Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА VI

Бруно и Буфалмако открадват прасето на Каландрино и го подсещат да го намери, като подложи околните на изпитание посредством хапчета от джинджифил и вернача, а на него му дават едно след друго две хапчета от кучешки лайна с отвора от алое[1]. Излиза, че крадецът е той; тогава те го накарват да се откупи, като го заплашват, че не го ли стори, ще разкажат всичко на жена му.

 

 

Щом Филострато завършил своята новела, на която всички много се смели, кралицата заповядала на Филомена да продължи и тя започнала така:

— Прелестни дами, както името на Мазо подсети Филострато да ни разкаже своята новела, така и мен не друго, а споменаването на Каландрино и неговите приятели ме кара да ви разкажа още една новела, в която става дума за тях и която, надявам се, ще ви хареса.

Няма защо да ви обяснявам кои са били Каландрино, Бруно и Буфалмако, тъй като преди малко вие научихте за тях доста работи. Затуй ще прескоча тия подробности и ще започна с това, че Каландрино имал някакво малко имение не много далеч от Флоренция, донесено в зестра от жена му, където всяка година освен другите доходи, които получавал от там, си отглеждал и по едно прасе. Всяка година, през декември, той отивал с жена си на село, за да заколят прасето и го осолят.

Добре, ама веднъж станало така, че жена му се разболяла, затова Каландрино отишъл сам да заколи свинята; щом чули за тая работа и разбрали, че жена му няма да ходи на село, Бруно и Буфалмако се дигнали да прекарат няколко дни при един свещеник, който живеел в съседство с Каландрино и бил техен голям приятел. Те пристигнали там една сутрин, а Каландрино, който току-що бил заклал прасето, като ги видял със свещеника, повикал ги и им рекъл: „Добре сте дошли! Елате да видите какъв съм само стопанин.“ После ги отвел у дома си и им показал прасето; те видели, че прасето е чудесно и научили, че Каландрино възнамерявал да го осоли за домашни нужди, затова Бруно се обадил: „Ама че си глупак! Продай го, ще изгуляем заедно парите, а на жена си ще кажеш, че са го откраднали.“ Каландрино възразил: „Дума да не става, тя няма да ми повярва и ще ме изгони от къщи; оставете тая работа, няма да го продам.“

Те продължили да го увещават, ала напразно. Каландрино ги поканил на вечеря, ама с половин уста, затова те не пожелали да останат при него и си тръгнали, а Бруно казал на Буфалмако: „Абе защо не му откраднем прасето още тая нощ?“ Буфалмако запитал: „Как ще стане тая работа?“ Бруно обяснил: „Всичко съм обмислил, дано само Каландрино не рече да премести прасето другаде.“ Тогава Буфалмако отвърнал: „Щом е така, хайде да го направим. Какво ни пречи да го откраднем? После ще го излапаме заедно с отчето.“ Свещеникът се обадил, че щяло да му бъде много приятно. Тогава Бруно продължил: „Без малко хитрост тая работа няма да стане. Буфалмако, ти знаеш, че Каландрино е голям скъперник и че пие на драго сърце, когато друг му плаща; затова хайде да го вземем с нас и да го отведем в кръчмата; отчето ще се престори, че иска да ни почерпи, и няма да му позволи да плаща; Каландрино ще се натряска и всичко ще стане много лесно, защото освен него в къщата му няма никой Друг.“

Речено-сторено. Като разбрал, че свещеникът не му позволява да си плаща, Каландрино започнал да се налива и се напил здравата, макар че на него не му трябвало кой знае колко; напуснал кръчмата късно вечерта, отказал да вечеря, прибрал се у дома си, помислил, че е затворил вратата, а я оставил отворена, и си легнал. Буфалмако и Бруно отишли да вечерят със свещеника; като се наяли, взели със себе си няколко сечива, за да се промъкнат в къщата на Каландрино през мястото, набелязано от Бруно, и потеглили тихичко. Като разбрали, че вратата е отворена, те влезли, смъкнали прасето, отнесли го у свещеника, скрили го и си легнали да спят.

На следната утрин, когато главата му се избистрила от виното, Каландрино станал, слязъл долу, огледал се и видял, че прасето е изчезнало, а вратата — отворена; поради това тръгнал да пита съседите дали не знаят кой му е задигнал прасето; и понеже нищо не успял да научи, вдигнал страшна врява и се завайкал: „Горко ми, откраднаха ми прасето!“

Щом се събудили, Бруно и Буфалмако се запътили при Каландрино, за да разберат какво ще им каже за прасето; като ги видял, Каландрино ги викнал и почнал да им се оплаква с треперлив глас, аха да се разплаче: „Ах, приятели мои, горко ми! Откраднаха ми прасето!“ Бруно се доближил до него и му прошепнал: „Брей, какво ли чудо е станало, та и ти веднъж да направиш нещо умно!“ Каландрино изхлипал: „Ами че аз ти говоря самата истина!“ Бруно настоял: „Все това повтаряй, викай колкото ти глас държи, та хората да помислят, че наистина е станало така.“ Тогава Каландрино се развикал още по-силно: „Кълна ти се, истина ти казвам: прасето е откраднато!“ Бруно продължил да го дразни: „Ха така, много добре правиш: викай още по-силно, та всички да те чуят и се убедят, че е истина.“ Каландрино отвърнал: „Ех, ти ще ме накараш да продам душата си на нечестивия — аз ти повтарям едно и също, а ти не ми вярваш: нека увисна на въжето, ако това, дето ти казвам, не е истина.“ Тогава Бруно се зачудил: „Че как е могло да стане? Та нали вчера прасето беше тук! Какво, да не искаш да кажеш, че е литнало?“ Каландрино настоял: „Така е, казах ти вече.“ Бруно възкликнал: „Че как е възможно?“ Каландрино изхлипал: „Така е, така е! Съсипаха ме. Не знам с какви очи ще се прибера у дома, жена ми няма да ми повярва, а дори и да повярва, цяла година няма да ме остави на мира.“ Тогава Бруно се затюхкал: „Боже господи, щом е така, работата е наистина лоша; ама ти, Каландрино, нали знаеш, че вчера аз те карах да постъпиш така и да се престориш, че са го откраднали, та няма никак да ми бъде приятно, ако си намислил да се подиграващ и с жена си, и с нас.“ Тогава Каландрино кипнал и се развикал: „Абе защо ме карате да излизам от кожата си, защо ме карате да псувам Бога и светиите, и всичко живо? Казвам ви, че нощес някой ми е задигнал прасето!“

Тогава Буфалмако рекъл: „Щом е така, трябва да измислим нещо, трябва да направим всичко възможно, за да го намерим.“ Каландрино запитал: „Какво можем да сторим?“ Буфалмако отвърнал: „Ех, то се знае, че тоя, дето ти го е задигнал, не ще да е дошъл чак от Индия я! Трябва да е бил някой от твоите съседи; ти гледай да ги събереш на едно място, пък аз знам как да направя, за да ги подложа на изпитанието с хляба и сиренето; ще видиш, че веднага ще разберем кой е откраднал прасето.“ Бруно възразил: „Ами! Нима наистина си въобразяваш, че хлябът и сиренето ще ти помогнат да постигнеш нещо с тия «благородници», дето живеят наоколо? Сигурен съм, че прасето го е задигнал някой от тях; само че той ще се досети каква е работата и няма да иска да дойде.“ Буфалмако запитал: „Добре де, тогава какво да направим?“ Бруно отвърнал: „Според мен най-добре ще бъде, ако направим това изпитание, ама с едни хубави хапчета от джинджифил и с вино вернача и поканим всички на пиене; така никой в нищо няма да се усъмни, всички ще дойдат, а над хапчетата с джинджифил могат да бъдат направени същите заклинания, каквито се правят над хляба и сиренето.“ Буфалмако възкликнал: „Право казваш! Каландрино, какво мислиш ти за тая работа?“ Каландрино отвърнал: „Съгласен съм, разбира се, направете го, за бога! Струва ми се, че дори само да науча кой го е откраднал, пак ще се поуспокоя.“ Тогава Бруно рекъл: „Щом е така, аз съм готов да се заема с тая работа и ако ми дадеш пари, ще прескоча до Флоренция, за да донеса каквото трябва.“

Каландрино имал у себе си четирийсетина гроша и му ги дал всичките. Бруно отишъл във Флоренция при един свой приятел аптекар, купил една либра[2] хубави хапчета от джинджифил, накарал да му приготвят други две хапчета от кучешки лайна, натопени в отвара от алое, и да ги овалят в захар, както другите, а за да не ги загуби или обърка, сложили им по един знак, та да може лесно да ги различава; купил и шише хубаво вино вернача, върнал се на село при Каландрино и му рекъл: „Слушай, гледай утре сутринта да поканиш на писне всички, в които се съмняваш; утре е празник, всички ще се съгласят да дойдат на драго сърце, а ние с Буфалмако тая нощ ще направим заклинанието над хапчетата и утре ще ти ги донеса; понеже сме приятели, ще ти помогна — аз лично ще поднасям хапчетата и ще правя и говоря каквото трябва да се върши и да се говори.“

Каландрино постъпил както му казали. Събрал на следната утрин под бряста при църквата голяма дружина от млади флорентинци, дето били дошли на село, и от селяни, а Бруно и Буфалмако пристигнали, донесли кутията с хапчетата и шишето с вино, казали всички да застанат в кръг и Бруно се обърнал към тях със следните слова: „Синьори, трябва да ви обясня причината, поради която вие сте събрани тук, та ако после ви се случи нещо неприятно, да не се сърдите на мен. На Каландрино, който е тук между нас, нощес някой му е откраднал едно чудесно прасе; той не можа да разбере кой го е сторил и тъй като никой друг — освен някой от нас, дето сме се събрали тук — не може да е задигнал прасето, Каландрино предлага всеки да глътне по едно хапче и да пийне глътка вино. Трябва да знаете още отсега, че тоя, у когото се намира прасето, няма да успее да глътне хапчето, защото то ще му се стори и от отрова по-горчиво, и той ще бъде принуден да го изплюе. Поради това, за да не се черви пред толкоз народ, най-добре ще бъде, ако крадецът отиде при свещеника и си признае, изповядвайки се пред него, и аз няма да ви подлагам на това изпитание.“

Всички присъствуващи заявили, че са готови да глътнат хапчето; тогава Бруно казал на всекиго кой къде да застане, поставил посред тях и Каландрино, тръгнал от единия край и почнал да дава всекиму по хапче; когато стигнал до Каландрино, той взел едно от горчивите хапчета и му го пъхнал в ръката, а Каландрино го сложил в устата си и почнал да дъвче. Щом езикът му усетил вкуса на алое, Каландрино не можал да понесе горчилката и изплюл хапчето; всеки от присъствуващите следял другите, за да види дали някой няма да изплюе хапчето си; още преди да успее да раздаде всички хапчета, Бруно, който се преструвал, че нищо не забелязва, чул как някой зад него се обадил: „Хей, Каландрино, какво значи тая работа?“ Тогава Бруно побързал да се обърне и като видял какво е направил Каландрино, рекъл: „Почакайте, възможно е нещо друго да го е накарало да изплю хапчето, я вземи още едно.“ Бруно взел второто хапче и го пъхнал в устата на Каландрино, след което продължил да раздава останалите хапове.

Ако първото хапче се сторило на Каландрино горчиво, то второто му се видяло още по-горчиво; въпреки това, понеже се срамувал да го изплюе, той го подържал известно време в устата си и направил опит да го сдъвче, ала почнал да рони такива едри сълзи, че приличали на лешници; най-накрая не можал да изтрае и го изплюл, както направил и с първото. В това време Бруно и Буфалмако, които почнали да поднасят виното, видели какво направил Каландрино, забелязали го и другите и всички викнали в хор, че Каландрино трябва сам да си е откраднал прасето, а се намерили и такива, дето го наругали най-жестоко.

Хората се разотишли, останали само Бруно, Буфалмако и Каландрино. Тогава Буфалмако захванал да го кори: „Знаех си аз, пък и бях сигурен, че ти сам си задигнал прасето, а се опитваше да ни увериш, че са ти го откраднали, та да не ни почерпиш поне веднъж с парите, дето си получил за него.“ Каландрино, който още не можел да изплюе цялата горчилка от алое из устата си, почнал да се кълне, че прасето наистина не било у него. Буфалмако рекъл: „Я си признай, друже, колко получи за прасето? Шест флорина или повече, а?“ Каландрино почнал да беснее и да се тюхка, но Бруно му рекъл: „Каландрино, слушай какво ще ти кажа: един човек от дружината, дето преди малко пи и яде с нас, ми разправи, че ти си имал тук някакво момиче, което си издържал и на което си давал каквото успееш да туриш настрана; той е убеден, че си дал прасето на нея. Я го гледай, та ти си се научил да се подиграваш с хората: веднъж вече ни подведе да събираме черни камъни по Муньоне, пусна ни да гоним вятъра, а ти се прибра у дома си и после се опита да ни увериш, че уж си намерил този камък; сега пък с твоите клетви искаш да ни накараш да повярваме, че са ти откраднали прасето, а ти или си го продал, или си го подарил. Научихме ги ние твоите шеги, така свикнахме с тях, че вече не ще успееш да ни измамиш; и тъй като се трепахме сума ти време заради тая магия с хаповете, искаме от теб да ни дадеш два чифта угоени петли, иначе ще те обадим на мона Теса.“

Каландрино разбрал, че не му вярват и понеже и без това си имал достатъчно бели на главата, та не желаел към тях да прибави и разправиите с жена си, дал им два чифта угоени петли. Те осолили прасето и отнесли всичко във Флоренция, като оставили изиграния Каландрино да се тюхка заради понесените загуби.

Бележки

[1] Алое — тропическо тревисто растение, от което се извлича горчив и действуващ разслабително сок.

[2] Либра — мярка за тегло, равна на 50 грама.