Джовани Бокачо
Декамерон (40)

НОВЕЛА IV

Джербино престъпва честната дума, дадена от неговия дядо крал Гулиелмо, и напада един кораб на владетеля на Тунис, за да отвлече дъщеря му; но хората, намиращи се на кораба, я убиват, той убива тях, а на него после му отсичат главата.

Лаурета завършила своя разказ и млъкнала; някои от дружината съжалявали нещастните любовници, други пък укорявали Нинета заради нейната ярост и докато едни говорели едно, а други — друго, кралят, сякаш след продължителни дълбоки размишления, повдигнал глава и дал знак на Елиса да продължи. Тя започнала смирено със следните слова:

— Любезни дами, мнозина мислят, че Амур праща стрелите си само когато бива възпламенен от погледи, и се присмиват на всички, според които човек може да се влюби в някого единствено по достигналата до него мълва; че споменатите люде се мамят, ще ви стане ясно от новелата, що възнамерявам да ви разкажа сега; от нея ще разберете още, че мълвата не само е в състояние да окаже подобно въздействие върху двама души, без да са се виждали, ами може да стане и причина за тяхната гибел.

Сицилианците твърдят, че кралят на Сицилия, Гулиелмо Втори, имал две деца; едното било момче и се казвало Руджери, другото било момиче и се наричало Костанца. Руджери починал преди баща си, оставяйки един син на име Джербино, за чието възпитание неговият дядо положил най-големи грижи; с течение на времето Джербино пораснал, станал красив младеж и се прочул както с изящните си обноски, така и със своята смелост. Славата му прехвърлила границите на Сицилия и се попеела по всички краища на света, и най-вече в Берберия, която по това време плащала данък на краля на Сицилия.

Мълвата за удивителните достойнства и благородните нрави на Джербино стигнала и до дъщерята на туниския владетел; тя, както се надпреварвали да разправят всички, дето я били виждали, била най-прелестното създание, сътворявано някога от природата, и се славела със своите приятни обноски и благородния си и силен дух. Тя обичала да слуша разкази за смели и доблестни мъже, но най-драго й било, когато станело дума за подвизите на Джербино: толкова ги харесвала, че почнала да рисува във въображението си как изглежда тоя човек, влюбила се най-пламенно в него, а да споменава името му или пък да слуша да говорят за него, й било по-приятно от всичко друго. Но ето че и мълвата за чаровната хубост и за добродетелите на дамата стигнала до Сицилия, както и в много други страни; стигнала и до ушите на Джербино, и то не без полза — разпалила у него обич към девойката, не по-малка от тая, която и тя изпитвала към него. Поради това, докато не намерил сгоден случай да изпроси позволение от дядо си и да прескочи до Тунис (тъй като много му се щяло да зърне дамата), Джербино все заръчвал на всички свои приятели, които тръгвали натам, да намерят начин да я уведомят за неговата пламенна и тайна обич и да му донесат вест от нея. Един от тях постъпил твърде остроумно: престорил се на търговец, влязъл при нея под предлог, че уж иска да й покаже разни женски накити, разказал й от край до край за горещата любов на Джербино към нея и я уверил, че Джербино поставя на нейно разположение и себе си, и всичко, що притежава. Дамата приела пратеника и посланието с най-голямо удоволствие и отвърнала, че и тя изгаря от любов по Джербино, и му пратила едно от най-драгоценните си украшения като залог за своята обич. Джербино приел залога с най-голяма радост (както се радва всеки, получавайки нещо, което му е скъпо), неведнъж й пращал по същия човек скъпи подаръци и писал на дамата да се договорят, за да се срещнат и прегърнат, ако е рекла съдбата. Но работата се проточила повече, отколкото трябвало, дните си минавали, дамата чезнела на една страна, Джербино — на друга; не щеш ли, станало така, че туниският владетел сгодил дъщеря си за владетеля на Гранада, а тя почнала да страда горестно при мисълта, че не само щяла да отиде още по-далеч от своя любим, ами щяла съвсем да се откъсне от него; за да избегне тая съдба, тя била готова на драго сърце да избяга от баща си и да отиде при Джербино, ала не виждала как. Научавайки за тая сватба, Джербино също бил обзет от безкрайна печал и почнал все по-често да мисли как да постъпи, за да я открадне насила, ако рекат да я пратят при съпруга й по море.

Тъй като подочул това-онова за тази любов и за намеренията на Джербино и се боял от неговата смелост, туниският владетел, когато дошло време да праща дъщеря си, проводил хора да уведомят крал Гулиелмо за неговите намерения и да поискат да им даде уверения, че ни Джербино, ни който и да е друг вместо него не ще се опита да попречи на него, туниския владетел, да изпълни каквото е намислил. Старият крал Гулиелмо, нали не бил чул нищо за любовта на Джербино, ни най-малко не предполагал, че именно това е причина да искат от него подобно уверение; затова не се поколебал да го даде и в потвърждение пратил на туниския владетел своята ръкавица. Щом получил тоя залог, владетелят заповядал да приготвят в пристанището на Картаген голям и красив кораб, да го натоварят с всичко необходимо за път и за тая, дето щяла да тръгне с него, да го украсят както се полага, та да прати с него дъщеря си в Гранада, и зачакал само да излезе попътен вятър.

Като разбрала и видяла тия приготовления, младата дама пратила тайно един свой слуга в Палермо с нареждането да поздрави хубавеца Джербино от нейно име и да го уведоми, че след няколко дни тя трябвало да потегли за Гранада и че сега щяло да се разбере дали той наистина е такъв храбрец, както разправяли хората, и дали наистина я обича толкова, както неведнъж я уверявал. Слугата, комуто било възложено това поръчение, го изпълнил от добре по-добре и се прибрал в Тунис. А Джербино, след като изслушал пратеника, почнал да се чуди как да постъпи, понеже знаел, че крал Гулиелмо, неговият дядо, дал уверение на туниския владетел, че няма да се случи нищо лошо; но въпреки това, имайки предвид заръката на дамата и подтикван от пламенната си любов, а и за да не кажат, че е страхливец, Джербино отишъл веднага в Месина, заповядал да приготвят две бързоходни галери, събрал все отбор смелчаци и потеглил към остров Сардиния, откъдето според неговите пресмятания трябвало да мине корабът с любимата му дама.

Станало така, както Джербино очаквал: не минали и няколко дни и корабът, тласкат от слаб попътен вятър, се появил недалеч от мястото, където били спрели Джербино и хората му. Щом го видял, той се обърнал към другарите си със следните слова: „Синьори, ако вие наистина сте доблести люде, за каквито ви смятам, то сред вас няма да се намери човек, който да не знае що е любов; защото аз смятам, че всеки смъртен, негоден да изпитва подобно чувство, не може да бъде ни доблестен, ни добродетелен; а щом веднъж сте обичали или сте влюбени, ще ви бъде по-лесно да разберете моето желание. Аз съм влюбен и любовта, що изпитвам, ме накара да ви натоваря с тая трудна задача; дамата, която обичам, се намира ей на оня кораб, дето е пред нас; на него, заедно с онази, която желая най-много от всичко на тоя свят, има и несметни богатства; ние можем и тях да завладеем, и то без особени трудности, ако се сражаваме мъжествено и ако вие се проявите като смели люде; за свой дял от победата, която ще спечелим, желая само жената, заради която съм тръгнал на бой; всичко останало още отсега принадлежи вам. Затова хайде да нападнем кораба! Ще успеем, защото сам Господ Бог е на наша страна: той престана да праща вятър на кораба, който стои като закован на едно място.“

Нямало нужда красавецът Джербино да хаби толкова слова, защото смелчаците от Месина, дето били с него, бидейки алчни за плячка, и без това възнамерявали да извършат същото, към което ги подбуждал и той; затова те изпроводили речта му с одобрителни викове, вдигнали страшна олелия, надули тръбите, грабнали оръжието си, пуснали веслата на вода и стигнали до кораба. Тия, дето пътували с него, още щом забелязали отдалече галерите, се приготвили да се бранят. Красавецът Джербино, наближавайки кораба, заповядал на господарите му да се прехвърлят на галерите, ако не искат да се сражават. А сарацините, като разбрали кои са нападателите и какво искат от тях, напомнили им, че нарушават думата на своя крал, и показали ръкавицата на крал Гулиелмо; те заявили, че нито ще се предадат без бой, нито пък ще им дадат каквото и да е от това, дето карат на кораба. В същото време Джербино успял да зърне дамата, която се намирала на носа на кораба, и виждайки, че тя е много по-хубава, отколкото си мислел, съвсем загубил ума си; а когато му показали ръкавицата, отвърнал, че тук няма соколи, следователно никаква ръкавица не е потребна, но щом не искат да предадат дамата, да се приготвят за бой. Тозчас пламнала люта битка, полетели стрели, копия и камъни и двете страни дълго се били, понасяйки големи загуби. Най-сетне Джербино разбрал, че ако продължава така, не ще има кой знае каква полза, затова взел едно малко корабче, което бил докарал от Сардиния, наредил да го подпалят и да го тласнат с двете галери към кораба; виждайки тая работа, сарацините разбрали, че ще трябва или да се предадат, или да измрат до крак; изкарали на палубата дъщерята на своя владетел, която дотогава стояла в трюма и се заливала в сълзи, завели я на носа на кораба, извикали Джербино, а после, докато тя плачела и ги молела за милост, я заклали пред очите му и хвърлили трупа й в морето с думите: „Хайде, върви да я вземеш; даваме ти я така, както можем и както си заслужил заради твоята честност.“

Потресен от тяхната жестокост, Джербино, без да се пази ни от стрелите, ни от камъните, сякаш и той искал да умре, наредил да доближат неговата галера до кораба, скочил на палубата, въпреки че там гъмжало от врагове, и (подобно на изгладнял лъв, който, попаднал сред стадо юнци, разкъсва ту един, ту друг — кой с нокти, кой със зъби, — утолявайки отначало не толкова глада си, колкото своята ярост) завъртял меча си и почнал да сече наляво и надясно сарацините, мнозина от които били постигнати от жестока смърт; и тъй като огънят на кораба се разпалвал все повече, той заповядал на моряците си да прехвърлят на галерите каквото могат, за да не си отидат с празни ръце, а после напуснал кораба след тъжната победа, която спечелил над своите врагове. Заповядал да намерят в морето тялото на красавицата и дълго я оплаквал, проливайки реки от сълзи; на връщане към Сицилия, той наредил да я погребат с най-големи почести на Устика, малко островче, намиращо се, кажи-речи, срещу Трапани, и се прибрал у дома си потънал в най-дълбока печал.