“

Прислужницата отвърнала, че ще го стори на драго сърце; и като улучила подходящо време и място, дръпнала Пир настрана и се постарала да му предаде колкото можела най-добре поръчението на своята господарка. Пир я изслушал и се слисал, защото дотогава нищо не бил забелязал, пък и се усъмнил дали дамата не е заръчала да му предадат това, за да го подложи на изпитание, затуй отвърнал троснато: „Луска, аз просто не мога да повярвам, че тия думи са излезли от устата на моята господарка, та внимавай какво говориш; но дори и да ги е казала, аз не вярвам да са искрени; ако ли пък ги е казала от сърце, моят господар ме зачита много повече, отколкото заслужавам, и за нищо на света не ще се съглася да му причиня такова оскърбление; затова внимавай, и да не си посмяла вече да ми говориш такива неща.“ Но Луска не се стреснала от строгите му думи и рекла: „Пире, аз ще ти говоря и за това, и за всичко, каквото ми заповяда моята господарка; ще ти го кажа толкова пъти, колкото тя ми нареди, а дали това ще ти достави удоволствие, или не — то си е твоя работа; но едно ще ти кажа — ти си голям глупак.“ Луска се ядосала на Пир, върнала се при дамата, предала й неговия отговор, а дамата си помислила, че ще умре от мъка; но след няколко дни тя отново викнала прислужницата и се обърнала към нея с думите: „Луска, ти знаеш много добре, че дъбът не пада при първия удар; поради това мисля, че ще трябва пак да отидеш при оня, който иска да запази своята вярност, а на мен — да навреди; намери удобно време, разкажи му отново за моята любов и направи всичко възможно тя да се увенчае с успешен край; ако не стане така, аз ще умра, а той ще си помисли, че съм искала да се подиграя с него, и вместо неговата любов ще си спечеля неговата омраза.“

Прислужницата утешила своята господарка, намерила Пир, който бил весел и в най-добро разположение на духа, и му казала: „Пире, преди няколко дни ти обясних от каква пламенна любов изгаря по теб моята и твоя господарка; сега искам да те уверя, че ако ти проявиш същата жестокост, както онзи ден, тя няма да живее дълго време на тоя свят. Затова те моля да склониш и да изпълниш нейното желание; ако продължаваш да упорствуваш, аз, дето те смятам за твърде умен, ще почна да мисля, че си голям глупак. Нима може да има за теб по-голяма чест от тая, че една такава жена, и красива, и благородна, те обича най-много от всичко? Освен това, не смяташ ли, че си задължен на щастливата съдба, която не само ти поднася случай, отговарящ на поривите на твоята младост, но ти предлага и такова прекрасно убежище за твоите нужди? Я ми кажи, ако постъпиш разумно, кой измежду твоите връстници ще има тия наслади и удоволствия, на които ще се радваш ти? Ако решиш да й дариш любовта си, кой друг освен теб ще има на разположение толкова оръжие, коне, дрехи и пари, с каквито ще разполагаш ти? Хайде, открий душата си за моите думи и стъпи на земята; не забравяй, че щастието се усмихва на човек и е готово да го подкрепи само веднъж, не повече, а който го изпусне и си остане беден и нещастен, после ще трябва да се сърди на себе си, а не на него. Освен това между слугите и господарите не бива да се съблюдава оная вярност, каквато са длъжни да проявяват роднините и приятелите; напротив — когато могат, слугите трябва да се отнасят към господарите си по същия начин, както и господарите им се отнасят към тях. Нима си въобразяваш, че ако ти имаше красива жена, майка, дъщеря или сестра, и Никострат я хареса, той би седнал да размишлява за същата вярност, каквато ти искаш да запазиш към него по отношение на жена му? Много си глупав, ако разсъждаваш така; впрочем ти можеш да мислиш каквото си искаш, но бъди сигурен, че ако ласките и молбите не помогнат, той ще употреби и сила, за да постигне своите желания. Затова нека и ние се отнасяме към тях и към това, що им принадлежи, по същия начин, по който и те се отнасят към нас и към всичко наше; използувай благосклонната съдба, не я изпускай; не се отдръпвай, вземи каквото тя ти предлага, защото, истина ти казвам, не постъпиш ли така, после ще има толкова да се каеш, че (да оставим настрана, че твоята господарка ще умре от мъка) сам ти ще поискаш да умреш.“

Пир поразмислил над думите на Луска и решил, ако тя дойде още веднъж при него, а той успее да се увери, че нямат намерение да го подлагат на изпитание, да й даде съвсем друг отговор и да изпълни желанието на своята господарка; затова й казал: „Виж какво, Луска, да допуснем, че казаното от теб е вярно; но аз знам, че господарят е твърде умен и разсъдлив човек, и тъй като ми е поверил всички свои работи, аз много се боя Да не би Лидия да върши всичко това по негов съвет и желание, за да ме подложат на изпитание; затова, ако тя пожелае да извърши три неща, които ще поискам от нея, за да се уверя в нейната искреност, готов съм после да изпълня всичко, каквото ми заповяда. Ето какво искам от нея: първо, да убие пред Никострат неговия най-хубав ястреб, второ — да ми прати снопче косми от брадата на Никострат и, трето — да ми прати един негов зъб, ама от най-здравите.“

На Луска всичко това се сторило много трудно, а на дамата — още повече; въпреки това Амур, който умее да подсказва и е неизчерпаем източник на съвети, насърчил Лидия да изпълни желанието на Пир и тя пратила Луска да му предаде, че ще извърши в най-скоро време всичко, каквото е поискал от нея; освен това добавила, че макар той да смята Никострат за умен човек, тя е готова да се забавлява с Пир в присъствието на съпруга си, като ще го увери, че това не отговаря на истината.

Пир зачакал да види какво ще направи благородната дама. Скоро Никострат, както често имал обичай да прави, поканил на обед неколцина благородници; след като се нахранили и слугите раздигнали трапезите, Лидия се облякла в туника от зелено кадифе, сложила си скъпоценностите, напуснала своята стая, влязла в залата, където били гостите, и в присъствието на Пир и на останалите се отправила към стойката, на която седял любимият ястреб на Никострат; отвързала го, престорила се, че уж иска да го вземе в ръка, после изведнъж го сграбчила за верижката, блъснала го с все сила о стената и го убила. Когато Никострат се развикал: „Ах, жено, какво направи!“, тя не му отвърнала нищо, ами се обърнала към гостите и рекла: „Благородни люде, нима ако царят ме обиди, ще съумея да му отмъстя както подобава, ако не бих имала смелост да отмъстя на някакъв си ястреб? Вие трябва да знаете, че този ястреб дълго ме лишаваше от времето, през което мъжете са длъжни да доставят удоволствие на жените си; щом пукнеше зората, Никострат ставаше, възсядаше коня си, вземаше своя ястреб и препускаше към равното поле, за да се полюбува на полета на тая птица, а мен — вижте ме само каква съм — оставяше Да лежа недоволна В постелята; поради тази причина неведнъж ми е идвало на ум да сторя същото, каквото извърших сега, и ако нещо ме е карало да се сдържам, то е било желанието да го направя в присъствието на хора, които биха могли да бъдат справедливи съдници на моите жалби, каквито, надявам се, ще бъдете вие.“

Благородниците я изслушали, повярвали, че любовта й към Никострат е наистина такава, каквато показвали нейните думи, разсмели се, обърнали се към съкрушения съпруг и почнали да му говорят: „Ех, колко добре постъпи дамата, като отмъсти за нанесената й обида, убивайки ястреба!“ Те продължили да се шегуват по повод на станалото и успели да разтушат и разсмеят Никострат; в това време дамата се прибрала в стаята си, а Пир, който чул и видял всичко, си рекъл: „Ах, с каква възвишена постъпка дамата сложи началото на моята любов! Дано Бог й помага да удържи докрай.“

Веднъж — няколко дни след като убила ястреба — Лидия останала в стаята си заедно с Никострат; тя го галела, бъбрела му разни неща, по едно време той я дръпнал на шега за косата и дамата тозчас намислила да използува това като повод, за да изпълни и второто условие, поставено й от Пир: засмяла се, хванала снопче косми от брадата на Никострат, дръпнала го с все сила и го изскубнала; а когато Никострат почнал да се оплаква от болка, тя му рекла: „Хубава работа! Какво толкова ти стана, та си седнал да се мръщиш за някакви си шест косъмчета, дето ти ги отскубнах от брадата? Знаеш ли как ме заболя, когато ти ме дръпна за косата?“ Така, от дума на дума, дамата успяла да обърне всичко на шега; те продължили да се забавляват, а тя успяла да скрие предпазливо снопчето косми от брадата на Никострат и още същия ден го пратила на своя любим.

Изпълнението на третото условие се видяло на дамата много трудно; но нали била доста умна а и Амур изострил ума й още повече, тя измислила как да постъпи, за да постигне целта, която си била поставила. Никострат бил прибрал при себе си две момчета; те били от благороден произход, но бащите им ги дали на Никострат, та да се научат при него на изящни обноски и добро държане; когато Никострат сядал да се храни, едното момче му нарязвало храната, другото му наливало да пие. Лидия наредила да ги повикат, успяла да ги убеди, че имат лош дъх, и ги подучила, докато обслужват Никострат, да държат главата си дръпната колкото е възможно по-назад, но ги предупредила никому нищо да не казват за тая работа. Момчетата й повярвали и почнали да правят така, както ги научила дамата. Затова веднъж тя запитала Никострат: „Забеляза ли как се държат момчетата, докато те обслужват?“ Никострат отвърнал: „Да, разбира се, дори смятах да ги попитам защо правят така.“ Лидия му казала: „Недей, аз ще ти обясня причината; дълго мълчах, за да не се разсърдиш, но сега разбрах, че и други са го забелязали, затова реших, че не бива да крия повече от теб. Държат се така не за друго, а защото устата ти има много лош дъх; право да ти кажа, не знам на какво може да се дължи тая работа, защото по-рано нямаше такова нещо; но е много неприятно, а ти си имаш работа все с благородни хора, затова трябва да намериш начин да се излекуваш.“ Тогава Никострат запитал: „Каква ще да е тая работа? Да не би да имам развален зъб?“ Лидия отвърнала: „Възможно е и така да е.“ После го дръпнала към прозореца, накарала го да си отвори устата, огледала я от край до край и възкликнала: „О, Никострате, как си могъл да търпиш толкова дълго време? От тая страна имаш един зъб, който е не само развален, ами е направо изгнил; ако го оставиш, може да развали и другите, дето са до него; затова бих ти препоръчала да го извадиш, докато не е засегнал и другите.“ Тогава Никострат казал: „Щом мислиш така, съгласен съм; кажи да извикат зъбаря, та да го извади.“ Жена му почнала да го убеждава: „Хубава работа, да викаме зъбар за такова нещо! Струва ми се, че зъбът ти е толкова разклатен, че ще успея да го извадя сама, без да викаме зъбар. Пък и тия зъбари са толкова безжалостни, че сърцето ми няма да понесе да видя или да разбера, че си попаднал в ръцете им; затова настоявам лично аз да го извадя; пък, ако много те заболи, ще се откажа да го вадя, нещо, което един зъбар никога няма да направи.“

Тя наредила да донесат за случая инструменти, оставила при себе си Луска, заповядала всички останали да напуснат стаята, затворила вратата, накарала Никострат да се излегне на масата, пъхнала клещите в устата му и хванала здраво един зъб; мъжът й почнал да вие от болка, но въпреки това зъбът бил изваден, защото Луска държала Никострат здраво и не му давала да мръдне, а Лидия дръпнала зъба с все сила; тя скрила извадения зъб, взела един друг, напълно изгнил, който държала в ръката си, показала го на примрелия от болка и станеш свой съпруг и му рекла: „Я погледни какво нещо си държал в устата си!“ Той й повярвал и въпреки че се измъчил страшно много и продължавал да стене, решил, че с изваждането на зъба напълно се е излекувал; поднесли му разни неща, за да се успокои и подкрепи, и когато болката се разнесла, Никострат излязъл от стаята, а дамата взела зъба и го пратила веднага на своя любим, който се убедил в нейната любов и заявил, че е готов да изпълни всяко нейно желание.

Но дамата пожелала да му даде още едно доказателство в уверение на своята любов; и тъй като всеки час, който я делял от мига, когато щяла да се срещне с него, й се струвал година, а тя искала да изпълни, каквото му била обещала, Лидия се престорила на болна; веднъж, като се нахранил, Никострат се отбил да я навести; щом видяла, че били само двамата с Пир, тя помолила да й помогнат да излезе в градината, та да се поразведри. Никострат я хванал от едната страна, Пир — от другата, после я изнесли в градината и я оставили да си полегне на поляната под една отрупана с плод круша; след като поседяла малко, дамата, която още преди това била получила Пир какво да прави, му казала: „Пире, много ми се ще да си похапна от тия круши, я се качи на дървото и хвърли няколко.“ Пир се покатерил бързо на дървото и почнал да хвърля крушите и както ги хвърлял, се развикал: „Хей, месер, какво правите? А вас, мадона, не ви ли е срам да си позволявате подобно нещо в мое присъствие? Нима мислите, че съм сляп? Та нали уж бяхте много болна? Кога успяхте да оздравеете, та да вършите такива работи? А щом толкова ви се иска да правите тая работа, имате толкова хубави стаи, защо не отидете в някоя от тях? Там ще бъде много по-прилично, отколкото да го вършите пред мен.“ Лидия се обърнала към мъжа си и казала: „Какво е седнал да разправя Пир? Какво му е, бълнува ли?“ Пир се обадил: „Мадона, не бълнувам: нима мислите, че нищо не виждам?“ А Никострат се слисал и казал: „Пире, аз наистина мисля, че ти сънуваш.“ Пир възразил: „Господарю, аз сънувам толкова, колкото и вие; така се въртите, че ако и тая круша се разклати по същия начин, на нея няма да остане ни един плод.“ Тогава Лидия възкликнала: „Каква е тая работа? Да не би наистина да си представлява, че вижда онова, за което разправя? Господи Боже мой, ако бях здрава както преди, щях да се покатеря на дървото, за да видя какви са тия чудесии, дето е седнал да ни убеждава, че ги вижда отгоре.“ Пир продължавал да стои на крушата и да разправя какви ли не измишльотини. Никострат му казал: „Я слез долу!“ Пир слязъл. Никострат го запитал: „Та какво разправяше, че си видял?“ Пир отвърнал: „Вие сигурно сте си рекли, че или съм мръднал, или бълнувам; но щом настоявате, ще ви кажа какво видях: видях ви да се забавлявате с жена си, а като слязох, видях, че сте станали и сте седнали ей тук, където сте сега.“ Тогава Никострат отсъдил: „Ти явно не си бил на себе си, защото, откакто се качи на крушата, ние не сме се и помръдвали от мястото, на което ни виждаш сега.“ Пир възкликнал: „Защо да спорим? Така или иначе, но аз ви видях.“ Никострат се зачудил още повече и накрая казал: „Я да видя дали това дърво не е омагьосано, та на всеки, който се покатери на него, наистина да му се привиждат такива чудесии.“

И той се покатерил на дървото; щом стигнал до върха, дамата и Пир почнали да се забавляват; като ги забелязал, Никострат се развикал: „Ах ти, негоднице, какво правиш? И ти, Пире, дето в теб имам най-голямо доверие?“ и почнал да слиза от крушата. Жена му и Пир отвърнали: „Нищо не правим. Седим си“; станали и седнали така, както били, преди Никострат да се качи на крушата. Когато той слязъл и ги видял да седят там, където ги бил оставил, нахвърлил Се върху тях и почнал да ги ругае. Тогава Пир му казал: „Никострате, сега аз наистина признавам, че всичко, каквото съм видял, докато бях горе, е било измама, както и вие твърдяхте преди малко; че е така, съдя не по друго, а по това, че и видяното от вас, доколкото разбирам, също не отговаря на истината. Не е трудно да се убедите, че не съм ви излъгал; та я помислете, нима ако вашата жена, която е най-разумна и най-честна измежду всички, намисли да ви опозори с подобна постъпка, ще седне да го върши пред очите ви? А за себе си дори и не желая да говоря, тъй като бих се съгласил по-скоро жив да ме разкъсат, отколкото да помисля за такова нещо, камо ли да го извърша, и то във ваше присъствие. Навярно причината за тая измама се крие в крушата, тъй като никой не би бил в състояние да ме разубеди, че сте си доставяли телесна наслада с вашата жена на това място, ако не бяхте казали, че на вас пък ви се е сторило, че и. аз съм извършил същото, за което дори не съм и помислил, камо ли да го извърша.“ Тогава дамата се престорила на страшно разгневена, станала и възкликнала: „Дано даде Бог добро да не видиш, ако наистина ме смяташ за толкова глупава, че ако река да се занимавам с такива гадости, каквито разправяш, че си бил видял, ще почна да ги върша пред очите ти. Бъди уверен, че пожелая ли такова нещо, няма да дойда тук, а ще съумея да го направя в някоя от нашите стаи, и то така, че ще има да се чудя и мая, ако ти някога узнаеш нещо за това.“

Никострат си рекъл, че и двамата са казали самата истина, сиреч че те никога не биха се осмелили да извършат подобно нещо в негово присъствие, затова престанал да ги упреква за станалото, а почнал да говори какво невиждано чудо била промяната в зрението на човека, който се покатервал на това дърво. Лидия продължавала да се преструва, че е много ядосана от мнението, изказано от Никострат за нея, и заявила: „Ще направя всичко, каквото ми е по силите, та тая круша никога вече да не може да хвърля такъв срам ни върху мен, ни върху която и да е друга жена; затова, Пире, бягай да донесеш една брадва и отсечи това дърво, за да отмъстиш и за теб, и за мен, въпреки че много по-добре ще бъде да ударим една брадва по главата на Никострат, който позволи разумът му да бъде заслепен толкова лесно, без да се опита поне малко да поразмисли; защото, макар и да ти се е сторило, че си видял със собствените си очи онова, за което ни разправяше, разумът ти никога не биваше да приеме и допусне, че е възможно такова нещо.“

Пир изтичал да вземе брадвата и отсякъл крушата; а Лидия, като видяла, че дървото паднало на земята, обърнала се към Никострат и му казала: „Както виждам, врагът на моята чест е повален; с това се уталожи и моят гняв.“ Никострат я помолил да му прости, тя го сторила най-великодушно и му заповядала занапред да не е посмял да заподозре в подобно нещо жената, която го обича повече от себе си.

Така клетият измамен мъж се прибрал с нея и с нейния любовник в двореца, където впоследствие Пир се утешавал и наслаждавал с нея, а тя с него при най-големи удобства. Дано Бог даде и на нас същото.