Джовани Бокачо
Декамерон (24)

НОВЕЛА X

Паганино от Монако отвлича съпругата на месер Рикардо ди Кинзика, който, след като узнава къде е тя, отива при Паганино, сприятелява се с него и го моли да му върне жената; Паганино няма нищо против, стига тя да е съгласна. Жената обаче отказва да се прибере и след смъртта на месер Рикардо се омъжва за Паганино.

Благородната дружина похвалила чудесната новела, разказана от кралицата; най-възторжен бил Дионео — единственият, комуто още предстояло да разказва тоя ден; след като похвалил отново кралицата, той започнал така:

— Прелестни дами, едно нещо от новелата на кралицата ме подсети да ви разкажа друго, вместо онова, което възнамерявах първоначално: а именно глупостта на Бернабо (макар че на него му се разминало) и на всички ония, дето вярват в същото, в каквото вярвал и той, и си въобразяват, че докато те скитат насам-натам и се забавляват ту с една, ту с друга жена, съпругите им ще стоят със скръстени ръце; като че ли ние, дето се раждаме, растем и живеем с тях, не ги знаем колко са непостоянни. Та с тази новела искам да ви докажа колко е голяма глупостта на тия мъже и заедно с това — колко по-голяма е глупостта на ония, които, мислейки се за по-силни от природата, дрънкат било и не било и си въобразяват, че така могат да успяват в неща, дето иначе не са им по силите; не стига това, ами се мъчат да накарат и другите да постъпват като тях, макар и тия люде по природа да не са такива.

И така, живял в Пиза съдия на име Рикардо ди Кинзика, надарен повече с ум, отколкото с телесна сила; той бил твърде богат и може би защото си въобразявал, че жена му ще се задоволи със същите занимания, на които се отдавал той, полагал не малко усилия да си намери за съпруга млада и красива жена, въпреки че, ако би могъл да посъветва себе ей, както правел с другите, би трябвало да се пази и от едното, и от другото. Най-сетне сполучил, защото месер Лото Гуаланди му дал за жена дъщеря си, на име Бартоломеа, едно от най-красивите и привлекателни момичета в Пиза, където нямало кой знае колко хубавици като нея. Съдията я завел най-тържествено у дома си, вдигнал голяма, великолепна сватба и за да консумира брака, първата нощ все някак си успял да направи нещо, въпреки че и тоя единствен път за малко не изпаднал в мат; не стига това, ами понеже бил слаб и мършав — дето се казва, душа нямал, — на следната утрин, за да дойде на себе си, се наложило да пие шира, да гълта разни хапове и какво ли не още.

След като преценил по-добре силите си, отколкото правел преди, месер съдията се заел да просвещава жена си с помощта на календара, с който децата се учели на четмо и който по всяка вероятност бил съставен в Равена; съдията си послужил с календара, за да й докаже, че всеки ден се падат не по един, а по няколко празници, че мъжът й жената трябва да ги тачат по най-различни причини, затова трябва да се въздържат от подобни отношения; към тия празници месер Рикардо прибавил малките и велики пости, навечерията на апостолите и на безброй други светии, петъците и съботите, неделите и целите велики пости, някои фази на луната и още множество други изключения; той вероятно предполагал, че и с жена в леглото може да си позволява почивки, също като в съда, когато водел гражданските дела.

Дълго време се придържал той към тоя начин на живот (разбира се, не без огорчения за жена му, до която я се докоснел веднъж в месеца, я не) и винаги я пазел най-грижливо да не би някой да я научи да разпознава работните дни, както той я научил да спазва празниците.

Случило се така, че поради голямата жега месер Рикардо решил да отиде за няколко дни в едно свое имение край Монтенеро — хем да си почине, хем да се поразхлади. Със себе си взел и своята жена-хубавица; един ден, за да я поразвлече, намислил да излязат в морето за риба; тръгнали с две лодки — в едната били той и рибарите, а в другата жена му и още няколко жени. Увлечени в риболова, те се отдалечили неусетно на много мили навътре в морето; и докато цялото им внимание било погълнато от това удоволствие, изведнъж се появила галерата на Паганино да Марс, много известен по онова време корсар. Като видял лодките, той веднага се насочил към тях; те не успели да избягат навреме и Паганино настигнал лодката, в която се намирали жените; щом зърнал красавицата, той не пожелал друго и пред очите на Рикардо, който в това време бил стигнал брега, я грабнал, качил я на галерата си и изчезнал. По-добре да не говорим колко се огорчил от станалото месер съдията, който бил толкова ревнив, че се боял дори от въздуха. Оплаквал се той къде ли не — и в Пиза, и другаде — от злодеянието на корсарите, но без полза; пък и не знаел кой е отвлякъл жена му, нито къде я отвел.

Паганино огледал красавицата, харесал я и тъй като си нямал жена, намислил да я задържи за себе си. Тя плачела, та се късала, и той се заел да я утешава с най-нежни слова. А през нощта — понеже календарът му бил паднал от пояса и той отдавна бил забравил всички празници и светии — Паганино почнал да я утешава с дела, защото му се сторило, че през деня думите му не помогнали кой знае колко; и така я утешил, че още преди да стигнат в Монако, тя забравила и съдията, и неговите закони и заживяла безкрайно весело с корсаря; като я откарал в Монако, Паганино не само продължил да я утешава и денем, и нощем, ами се отнасял към нея с най-голяма почит, като към съпруга.

След известно време месер Рикардо разбрал къде се намира жена му и понеже си мислел, че никой друг няма да съумее да направи необходимото, за да я освободи, подтикван от най-страстно желание, решил да отиде сам да си я прибере, като бил готов да заплати най-голям откуп; тръгнал той по море, стигнал в Монако, видял я, видяла го и тя, а вечерта уведомила Паганино за случилото се, както и за своите намерения.

На следната утрин месер Рикардо срещнал Паганино, представил му се и скоро почнал да се държи с него като със стар, близък приятел, а Паганино се преструвал, че не го знае кой е и чакал да види какво ще стане по-нататък.

Когато месер Рикардо помислил, че е дошло време да пристъпи към действие, той обяснил най-приятелски и най-любезно на Паганино защо е дошъл и го помолил да вземе каквото иска, но да му върне съпругата. Паганино възкликнал весело: „Бъдете добре дошъл, месер! Ще ви отговоря съвсем накратко следното: вярно е, че при мен живее една млада жена; но не знам дали е ваша съпруга или на някой друг; не ви познавам много добре, пък и с нея не съм кой знае колко близък, защото тя е отскоро при мен. Ако вие наистина сте неин съпруг, както твърдите, аз ще ви заведа при нея, понеже ми изглеждате любезен и почтен човек; и съм уверен, че тя ще ви познае; ако тя заяви, че казаното от вас е истина и пожелае да ви последва, готов съм да я пусна заради вашата любезност, а за откуп ще ми дадете каквото пожелаете; но ако не излезе така, то вие ще постъпите непочтено, като искате да ми я отнемете, защото аз съм млад човек и, както всички други, мога да си имам жена, особено жена като нея — най-голямата красавица, която някога съм срещал.“

Месер Рикардо възразил: „Тя наистина е моя жена; ако ме заведеш при нея, ще се увериш, че е така: щом ме зърне, веднага ще ми се хвърли на врата. Друго не искам от теб — нека стане така, както предложи ти.“ Тогава Паганино рекъл: „Добре. Да вървим!“ Двамата отишли в дома на Паганино, влезли в един салон и Паганино наредил да извикат Бартоломеа; тя излязла от покоите си добре вчесана и облечена и дошла в салона, където се намирали месер Рикардо и Паганино; но към месер Рикардо се обърнала така, както би постъпила с всеки чужд човек, дошъл заедно с Паганино у дома му.

Съдията очаквал, че ще бъде посрещнат най-радушно, затова се стъписал от нейното държане, ала си рекъл: „Навярно толкова съм се променил от дългите мъки и страдания, които изживях, след като я загубих, че тя не може да ме познае.“ Затова се обърнал към нея с думите: „Ех, жена, скъпо заплатих аз, задето те изведох на риболов, защото никой не е изпитвал такава мъка, каквато налегна мен, след като те загубих; а ти, както изглежда, не можеш и да ме познаеш и се държиш с мен като с чужд човек. Та нима не виждаш, че аз съм твоят месер Рикардо? Дойдох тук, при тоя почтен човек, в чиито дом се намираме, за да му платя каквото той пожелае, та да станеш отново моя и да те отведа със себе си; той ще бъде така добър да те върне, защото аз го искам.“

Дамата се обърнала към месер Рикардо и му казала с лека насмешка: „На мен ли говорите така, месер? Да не сте се припознали; я си помислете, аз не си спомням да сме се виждали някога.“ Тогава месер Рикардо възразил: „Внимавай какво говориш, огледай ме добре; речеш ли да понапънеш паметта си, ще видиш, че това съм аз, твоят Рикардо ди Кинзика.“ Дамата отвърнала: „Месер, моля да ме извините; може би — както сигурно си мислите — не постъпвам прилично, като ви оглеждам вече толкова време; въпреки това, аз ви огледах добре и мога да потвърдя, че никога не съм ви виждала.“

Месер Рикардо помислил, че тя се държи така, защото се страхува от Паганино и не иска да признае пред него, че го познава; затова след малко се обърнал към Паганино с молба да ги остави да си поговорят на четири очи в нейната стая. Паганино се съгласил при условие, че месер Рикардо няма да я целува против волята й, а на жената казал да заведе Рикардо в стаята, да го изслуша и да му отвърне както тя намери за добре.

Дамата и месер Рикардо отишли в стаята, седнали и месер Рикардо се обърнал към нея с думите: „Ех, сърце мое, душичке моя, надежда моя, наистина ли не можеш да познаеш твоя Рикардо, който те обича най-много от всичко на тоя свят? Как е възможно подобно нещо? Нима толкова съм се променил? Хайде, мое скъпо оченце, погледай ме още малко!“ Жената прихнала да се смее и го прекъснала с думите: „Много добре знаете, че паметта ми не е толкова къса, та да не мога да позная във вас моя съпруг Рикардо ди Кинзика; в замяна на това, докато живях при вас, вие доказахте, че твърде зле ме познавате, защото, ако наистина бяхте или все още сте такъв мъдрец, за какъвто искате да минавате, щяхте да сте достатъчно схватлив, за да забележите, че съм млада, свежа и здрава; следователно щяхте да знаете от какво друго — освен от храна и дрехи — се нуждаят младите жени, въпреки че от свенливост те не го казват. А какво правехте вие — сам си знаете. Ако ви е било по-приятно да изучавате законите, вместо да се грижите за жена си, не трябваше да се жените; за мен вие никога не сте били съдия, напротив — мислех, че сте по-скоро глашатай на празниците и на светите обреди, на постите и навечерията — толкова добре ги познавате. Искам да ви кажа, че ако разрешавахте толкова почивки на ратаите, които се трудят във вашите имения, колкото давахте на тоя, който трябваше да обработва моята нивица, вие нямаше да получите никога ни зрънце жито. Но ето, попаднах при тоя човек по Волята Божия и той се отнесе най-благосклонно към моята младост; двамата живеем в тая стая, където не знаем какво е това празник (имам предвид празниците, които вие, по-предан Богу, отколкото на жените, съблюдавахте в такъв голям брой), където никога не влизат ни съботи, ни петъци, ни навечерия, ни дългите велики пости; напротив, тук се работи и денем, и нощем и се чепка вълна; след като веднъж осъмнахме така, разбрах как ще продължи и по-нататък. Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве колкото се може по-скоро и си празнувайте колкото ви душа иска.“

Докато слушал тия нейни слова, месер Рикардо изпитвал неизмерима мъка, а когато тя млъкнала, казал: „Ах, душо моя! Какво говориш? Нима не те е грижа за честта на твоите родители, нима не мислиш за твоята собствена чест? Нима вместо да се върнеш в Пиза като моя жена, предпочиташ да останеш тук като наложница на тоя човек и да тънеш в смъртен грях? Та щом му омръзнеш, той ще те изгони най-позорно; ако се прибереш при мен, ще ми бъдеш все така скъпа и ще останеш господарка на моя дом и след смъртта ми. Нима заради тая необуздана, нечестива страст заедно с твоята чест ще опетниш и моята — честта на човека, който те обича повече от собствения си живот? Хайде, надеждо моя, престани да говориш така, върни се при мен; отсега нататък, след като знам какво искаш, ще полагам повече усилия; затова, скъпа моя, промени решението си и ела с мен; откакто те няма, нито миг не ми е било добре.“ Но тя отвърнала: „Не искам никой да се тревожи за честта ми (пък и сега с вече късно), то си е моя работа! Родителите ми трябваше да помислят за това по-рано, когато ме дадоха за ваша жена. Тогава те не помислиха за честта ми, сега пък аз не искам да се грижа за тяхната; казвате, че сега съм извършила смъртен грях: пак ще го сторя, не се безпокойте. Ще ви кажа още нещо: откакто съм тук, все си мисля, че съм съпруга на Паганино, а докато бях в Пиза, все ми се струваше, че съм ваша любовница, защото, доколкото си спомням, планетите на двама ни се срещаха според фазите на луната и според разни геометрически изчисления; а Паганино не ме пуска по цяла нощ от обятията си, притиска ме, хапе ме — нека Бог ви разкаже вместо мен какво прави тоя човек! Казахте, че сте щели да полагате повече усилия. За какво? Да свършите работата надве-натри, и то пряко сили, така ли? Знам ви аз, че сте станал добър ездач, ама след като престанахте да ме виждате! Вървете си и се помъчете да си поживеете, че като ви гледам, все ми се струва, че сте взели тоя живот назаем — толкова слабичък и мършав изглеждате. Ще ви кажа още нещо: ако тоя човек ме остави (а струва ми се, че той няма такива намерения, от мен зависи дали да остана при него), когато и да се случи това, аз никога няма да се завърна при вас; та нали ако ви изстискат, от вас няма да излезе дори паничка сос; а след като веднъж съм била при вас и съм заплатила за това скъпо и прескъпо, ще си потърся късмета другаде. Пак ви повтарям, че тук няма ни празници, ни предпразници, затова искам да остана; а вие си вървете с бога, и то колкото се може по-скоро, защото, ако не си тръгнете, ще почна да викам, че искате да ме изнасилите.“

Щом видял, че нищо няма да излезе и най-сетне разбрал каква глупост е сторил, като се е оженил така слабосилен за такава млада жена, месер Рикардо излязъл от стаята тъжен и печален и дълго увещавал Паганино, но без всякаква полза. Накрая, след като не успял да постигне нищо, оставил жена си, прибрал се в Пиза и така се побъркал от мъка, че като излизал из града, на всички, които го поздравявали или питали нещо, той отвръщал по един и същи начин: „Проклетата дупка не признава празник!“ Скоро след това месер Рикардо умрял. Щом узнал за станалото, Паганино, знаейки колко много го обича дамата, я направил своя законна съпруга и двамата, без да спазват ни празници, ни предпразници, ни пости, работели, докато грохнат, и добре се забавлявали. Ето защо, мои скъпи дами, аз мисля, че в спора с Амброджоло Бернабо е яздил коза по нанадолнище.

Новелата предизвикала такъв смях у цялата дружина, че после всички ги болели устата; дамите били единодушни, че Дионео е казал самата истина и че Бернабо бил голям глупак. Когато новелата свършила и смехът утихнал, кралицата установила, че е станало късно, че всички са разказали своите новели и че е дошъл краят и на нейното царуване; затова, съгласно установения ред, тя свалила венеца от главата си, положила го на главата на Неифила и се обърнала към нея със следните слова:

— Скъпа дружке, нека сега ти имаш власт над тоя малък народ! — После отново седнала.

Удостоена с тая чест, Неифила поруменяла и заприличала на свежа роза в ранна априлска или майска утрин, а полуприведените й прелестни очи заблестели като зорница. Всички изразили най-радостно благоразположението си към кралицата и след като сдържаният шепот стихнал, Неифила събрала смелост, поизправила се и казала:

— Понеже станах ваша кралица, то — без да се отклонявам от начина на действие на моите предшественички, който вие одобрявахте, изпълнявайки техните нареждания — искам накратко да ви уведомя какво съм решила; ние ще следваме това решение, ако вие го одобрите. Както знаете, утре е петък, а в други ден — събота: твърде неприятни за повечето хора дни поради употребяваните през това време ястия. Петъкът е ден, който трябва да бъде почетен, защото тогава се е мъчил оня, който е умрял, за да живеем ние; поради това аз мисля, че ще бъде най-добре — пък и най-прилично, — вместо да разказваме новели, да прочетем за прослава на Бога по някоя и друга молитва. На следния ден, събота, жените обикновено си мият главата, за да се изчистят от праха и мръсотията, които са насъбрали за цяла седмица работа; освен това за слава на Пресветата Дева, майката на Сина Божи, мнозина постят и в чест на настъпващата неделя се въздържат от всякаква работа. Затова (тъй като през тия дни няма да можем да спазваме изцяло установения ред) мисля, че през това време трябва да се въздържим и да не разказваме новели. Ние сме тук вече четири дни; за да не бъдем изненадани от нежелани посетители, смятам, че ще бъде най-добре да се вдигнем оттук и да се прехвърлим другаде; къде — вече съм намислила. Понеже днес кръгът на нашите разговори и размишления бе твърде обширен, аз бих искала (тъй като ще разполагате с повече време за размисъл и ще бъде по-добре да поограничим свободата в избора на новелите) нашите разкази да засегнат само някои от многобройните прояви на съдбата; мисля, че това биха могли да бъдат случки с люде, които благодарение на своето умение или са успявали да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат загубеното. Затова нека всеки намисли да разкаже по нещо, което да бъде от полза за цялата дружина или поне да бъде приятно за слушане. Дионео, разбира се, запазва своята привилегия.

Всички похвалили думите и намеренията на кралицата и решили, че така трябва да бъде. А кралицата извикала сенешала и му посочила къде да нареди масите за вечеря и какво да върши през цялото време На нейното царуване; после станала заедно с цялата дружина и им разрешила да се занимават с каквото желаят.

Дамите и мъжете се отправили към градината, поразходили се, а щом дошло време за вечеря, седнали радостни и щастливи на трапезата; като се нахранили, почнали да танцуват карола; танцът водела Емилия, а Пампинеа по желание на кралицата изпяла следната канцона, докато всички й пригласяли:

Коя ще пее, ако аз не пея,

за своите копнежи щом милея?

Ела, за всяко щастие причина,

Любов^[1], надежда моя, моя радост,

 

и с мен запей, за мъничко макар,

поне за мъките и за пелина,

налели моя мил със още сладост,

а само за онази светла жар,

в която аз празнувам твоя дар,

че в обожание към теб живея.

 

Защото ти, Любов, пред моите взори,

щом влязох в твоя огън, в оня ден,

един младеж поднесе, но такъв,

че с хубост и със стойност да говори

доколко по-добър не е роден

и как във всичко той ще да е пръв;

така по него пламна мойта кръв,

о, господарю, че със тебе пея.

 

За мене той е висшата наслада —

харесва ме, тъй както него аз,

и моля те, Любов, за милостта ти:

да притежавам в този свят отрада,

та мир да найда в другия тогаз,

че пий сме с вяра вътрешна богати,

но аз я нося; Богу сме познати —

той благост е и гледа ни със нея.

След тази канцона изпели и други, изиграли няколко танца, свирили на различни инструменти. Но когато кралицата решила, че е време за сън, всички, предшествувани от запалени факли, се отправили към покоите си. През следващите два дни те размишлявали по въпросите, за които им говорила кралицата, и очаквали с нетърпение неделята.