Джовани Бокачо
Декамерон (56)

НОВЕЛА IX

Федериго дели Албериги се влюбва, но любовта му не е споделена и той пропилява цялото си състояние, ухажвайки своята любима; остава му един-единствен сокол и той го поднася вместо обед на своята дама, която му идва на гости; научавайки това, тя се влюбва в него, двамата се оженват и той забогатява.

Щом Филомена завършила своята новела, кралицата видяла, че оставало да говори единствен Дионео, но тъй като той запазвал своята привилегия, тя започнала весело:

— Сега е мой ред, скъпи дами, и аз ще изпълня на драго сърце задължението си, като ви разкажа една новела, която отчасти си прилича с предишната; ще ви я разкажа не само за да осъзнаете каква власт има вашата красота над благородните сърца, но и за да разберете, че вие сами трябва да дарявате любовта си там, където заслужава, а не да се осланяте винаги на съдбата, която я раздава не само неразумно, но често пъти — не и според заслугите.

И така, вие трябва да знаете, че не много отдавна в нашия град живял (и може би още е жив) един уважаван и влиятелен човек, на име Копо ди Боргезе Доменики, заслужаващ най-голяма почит и вечна слава не толкова заради благородната си кръв, колкото поради своите нрави и достойнства; когато станал на преклонна възраст, той често обичал да разказва на съседи и приятели за миналото и приказката му била по-хубава, по-свързана и по увлекателна, а и паметта му по-силна, отколкото у другите люде.

Между многото интересни историйки, той често разказвал, че на времето във Флоренция живял някакъв млад мъж, сина на месер Филипо Албериги, на име Федериго, който и по възпитание, и по познания във военните работи нямал равен на себе си сред младежите в цяла Тоскана. Както се случва с повечето благородни люде, той се влюбил в една знатна дама, на име мадона Джована, която по онова време минавала за една от най-прелестните и приятни дами във Флоренция; за да спечели любовта й, той участвувал във всички турнири и военни игри, уреждал празненства, раздавал какви ли не подаръци и пилеел пари, без да му мигне окото; но тя, бидейки колкото красива, толкова и честна, не обръщала внимание нито на онова, което се правело заради нея, нито на човека, който го вършел. Но Федериго продължавал да харчи повече, отколкото му позволявали средствата (без нищо да спечели), богатството му бързо се изчерпало и той обеднял; останало му само някакво малко имение, с дохода от което едва успявал да свърже двата края, и един сокол — ама един от най-хубавите в целия свят; Федериго бил все така влюбен до уши в своята дама, но като видял, че ако остане в града, няма да може да води предишния живот, както би искал, той се преселил в Кампи, където се намирало имението му. Там всеки път, щом имал възможност, той ходел на лов за птици и понасял най-търпеливо своята бедност, без да моли никого за помощ.

Не щеш ли, докато Федериго изпаднал в крайна бедност, един прекрасен ден мъжът на мадона Джована се разболял и виждайки, че скоро ще умре, взел мерки да си направи завещанието. Той бил много богат човек и определил за свой наследник единствения си син — който бил вече пораснал, — после се разпоредил, в случай че синът му умре, без да остави законно потомство, цялото му богатство да бъде наследено от мадона Джована, която той много обичал; след като свършил тая работа, той склопил очи. И така, мадона Джована овдовяла и както е прието от нашите дами, всяка година през лятото отивала със сина си на село, в някакво свое имение, което се намирало съвсем наблизо до имението на Федериго. Момчето си играело с птиците и кучетата и станало така, че покрай тях почнало да се сприятелява с Федериго; то неведнъж се възхищавало на чудесния полет на сокола и много му се прищяло тая птица да стане негова, но не се осмелявало да я поиска, защото виждало какво представлява тя за своя стопанин.

Не щеш ли, един ден момчето се разболяло и майка му се стопила от мъка, защото то било единственото й чедо и тя го обичала най-много от всичко; тя стояла от сутрин до вечер край постелята му, непрекъснато го утешавала и се чудела как да му угоди; питала го непрекъснато не желае ли нещо, молела го да й каже какво иска, обещавайки, че стига да може, ще направи каквото трябва, за да му го достави. Тя продължавала да го пита и моли и накрая момчето промълвило: „Мамо, ако ми помогнете да получа сокола на Федериго, сигурен съм, че скоро ще оздравея.“ Като чула това, мадона Джована се постреснала и почнала да обмисля как да постъпи. Тя знаела, че Федериго я обича отдавна, а тя не го била удостоила дори с поглед, затова си рекла: „С какви очи бих могла да пратя някого или да отида сама при него с молба да ми даде своя сокол? Та нали всички казват, че от тоя сокол по-хубав няма и не е имало, че тоя сокол го и прехранва? Как мога да си позволя такова нещо и да лиша тоя порядъчен човек от единствената утеха, която му е останала?“ Измъчвана от подобни мисли, тя не знаела какво да отговори на сина си и замълчала, макар и да била напълно уверена, че само да помоли Федериго, той веднага ще й даде сокола. Най-сетне обичта към сина й взела връх и тя решила да задоволи неговото желание, но си рекла, че няма да праща другиго, а ще отиде лично при Федериго, пък да става каквото ще; затова се обърнала към сина си с думите: „Успокой се, сине, и гледай да оздравееш колкото се може по-скоро; аз ти обещавам, че утре, щом съмне, първата ми грижа ще бъде да отида и да ти донеса сокола.“ Момчето се зарадвало и още същия ден се почувствувало малко по-добре.

На следната утрин мадона Джована извикала още една жена и тръгнали уж да се поразходят до къщичката на Федериго, а като стигнали там, наредила да го извикат. Тъй като времето не било благоприятно за ловуване (той не бил излизал на лов и предните няколко дни), Федериго се намирал в градината си, където се занимавал с разни свои работи; щом чул, че го търси мадона Джована, той се смаял, зарадвал се и хукнал нататък, а тя, като го забелязала, се запътила към него с най-приветлива усмивка; Федериго я поздравил най-почтително и тя му отвърнала: „Здравей, Федериго!“ После продължила така: „Аз дойдох да те възнаградя за всички загуби, които ти понесе заради мен по времето, когато ме обичаше повече, отколкото трябва; чуй каква ще бъде моята награда: аз съм намислила да обядвам днес при теб, заедно с тази моя дружка“ Федериго отвърнал: „Мадона, не си спомням да сте ми причинили някаква загуба; напротив, вие сте ме дарявали с толкова добрини, че ако някога съм представлявал нещо, то се е дължало на вашите добродетели и на любовта, що изпитвах към вас; искам да ви уверя (макар да сте дошли на гости на един бедняк), че вашето любезно посещение ми е много по-скъпо днес, отколкото щеше да ми бъде, ако можех отново да харча толкова, колкото харчех по-рано.“ След тия слова той се смутил, поканил я в къщата, а сетне я извел в градината и тъй като нямало кой да я забавлява, рекъл й: „Мадона, понеже няма кой друг да ви прави компания, докато се разпоредя да приготвят обеда и да сложат масата, при вас ще постои тая добра женица; тя е съпруга на моя ратай.“

Макар и да бил изпаднал в крайна бедност, Федериго все още нямал ясна и пълна представа за окаяното положение, до което го довело безмерното му разточителство; той осъзнал това едва тая сутрин, след като не успял да намери нищо, за да почете както трябва достойната дама, от любов към която преди канел толкова много хора. Обзет от безкрайна мъка, той се въртял като луд из къщата и проклинал злочестата си орис, понеже не успял да намери нито пари, нито поне някакви вещи, та да ги заложи; времето напредвало, Федериго държал на всяка цена да угости по достойнство благородната дама, но не искал да се обърне за услуга към никого, дори и към своя ратай; по едно време погледът му срещнал собствения му скъп сокол, който дремел в стаята върху стойката; и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие. Без да му мисли много, той взел, че му извил врата и наредил на слугинята си да го оскубе и приготви добре, а след това да го изпече на шиш; после Федериго послал масата с единствената белоснежна покривка, която му била останала, завърнал се усмихнат при дамата и я поканил на трапезата, защото скромният обед бил готов. Тя седнала на масата заедно със своята придружителка, Федериго ги обслужвал най-старателно и двете изяли клетия сокол, без да знаят каква птица са им поднесли.

Като станали от трапезата, те прекарали известно време в най-приятен разговор, после дамата решила, че е дошло време да му обясни причината за своето посещение; затова тя се обърнала към него, говорейки му ласкаво така: „Федериго, ако ти все още помниш твоето минало и моето честно отношение към теб, което ти сигурно си смятал за проява на жестокост и надменност, аз съм уверена, че като разбереш истинската причина за посещението ми, ще се смаеш от моята самонадеяност; но аз съм убедена, че ако ти имаше деца и познаваше силата на родителската обич, би ме извинил, ако не напълно, то поне отчасти. Ала ти нямаш деца, а аз имам едно момче и не мога да направя изключение от майчинския дълг, присъщ на всички майки; затова, подчинявайки се на този дълг, налага ми се против волята ми и против всякакво благоприличие и пристойност да се обърна към теб с молба да ми подариш нещо, което аз знам, че ти е безкрайно скъпо, и то с право — та нали, след сполетялата те зла участ, то ти е едничкото удоволствие, едничко развлечение и утеха; подаръкът, който искам от теб, е твоят сокол; момчето ми просто лудее по него и ако не му го занеса, боя се болестта му да не се влоши толкова много, та да последва нещо, вследствие от което да загубя чедото си. Затова те моля (но не в името на любовта, що изпитваш към мен и която с нищо не те задължава, а в името на твоето благородство, което ти посредством твоята щедрост прояви повече от всеки друг) да ми подариш сокола, за да мога пък аз да кажа, че благодарение на тоя дар съм успяла да спася живота на сина си и че се чувствувам навеки твоя длъжница.“

Щом изслушал молбата на дамата и разбрал, че не може да й услужи, тъй като бил поднесъл сокола, за да я нагости, Федериго се разплакал пред нея и дълго не можал да продума; дамата си помислила, че той се е разплакал не от друго, а от мъка, задето ще трябва да се раздели със своя сокол, и решила да заяви, че се отказва от молбата си, но все пак успяла да се сдържи и зачакала Федериго да се успокои и да й отговори. Той започнал така: „Мадона, след като се влюбих във вас, защото такава бе Волята Божия, съдбата в много случаи не се показа благосклонна към мен и аз неведнъж роптаех срещу нея; но миналите неща са дребна работа в сравнение с това, което тя ми поднася сега, и аз никога не ще се помиря с нея, като си помисля само, че вие едва сега престъпихте прага на бедната ми къща, която не удостоявахте с вашето внимание, докато беше богата, че вие ме молите за един незначителен подарък, а съдбата направи така, че да не мога да ви го дам; сега ще ви обясня накратко защо. Щом разбрах, че ваша милост е благоволила да обядва с мен, имайки предвид вашите достойнства и добродетели, сметнах за необходимо да ви поднеса (според моите възможности и както вие заслужавате) такова ястие, което да е много по-скъпо, отколкото блюдата, които се поднасят на други хора. Сетих се за моя сокол (който вие поискахте), за всички негови качества и реших, че той може да бъде достойно за вас ястие; затова днес той ви беше поднесен, изпечен на шиш; помислих си, че съм го употребил по най-полезен начин, но сега, като разбрах, че сте искали да го притежавате в съвсем друг вид, изведнъж ми стана много мъчно, задето няма как да ви услужа, и ми се струва, че никога не ще намеря покой.“ Като доказателство за своите думи той наредил да хвърлят пред нея перушината, краката и клюна на сокола.

Дамата, след като го изслушала и видяла останките от сокола, отначало го упрекнала, задето е заклал такава птица, за да я поднесе на една жена, после почнала да хвали мислено голямото му великодушие, което бедността не успяла да засегне; но тъй като видяла, че не ще получи сокола и се разтревожила още повече за здравето на своя син, тя се сбогувала с Федериго и се прибрала; след няколко дни, дали от мъка, задето не получила сокола, дали от самата болест — момчето се поминало, а майката била съкрушена от скръб.

Живяла тя известно време потънала в сълзи и дълбока печал, но понеже била богата, пък и млада, братята й на няколко пъти я убеждавали да се омъжи повторно; мадона Джована нямала такива намерения, ала тъй като те продължавали да настояват, тя си спомнила за достойнствата на Федериго и последната му проява на великодушие, когато заклал оня прекрасен сокол, за да я нагости както подобава, и рекла на братята си: „Ако се съгласите, бих си останала на драго сърце сама, както съм сега; но щом искате да се омъжа, знайте, че или ще взема Федериго дели Албериги, или никой друг.“ Братята й почнали да й се подиграват: „Ама че си глупава! Как можеш да искаш да се омъжиш за човек, гол като тояга?“ Но тя възразила: „Вижте какво, братлета: знам много добре, че казвате самата истина; ала аз предпочитам мъж, нуждаещ се от богатство, отколкото богатство — нуждаещо се от мъж.“ Щом чули какво е намислила, познавайки много добре достойнствата на Федериго, братята решили да изпълнят желанието на сестра си и я омъжили за него, въпреки че той бил обеднял, като й дали за зестра цялото нейно имущество. Така Федериго се оженил за любимата си жена, получил и голямо богатство, което почнал да стопанисва много по-разумно, отколкото преди, и двамата прекарали най-радостно и весело до края на дните си.