Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА III

Пиетро Бокамаца забягва с Аньолела, но ги нападат разбойници; девойката побягва в гората и намира подслон в един замък; разбойниците залавят Пиетро, ала той успява да се измъкне и след редица премеждия попада в замъка, където се е приютила Аньолела; двамата се оженват и се прибират в Рим.

 

Не се намерил човек да не похвали новелата на Емилия, а кралицата, щом разбрала, че са изслушали края на разказа, се обърнала към Елиса, като й наредила да продължи. Елиса започнала най-покорно така:

— Прелестни дами, аз пък се сетих за една злополучна нощ, прекарана от двамина не дотам благоразумни млади хора, но бих искала да ви разкажа именно за нея, тъй като тя била последвана от безброй радостни дни и следователно това отговаря на нашите намерения.

В Рим — някога слава на света, а сега негова опашка[1] — не много отдавна живял младеж на име Пиетро Бокамаца, от твърде почтено римско семейство, който се влюбил в една прекрасна девойка, истинска хубавица, на име Аньолела, дъщеря на някой си Джилиоцо Сауло, човек от простолюдието, когото римляните твърде много почитали. Като се влюбил в девойката, Пиетро така успял да нареди работата, че и тя започнала да го обича не по-малко, отколкото той нея. Подтикван от пламенните си чувства и като не можел повече да издържа на горестното терзание, причинено от желанието му да я притежава, той я поискал за жена: но неговите близки, щом узнали, веднага се нахвърлили срещу него и почнали да го упрекват най-сурово за това негово намерение; едновременно с това те пратили да известят Джилиоцо Сауло по никакъв начин да не се съгласява е искането на Пиетро, защото в противен случай те нямало да го признават повече ни за приятел, ни за роднина. Като разбрал, че му затворили единствения път, по който се надявал да осъществи своето желание, Пиетро едва не умрял от мъка, защото, ако Джилиоцо се бил съгласил, той щял да се ожени за дъщеря му мимо волята на своите близки; но все пак решил да свърши тая работа, стига девойката да е съгласна, а след като узнал чрез едно доверено лице, че и тя има същото желание, двамата се уговорили да избягат от Рим.

Пиетро приготвил всичко необходимо и една сутрин рано двамата е Аньолела възседнали конете и препуснали към Алани, където Пиетро имал приятели, на които можел да се допери напълно; докато яздели (тъй като нямало възможност да консумират брака си, защото се страхували да не ги преследват), те разговаряли ни своята любов и от време на време си разменили по някоя целувка.

Пиетро не познавал много добре пътя, затова, като излезли от Рим и изминали не повече от осем мили, вместо да запият надясно, свърнали наляво; а преди да извървят и две мили, зърнали някакъв малък замък; оттам пък ги забелязали тях и от замъка веднага изскочили дванадесетина въоръжени мъже; девойката ги видяла едва когато дошли съвсем близо до тях и успяла само да извика: „Да бягаме, Пиетро! Тия искат да ни нападнат.“ Обърнала коня си към близката гъста гора, пришпорила го, заловила се с две ръце за лъка на седлото, а конят, усещайки шпорите, препуснал из гората. Пиетро, който гледал повече лицето на Аньолела, отколкото пътя пред себе си, не успял като нея да забележи веднага въоръжените мъже и докато се оглеждал да ги види къде са и откъде идват, те го настигнали, хванали го и го смъкнали от коня; попитали го кой е, той им казал, тогава те почнали да се съветват помежду си и след малко отсъдили: „Тоя човек е приятел на нашите, неприятели; затова не можем Да постъпим с него другояче, освен да му съблечем дрехите, да му вземем коня, а него да обесим на някой от тия дъбове, напук на рода Орсини.“ Всички били единодушни и заповядали на Пиетро да се съблече.

Докато той се събличал, предчувствувайки близкия си край, изведнъж от гората изскочили около двайсет и петима въоръжени мъже, които стояли там в засада, и се нахвърлили върху първите, викайки: „Смърт! Смърт за вас!“ Изненаданите разбойници пуснали веднага Пиетро и понечили да се бранят, но като видели, че враговете им са повече на брой от тях, хукнали да бягат, а ония се впуснали подире им. Като видял тая работа, Пиетро си събрал набързо нещата, възседнал коня си, пришпорил го и препуснал с възможно най-голяма бързина в същата посока, накъдето видял, че побягнала Аньолела. Но като не забелязал в гората ни път, ни пътека, ни следи от копита, смятайки, че е избягнал опасността да попадне както в ръцете на тия, дето го заловили, така и в ръцете на ония, дето пък нападнали първите, обзет от безкрайна мъка, задето не успял да открие своята любима, той се разплакал и почнал да се лута насам-натам из гората и да я вика. Ала никой не му отговорил и Пиетро нито смеел да се върне, нито знаел къде ще излезе, ако продължи в същата посока; отгоре на всичко се боял и от дивите зверове, които обикновено живеят из горите; страхувал се за себе си и за девойката, дори му се струвало, че вижда как я дави ту мечка, ту вълк. Така клетият Пиетро се лутал цял ден из гората, викал, крещял, понякога си мислел, че върви напред, а всъщност се връщал назад, и най-сетне така отмалял от викане, плач, страх и глад, че не бил в състояние да направи ни крачка повече. Като почнало да се смрачава, съвсем се объркал, затова потърсил един по-висок дъб, слязъл от коня, вързал го за дървото, а той се покатерил на дъба, за да не го изядат зверовете. Малко след това луната изгряла, станало по-светло, но Пиетро — нали се боял да не падне — не смеел да заспи, а и да имал възможност, пак нямало да може да затвори очи от мъка и мисли по своята любима; ето защо той бодърствувал цяла нощ, въздишайки, плачейки и проклинайки своята зла орис.

Девойката, както вече споменахме, като не знаела накъде да върви освен в посоката, накъдето препускал нейният кон, навлязла толкова навътре в гората, че не можела вече да се върне на същото място, откъдето потеглила; затова и тя, подобно на Пиетро, бродила целия ден из пустата и дива местност: ту се спирала, ту продължавала и викала, плачела и се вайкала заради сполетялата я беда. Най-сетне, като разбрала, че Пиетро никакъв го няма, пък и почнало да се свечерява, тя излязла на някаква пътека, тръгнала с коня по нея и след като изминала около две мили, зърнала в далечината някаква къщичка и препуснала бързо нататък; в къщичката намерила един много стар човек и една стара жена. Като я видели, че е сама, те възкликнали: „Дъще, какво търсиш сама по това време из тоя край?“ Девойката отвърнала, че е загубила дружината си в гората и запитала има ли още много път до Аланя. Старецът казал: „Дъще моя, тома не е пътят за Аланя; дотам има дванайсет мили, че и повече.“ Тогава девойката попитала: „Има ли наблизо селище, където да преспи човек?“ Добрият старец пояснил: „Край нас селище няма и цял ден да вървиш, пак няма да успееш да стигнеш до най-близкото.“ Тогава девойката то замолила: „Щом като няма да мога да отида другаде, за бога, бъдете добри, дните ми подслон за таи нощ!“ Добрият старец рекъл „Момиче, ще ни бъде много приятно, ако решиш да преспиш у пас; що трябва да те предупредим, че из тия краища и денем и нощем бродят разни шийки от приятели и врагове; те често ни причиняват големи неприятности и много бели правят; ако не дай си боже някоя от тия шайки се отбие насам, докато ти си у нас, и те видят, каквато си млада и красива, може да си имаш неприятности, може и да те опозорят, и ние няма да можем да те защитим. Казваме ти всичко това, та да не би, ако се случи такова нещо, на нас да се сърдиш.“ Девойката се изплашила от думите на стареца, но нали било късно, казала: „Ако е рекъл господ, той ще отърве и вас, и мен от такава мъка: ако ли пък ми се случи, по-добре да ме измъчват хора, отколкото да ме разкъсат дивите зверове в гората.“ После се смъкнала от седлото, влязла в къщата на бедните хорица, хапнали заедно от оскъдната вечеря, а сетне тя легнала край тях на кревата, така както си била облечена, и продължила да плаче и да се вайка заради своята орис и за съдбата на Пиетро, за когото все още си мислела, че го е сполетяло най-лошото.

Малко преди разсъмване тя дочула шум и тропот на хора, които се приближавали към къщичката; затова веднага станала, излязла на просторния двор, който се намирал зад къщичката, и като забелязала в единия ъгъл голяма купа сено, избързала натам, за да се скрие в сеното, та ако рекат да дойдат в двора, да не могат лесно да я намерят. Едва успяла да се скрие и тия хора, които били цяла шайка разбойници, стигнали до вратата на къщурката, накарали да им отворят, влезли в двора и като видели оседлания кон на Аньолела, попитали на кого е. Понеже не зърнал никъде девойката, старецът отвърнат: „Тук няма никого другиго освен нас двамата; а тоя кон — трябва да е избягал отнякъде — пристигна снощи и ние го затворихме в къщи, та да не го изядат вълците.“ Тогава главатарят на шайката се обадил: „Може да си няма стопанин, ама на нас ще върши работа.“ После разбойниците се разположили из къщата, част от тях излезли на двора и хвърлили на земята своите копия и щитове; а един, чудейки се какво да прави, взел, че запратил копието си право в купата сено и за малко не убил скритата там девойка; тя пък едва не се издала, защото копието се забило до лявата й гръд, като раздрало с върха си дрехата й; тя се уплашила да не би да е ранена и аха да изпищи, ама като се сетила къде се намира, стиснала зъби и не се обадила. Разбойниците, разполагайки се кой където намери, си опекли козе и всякакво друго месо, яли и пили, а после продължили по пътя си, като отвели със себе си и коня на Аньолела.

Щом шайката се поотдалечила, старецът запитал жена си: „Какво стана с нашето момиче, дето дойде снощи? Откакто сме станали, никакво се не видя.“ Жена му отвърнала, че не знае и тръгнала да я търси. Като разбрала, че ония са си отишли, девойката се измъкнала от купата сено; старецът много се зарадвал, че не е попаднала в ръцете на разбойниците, и тъй като почнало да се развиделява, рекъл: „Скоро ще съмне, ако искаш, ние можем да те заведем до един замък, на пет мили оттук, там ще, бъдеш в безопасност, но ще трябва да вървиш пеша, защото нощес опия негодници задигнаха твоя кон.“ Девойката се примирила със станалото и ги замолила да я заведат до замъка; тогава те потеглили и пристигнали там малко след третия час.

Замъкът принадлежал на едного от рода Орсини, на име Лиело ди Камподифиоре; случайно в замъка се намирала и неговата съпруга, която била много добра и света жена; щом видяла Аньолела, тя веднага я познала и я посрещнала радостно, а после поискала да й разкаже най-подробно какво се е случило, та е попаднала чак тук. Девойката й разказала всичко от край до край. Да мата, която познавала и Пиетро — той бил приятел на съпруга й, — много се тюхкала за станалото, и като чула, че опия са го заловили, помислили, че сигурно са го убили. Затова казала на девойката: „Понеже не знаеш какво е станало е Пиетро, ще останеш при мен, докато намеря най-безопасния начин, ми да те проводя до Рим.“

През топа време Пиетро си седял на дъба, от тъжен по тъжен, и докато другите хора карали още първия си сън, той видял да се приближават двадесетина вълни, които, щом забелязали коня му, тозчас го обградили от всички страни. Като ги подушил, конят се дръпнал, скъсал юздите и се опитал да побегне, но нямало как — вълците го обградили отвсякъде, нахвърлили се връз него, а той се защищавал най-отчаяно: хапел и ритал; накрая вълците го повалили, прегризали му гърлото, а после го разкъсали, наяли се и си тръгнали и от коня останали да се белеят само костите му. Пиетро, за когото конят бил и другар, и опора в сполетялата го беда, съвсем се отчаял и си рекъл, че никога няма да успее да се измъкне от тая гора. Малко преди разсъмване, както си седял на дъба, треперейки от студ, и се взирал непрекъснато на всички страни, той забелязал в далечината на около една миля разстояние буен огън; щом съмнало, момъкът слязъл от дъба, озъртайки се от страх, и се запътил нататък; вървял, вървял, най-сетне стигнал до огъня; край него били насядали овчари, които се хранели и се смеели високо, а като го видели, те се смилили над него и го поканили при себе си. След като се наял и постоплил, Пиетро им разказал патилата си, обяснил им защо е останал съвсем сам, а после ги запитал дали не знаят наблизо някой замък иди някакво селище, където би могъл да намери подслон. Овчарите отвърнали, че на около три мили от мястото, където били сега, се издигал замъкът на Лиело ди Камподифиоре (където в момента се намирала неговата любима); Пиетро се зарадвал безкрайно и помолил някой да го заведе до замъка; на молбата му се отзовали с най-голяма охота не един, а двамина.

Като пристигнал в замъка, Пиетро срещнал неколцина свои познати и докато гледал да събере хора, та да тръгнат да търсят девойката из гората, извикали го да се яви при дамата. Той отишъл веднага и щом видял край нея Аньолела, бил обзет от безкрайна радост и желание да се втурне към нея и да я прегърне, но не го направил, понеже се срамувал от дамата; но ако той бил радостен и щастлив, то и радостта на девойката не била по-малко от неговата. Дамата го поздравила най-сърдечно, изслушала неговия разказ за станалото и почнала да го кори за онова, дето искал да извърши против волята на своите родители и близки; ала като видяла, че той държи на своето и че девойката също няма нищо против, рекла си: „Защо ли пък толкова се тревожа? Тия двамата се обичат и се познават, и двамата са приятели на моя мъж, в тяхното желание няма нищо непочтено; изглежда, че това е и Богу угодно: та нали той ги е отървал — него от въжето, нея — от копието, а двамата заедно — от дивите зверове; затова нека бъде както те искат.“ Обръщайки се към тях, тя им казала: „Щом и двамата сте решили да станете мъж и жена, нямам нищо против, нека бъде както вие желаете; сватбата ще стане за сметка на Лиело, аз пък ще се погрижа да ви сдобря с вашите семейства.“ Пиетро се зарадвал много, Аньолела — още повече, двамата се оженили там, благородната дама се погрижила да им уреди най-тържествена сватба, каквато можела да стане в планината, а после двамата вкусили с най-голяма наслада първите плодове на своята любов.

След известно време дамата и младоженците се качили на конете и съпровождани от силна охрана, се завърнали в Рим; роднините на Пиетро били възмутени от неговата постъпка, но дамата успяла да ги помири и Пиетро и Аньолела доживели радостни и щастливи до най-дълбока старост.

Бележки

[1] „… В Рим, някога глава на света, а сега негова опашка…“ — тук авторът намеква за така наречения „Авиньонски плен на папите“, когато папският престол е бил пренесен от Рим в Авиньон — Франция, а папата се е намирал под пълна зависимост от френския крал.