Джовани Бокачо
Декамерон (46)

НОВЕЛА X

Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.

Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:

— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.

И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.

След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.

Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.

Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.

При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.

Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.

Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“

Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.

Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“

Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.

На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.

Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.

След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“

Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.

Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“

Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.

Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.

Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.

Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции^[1] глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.

Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:

— Увенчавам те с тоя венец, тъй като ти по-добре от който и да е друг ще съумееш така да наредиш, че утрешният ден да възнагради нашите дружки за всички преживяни днес терзания.

Фиамета имала дълги, къдрави златоруси коси, които се спускали върху крехките й, снежнобели рамене, кръглото й личице сияело бяло и румено, като букет от бели лилии и червени рози, очите й били ясни като на сокол, от малките и устни аленеели като рубини. Тя се усмихнала и отвърнала:

— Филострато, приемам тоя венец на драго сърце, а за да ти стане още по-ясно какво си направил, аз настоявам и още отсега заповядвам на всички да се подготвят, та утре да разкажат за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.

Това предложение допаднало на дружината; Фиамета извикала сенешала, дала му своите нареждания и се споразумели с него той да направи всичко, каквото било нужно; после се надигнала от мястото си и със звънлив глас разпуснала дружината, докато стане време за вечеря. Някои тръгнали да се разхождат из градината, чиято прелест нямало да им омръзне скоро, други се запътили към двете воденици отвъд градината, едни отишли на една страна, други — на друга; в очакване на вечерята всеки гледал да се забавлява и развлича според желанието си. Щом дошло време за вечеря, те както обикновено насядали около прелестния водоскок и се нахранили с най-голямо удоволствие, вкусвайки от приятно поднесените ястия. После станали от трапезата и както винаги почнали да танцуват и да пеят; Филомена повела танците, а кралицата се обърнала към Филострато със следните слова:

— Филострато, тъй като не бих искала да остана по-назад от моите предшественици, аз също желая да бъде изпята една песен по моя воля; и бидейки убедена, че песента, която ти сега ще изпееш, няма да бъде по-различна от твоите новели, искам да ни изпееш любимата си песен, за да не се случи така, че твоите патила и скърби да хвърлят печалната си сянка и върху следващите дни, както стана днес.

Филострато отвърнал, че ще го стори на драго сърце и тозчас захванал следната песен:

Сълзите ми показват днес

сърцето и вопиещия зов

за вярата предадена, Любов.

 

Когато ти, Любов, за първи път

положи тук жадувания лик,

не чаках аз спасение —

тъй пълна беше тя със озарение,

че сякаш бе поклон пред мъченик,

дошъл чрез теб в умът

ми болен някъде отвъд.

Но грешката си днеска сам

и не без болка знам.

 

Ти познавач ме стори на лъжите,

защото изоставен се видях

от нея — мойто упование;

от ден на ден изпадах под влияние

на прелестта й, неин паж станах

без мисъл за щетите,

за бъдещето и сълзите.

Но щом разбрах, че друг любим тя има,

изгони ме невъзмутима.

 

Щом себе си познах, навън, прогонен,

в сърцето ми поникна плач, уви,

и той е още в мен;

проклинам често оня час и ден,

Когато тя пред мене се яви —

на хубостта лика изконен,

към пламъците склонен;

надеждата и вярата безспира

душата ми ругае и умира.

 

И колко безутешно аз страдая

туй теб е, господарю, достояние,

че тебе викам с болен глас;

и в скръб такава пламвам аз,

че я смъртта не би била страдание.

О, нека дойде тя и сложи края —

живях жестоко и престъпно, зная.

Тъй моето пиянство ще завърши,

че гдето и да ида ще се скърши.

 

Аз нямам вече път и без закрила

смъртта една за мъката остава,

защото слага край, Любов,

на жребия така суров

и от живота нищ освобождава.

О, хайде, бързай, че насила

отне ми всяка радост мила.

Чрез мойта смърт я направи щастлива,

ако ухажване отново я опива.

 

Ако ли пък не всеки те запява,

о, песен, аз нехая, щом така

не може той да те изпее;

стремеж един да те владее:

Амур да найдеш нейде и с тъга

живота вече как ми става

омразен и горчив тъдява

да кажеш, молейки за пристан друг —

от туй честта му ще спечели тук

От думите на тая песен проличало съвсем ясно какво било настроението на Филострато и коя била причината за това негово състояние; и ако не бил мракът на спускащата се вече нощ, това можело да проличи от ясно по-ясно и по руменината, избила по лицето на една от танцуващите дами. Когато Филострато завършил своята песен, дружината изпяла още много други песни, докато станало време да си лягат. Тогава по нареждане на кралицата всички се отправили към своите покои.