Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА VIII

Анверският Граф става жертва на клевета и отива в изгнание, оставяйки двете си деца на различни места; после се връща тайно от Шотландия, разбира, че те са добре и става коняр във войската на френския крал; когато се доказва, че е невинен, той бива възвърнат в предишния си сан.

 

Дамите дълго въздишали, слушайки разказа за различните приключения на хубавицата; ала кой знае каква е била истинската причина за тия въздишки? Възможно е някои да са въздишали не толкова от жал, колкото от копнеж по подобни чести бракове. Но хайде да не говорим за това сега, защото след като те се посмели над последните думи, казани от Панфило, а кралицата разбрала, че с тях завършва и новелата, обърнала се към Елиса и й наредила да продължи съгласно установения ред; Елиса сторила това най-охотно и започнала своята новела така:

— Необятно е полето, из което сме се впуснали да бродим днес, и няма човек, който да не е в състояние да се състезава с голяма лекота не само с един, а с десет подобни разказа — така изобилно съдбата го е осеяла с неочакваните си и сурови превратности; затова, желаейки да ви разкажа за една от тях (а те са безчет), ще ви кажа следното: Когато Римската империя преминала от французите в ръцете на германците, между двата народа избухнала голяма вражда и се повела жестока, непрекъсната война; поради това, както за защита на собствената си страна, така и за да нападнат чуждата, френският крал и синът му, след като събрали силите на цялото си кралство, а така също и на своите приятели и роднини, които можели да им помогнат, струпали безчислена войска за поход срещу врага. Но преди да потеглят, за да не оставят кралството без управление, познавайки Анверския граф Гуалтиери като благороден и умен човек, верен техен приятел й васал — който, макар и да бил твърде опитен във военното изкуство, изглежда, предпочитал удобствата пред трудностите на войната, — назначили го за свой наместник да управлява цяла Франция, а те се отправили на път. Гуалтиери почнал да изпълнява поверената му длъжност разумно и мъдро, съветвайки се за всичко с кралицата и нейната снаха; и въпреки че те били оставени под негова закрила и власт, той ги почитал като господарки и по-старши по сан.

Споменатият Гуалтиери бил красив мъж — истински хубавец на около четиридесет години, приятен и благовъзпитан както може да бъде един благородник като него; а освен това бил и най-привлекателният и изискан рицар измежду всички лични по онова време люде и полагал много грижи за своята външност.

И така, когато френският крал и синът му били на войната, за която споменахме, а Гуалтиери (чиято съпруга била починала, оставяйки го сам с две малки деца — момче и момиче) често се отбивал в двореца при двете дами да разговаря с тях за работите на кралството, случило се така, че съпругата на престолонаследника му хвърлила око и любувайки се много на външността му и на обноските му, пламнала тайно от безумна страст по него; тя била млада и свежа, знаела, че той няма жена и затова си мислела, че няма да й бъде трудно да получи каквото иска от него. Предполагайки, че нейният свян е единствената пречка за това, решила да се пресрами и да му признае всичко. Един ден, като останала сама и времето й се сторило подходящо, пратила да го повикат под предлог, че иска да си поговорят за най-различни неща. Графът, чиито мисли били твърде далеч от намеренията на дамата, се запътил незабавно към нейните покои; по нейно желание седнали на леглото в стаята, където били съвсем сами; графът на два пъти питал защо го е извикала, ала не получил никакъв отговор; най-сетне, подтиквана от любов и поруменяла от срам, треперейки цялата, насмалко да се разплаче, тя започнала да говори с пресеклив глас: „Скъпи и мили приятелю, господарю мой! Вие сте мъдър човек и знаете много добре колко слаби (по различни причини) могат да бъдат и мъжете, и жените — едни повече, други по-малко; поради това един справедлив съдия не би трябвало да отсъжда еднакво наказание за един и същи грях, извършен от люде с различни достойнства. Та кой би могъл да отрече, че един бедняк или една бедна жена, които трябва да изкарват с труд прехраната си, в случай че се отдадат на любов и последват нейните подбуди, заслужават много повече да бъдат порицани, отколкото една богата, живееща в охолство дама, на която не липсва нищо, що отговаря на нейните желания? Уверена съм, че никой не би могъл да го стори. Поради това аз смятам, че споменатите условия трябва да извинят до голяма степен високопоставената дама, ако тя изпита любовно увлечение; тя ще бъде напълно оправдана, ако си избере разумен и доблестен любовник, ако, макар и влюбена, успее да постъпи именно така. Понеже, както ми се струва, аз притежавам и двете условия, а освен тях и други, които ме подбуждат към любов, сиреч моята младост и отсъствието на съпруга ми, то нека те ми послужат, за да защитя пред вас и себе си, и пламенната си страст; и ако те окажат върху вас някакво влияние, каквото би трябвало да оказват на разумните люде, то аз ви умолявам да ме посъветвате и ми помогнете за каквото ще ви попитам. Ето за какво става дума: понеже в отсъствието на моя съпруг аз не мога да се противопоставям на призивите на плътта и на влиянието на любовта, чиято сила е такава, че е надвивала и продължава да надвива всеки ден не само слабите жени, а и силните мъже и понеже, както сам виждате — живея в доволство и безделие, аз се оставих да бъда надвита от любовния порив и да се влюбя; знам, че това е нечестно, ако се разчуе, макар да го смятам почти за честно, ако остане скрито. При това Амур ми оказа такава милост, че не само не ме лиши от нужния разум за избора на любовник, но ми помогна много, посочвайки вас като човек, достоен за любовта на жена от моя ранг; ако не се лъжа, аз ви смятам за най-красивия, най-приятния, най-изискания и най-мъдър рицар, който може да се намери в цялото кралство Франция; освен това мога да добавя, че живея без мъж, както и вие живеете без жена. Затова, в името на любовта, що изпитвам към вас, моля ви да не ме лишавате от вашата обич и да се смилите над младостта ми, която чезне по вас така, както ледът се топи от огъня.“ След тия думи последвал такъв порой от сълзи, че тя, макар и да искала да му се моли още, не била в състояние да промълви повече ни дума и задавяйки се в сълзи, отпуснала глава на гърдите на графа.

Графът, който бил наистина честен и доблестен рицар, започнал да порицава с най-строги упреци тая безумна страст и да отблъсква дамата от себе си, докато тя била готова да му се хвърли на врата; той се клел и твърдял, че би се оставил по-скоро да го разкъсат, отколкото да позволи на себе си или на когото и да е друг да постъпи по тоя начин и да опетни честта на своя повелител.

Щом чула това, дамата бързо забравила любовта си, побесняла от гняв и рекла: „Значи, така, вие, негодни рицарю, се подигравате над моята любов! Вие искате да ме накарате да умра, но нека Бог ме накаже, ако аз не направя така, че да умрете вие или да ви пратя на оня свят!“ И като изрекла тия слова, тя в миг се хванала за косата, заскубала я и я раздърпала цялата, после раздрала дрехите си и закрещяла колкото й глас държи: „Помощ! Помощ! Анверският граф иска да ме изнасили!“ Като видял това, графът, който се боял повече от завистта на придворните, отколкото от упреците на собствената си съвест, и се опасявал, че коварството на дамата ще бъде посрещнато с по-голямо доверие, отколкото неговата невинност, станал, измъкнал се колкото може по-скоро от стаята и двореца и побягнал към дома си; без да губи време, той качил децата си на коне, възседнал своя кон и препуснал към Кале.

При виковете на дамата мнозина се завтекли на помощ; като я видели и узнали защо се е развикала, те не само повярвали веднага на думите й, ами и добавили, че графът дълго време използувал и приятните си обноски, и своята изисканост, за да постигне целта си. Затова всички се втурнали яростно към дома на графа, за да го заловят; а като не го намерили, разграбили жилището му и после го сринали до основи. Вестта за станалото, и то в тоя изопачен вид, в който се разпространявала, стигнала и до войската, и до краля, и до сина му; те се разгневили и осъдили и графа, и потомците му на вечно изгнание, обещавайки богати дарове на оня, който им го доведе жив или мъртъв.

Графът, който бил съкрушен, задето поради бягството си от невинен станал виновен, пристигнал с децата си в Кале, не казал кой е, нито пък някой го познал, прехвърлил се веднага в Англия и облечен бедно, продължил към Лондон; преди да влезнат в града, той дал най-подробни наставления на децата си, главно за две неща: първо — да понасят най-търпеливо теглото, на което съдбата ги подхвърлила заедно с него, без да имат някаква вина; второ — да бъдат много внимателни и ако им е скъп животът — да не казват никому откъде са и чии деца са. Синът му се наричал Луиджи и бил може би на девет години, а дъщеря му се казвала Виоланта и нямала повече от седем; доколкото позволявала крехката им възраст, те разбрали твърде добре напътствията на баща си и потвърдили на дело това по-късно. А за да се уреди всичко по-добре, той намислил да промени и имената им; така и направил — момчето нарекъл Перото, а момичето — Джанета.

Когато пристигнали в Лондон, облечени като бедняци, те тръгнали по улиците да просят милостиня, както виждаме да правят френските скитници. Една заран, когато отишли да просят в някаква църква, случило се една знатна дама, съпруга на един от маршалите на английския крал, на излизане от църквата да зърне графа и двете деца, които просели милостиня, и го запитала откъде е и негови ли са тия деца. Той отвърнал, че е от Пикардия и че заради престъпление, извършено от по-големия му спи (голям негодник), наложило се той да се махне оттам с другите си две деца, дето са сега с него.

Дамата била твърде милозлива, позагледала се в момичето, което много и харесало, защото било хубавичко, мило и приветливо, и рекла: „Слушай, почтени човече!: Ако си съгласен да ми дадеш това момиче, ще го взема при себе си; много ми харесва. Ако от нея излезе жена на място, когато му дойде времето, ще се погрижа да я омъжа добре, та да не се блъска.“ Това предложение допаднало твърде много на графа, който отговорил веднага, че е съгласен, разплакал се, предал й дъщеря си и поръчал на дамата да я гледа добре.

След като наредил дъщеря си, и то знаейки добре къде, той решил да не остава повече на това място; просейки, двамата с Перото пребродили острова и стигнали до Уелс; това им струвало доста усилия, тъй като не били свикнали да ходят пеша. Тук живеел друг маршал на краля; той имал просторно жилище и много слуги; графът и синът му често се отбивали и неговия двор, за да си изпросят нещо за ядене. Там били синът на маршала и децата на други знатни люде и когато те се занимавали с разни детски игри, като бягане и скачане, Перото започвал да играе с тях и скоро изпъкнал като най-ловък от всички в състезанията, които те устройвали. Маршалът видял момчето няколко пъти, харесал твърде много държането му и обноските му и запитал кое е. Отвърнали му, че момчето е син на някакъв бедняк, който понякога идвал тук да проси милостиня. Маршалът наредил да поискат момчето от бащата; графът, който за друго не молел бога, се съгласил драговолно, макар че не му било никак леко да се раздели със сина си.

И така, след като настанил и сина, и дъщеря си, той решил да не остава повече в Англия, успял да се промъкне в Ирландия и отишъл в Станфорд, където се настанил на работа при един рицар на тамошния граф, изпълнявайки всичко, що се полага да върши един слуга или коняр; тук той прекарал дълго време в големи лишения и несгоди, без никой да го познае.

Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести. Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин, съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова, доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече, отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.

Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила, поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за болестта на момчето.

След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага; още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла, сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае, надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им: „Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на. Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно, въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите, ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали — нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно — да омъжат Джанета за сина си.

Затова, след като лекарят си отишъл, те влезли при болния и майката се обърнала към него със следните думи: „Сине мой, никога не съм мислила, че ще скриеш от мен някое твое желание, още повече, когато знаеш, че ако то не бъде изпълнено, ти ще се чувствуваш зле; та ти би трябвало да си напълно уверен и преди, и сега, че няма такова нещо, дори и непристойно, което би ти доставило удоволствие и което аз да не съм готова да извърша за теб така; както бих го направила за себе си; но въпреки че ти постъпи така, Господ Бог се показа по-милостив към теб, отколкото самият ти към себе си, и за да не умреш от това страдание, той ми посочи причината за болестта ти; и тази причина не с друга, а безпределната любов, която изпитваш към една девойка, няма значение коя е. Ти наистина не би трябвало да се свениш и да криеш, че си влюбен, защото това е присъщо, на възрастта ти; и ако не беше влюбен, бих счела, че си някакъв нищожен човек. И така, сине мой, няма какво да се пазиш от мен, бъди откровен и ми кажи, без да се страхуваш, какво искаш; захвърли надалеч и мъката, и грижата, дето са те налегнали и са причина за твоята болест; успокой се и бъди уверен, че за каквото ме помолиш да ти помогна, ще направя всичко, що мога, защото те обичам повече и от собствения си живот. Прогони и свян, и боязън и ми кажи с какво мога да ти помогна за твоята любов; ако установиш, че не полагам никакви усилия и не съм ти с нищо полезна, смятай, че аз съм най-жестоката майка, раждала някога синове.“

Като чул какво казала майка му, младежът отначало се засрамил, после размислил и решил, че никой не би могъл да изпълни желанието му по-добре от нея и като прогонил обзелия го свян, отвърнал: „Мадона, не друго ме подтикна да скрия любовта си, а това, че неведнъж съм забелязвал как мнозина възрастни люде просто не искат да си припомнят, че и те някога са били млади. Но тъй като виждам, че вие сте благоразумна, аз не само няма да отричам онова, за което, както сама казвате, сте се досетили, ами ще ви призная всичко, при условие че вашето обещание бъде последвано от дела според възможностите ви; само така ще можете да ме изцерите.“ Разчитайки твърде много на онова, което не успяла да постигне по намисления от нея начин, майката го подканила, да й открие всичките си желания, защото тя веднага щяла да нареди работата така, че той да постигне каквото иска. „Мадона — рекъл тогава младежът, — възвишената красота и похвалните обноски на нашата Джанета, невъзможността да я накарам да забележи моята любов, нито пък да я подтикна да се смили над мен, както и това, че никога не се осмелих да споделя чувствата си с когото и да било — ето какво ме докара до състоянието, в което ме виждате; и ако онова, което ми обещахте, не последва скоро, бъдете уверена, че няма да живея дълго!“

Майката разбрала, че в случая утехата ще принесе по-голяма полза от упреците, затова се усмихнала и казала: „Ех, сине мой, та за това ли легна болен? Успокой се! Щом оздравееш, всичко ще наредя.“ Изпълнен с надежда, младежът много скоро показал признаци на бързо подобрение, а майката се зарадвала много и започнала да обмисля как най-добре да изпълни обещанието си. Един ден тя повикала Джанета и най-любезно я запитала има ли си любовник.

Джанета пламнала от срам и отвърнала: „Мадона, момиче като мен, прогонено от собствения си дом и принудено да живее, прислужвайки на другите, не бива, пък и не му приляга да се занимава с любов.“ Майката казала: „Ако си нямате любим, ние ще ви намерим; ще си заживеете весело и ще можете да се наслаждавате още повече на красотата си; защото не прилича на такава красива девойка като вас да живее без любовник.“ А Джанета възразила: „Мадона, вие ме измъкнахте от беднотията, в която живеех с баща си, отгледахте ме като собствена дъщеря и аз би трябвало да изпълнявам всяко ваше желание; но в това няма да ви угодя и вярвам, че не ще сгреша. Решите ли да ми намерите съпруг, него ще обичам, друг — не, защото от наследството на моите предци не ми е останало друго освен честта, която възнамерявам да пазя и браня, дорде съм жива.“

Дамата разбрала, че тия думи означават точно обратното на онова, което тя възнамерявала да постигне, за да сдържи обещанието към сина си, въпреки че като умна жена в себе си похвалила момичето. „Какво говориш, Джанета — рекла дамата, — ами ако негово величество кралят — а той е млад рицар — пожелае да се наслади на любовта на такава красива девойка като теб, ще му откажеш ли?“ Джанета отвърнала без колебание: „Кралят би могъл да си послужи с насилие, ала с моето съгласие той няма да получи от мен нищо, което да не е честно и почтено.“ Като разбрала каква е душата на девойката, дамата се отказала от тези разговори и намислила да я подложи на изпитание; казала на сина си, че щом той оздравее, ще ги сложи двамата в една стая: нека той се опита да получи от момичето това, което желае, защото не било прилично тя да уговаря девойката и да я иска за сина си като някаква сводница.

Но младежът не искал и да чуе такова нещо и изведнъж се почувствувал много зле; щом видяла това, майката разкрила на Джанета какво мислела да направи, ала момичето държало на своето и било по-непреклонно от когато и да било; тогава тя отишла при мъжа си и му разказала всичко; колкото и да им било тежко, решили да омъжат Джанета за сина си, предпочитайки да го гледат жив, макар и оженен за неподходяща за него жена, отколкото мъртъв, без да е оженен. След дълги разговори и размишления накрая така и направили; Джанета много се зарадвала и благодарила с изпълнено с преданост сърце на бога, задето не я забравил; но продължавала да твърди, че е дъщеря на пикардиец. Младежът оздравял, двамата отпразнували сватбата си най-весело и заживели щастливо.

През това време Перото, който останал в Уелс при маршала на английския крал, бил вече пораснал и също така спечелил благоволението на своя господар; той станал по-красив и по-мъжествен от когото и да било друг на острова и в цялата страна нямало равен нему нито на турнирите, нито на състезанията, нито във военното изкуство, поради което, наричан от всички Перото пикардиеца, той си спечелил навсякъде известност и слава. А господ, който не забравил сестра му, скоро доказал, че си спомня и за него; това се случило, когато в страната се появила смъртоносна чума, която покосила, кажи-речи, половината от населението, без да говорим за това, че повечето люде, дето оцелели, от страх потърсили убежище в други краища и страната изглеждала съвсем напусната и обезлюдена. По време на чумата умрели господарят на Перото — маршалът, жена му, синът му и мнозина други — негови братя, племенници и роднини; оцелели само една от дъщерите му, вече мома за женене, неколцина слуги и Перото.

Когато чумата позатихнала, със съгласието и по съвета на малцината останали живи люде от областта девойката се омъжила за Перото, защото бил смел и достоен мъж и го направила господар на всичко, каквото й останало в наследство; не минало много време и английският крал, който узнал за кончината на маршала, познавайки много добре доблестта на Перото пикардиеца, го назначил на мястото на покойния, като го направил свой маршал. Ето какво се случило, за кратко време с двете невинни деца на Анверския граф, които той оставил и ги мислел за загубени.

Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж; едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як, отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.

Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил, че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.

Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат, че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник; при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.

Децата останали при добрия човек, а бащата на Джакето, който в това време се прибрал в къщи, научил за станалото от наставника. Понеже не обичал Джанета, той казал: „Остави ги, дано даде Господ добро да не видят! Отишли са там, отдето им е потеклото; нали по майчина линия произхождат от просяк, нищо чудно, че около просяк се и завъртяха.“ Графът чул тия думи и много се натъжил, но нямало що да стори — свил рамене и преглътнал това оскърбление, както бил преглъщал много други. А Джакето, който чул как се радват децата му на тоя добър човек (въпреки че това не му било кой знае колко приятно, но той толкова ги обичал, че не искал да ги гледа да плачат), наредил да назначат тоя човек на някаква работа, стига той да пожелае да остане у тях. Графът отвърнал, че би останал на драго сърце, но че може само да гледа, коне, тъй като през живота си не се бил занимавал с друго. И така, дали му един кон, за който да се грижи, а след като свършвал с коня, той започвал да забавлява децата.

Докато съдбата направлявала Анверския граф и децата му по този начин, както разказахме, случило се така, че кралят на Франция, след като сключил ред примирия с германците, умрял и на престола се възкачил синът му, чиято жена била същата, заради която бил прогонен графът. Щом свършило последното примирие с германците, новият крал възобновил кръвопролитната война; в негова помощ, като на нов родственик, английският крал изпратил голяма войска, предвождана от неговия маршал Перото и от Джакето Ламиен — сина на другия маршал, с когото потеглил и добрият човек и без някой да го познае, останал дълго време във войската като коняр; понеже бил вещ и опитен, със съвети и дела тук той помогнал много — много повече, отколкото се искало от него. Но докато траяла войната, френската кралица се разболяла тежко; усещайки, че е на смъртно легло, тя се разкаяла за всички свои грехове и се изповядала най-благочестиво пред Реймския архиепископ, когото всички смятали за най-свят и добър човек; разказвайки му за греховете си, тя казала и за голямата несправедливост, сторена на графа по нейна вина. И не се задоволила да каже това само на него, ами в присъствието на мнозина други почтени люде разказала всичко, както си било, и ги помолила да се застъпят пред краля, за да може графът, ако е жив, а ако не — някое от децата му поне, да бъде възстановен в предишния му сан.

Не минало много време и кралицата напуснала земния живот, като била погребана с най-големи почести. Нейната изповед била предадена на краля и след като въздъхнал горестно заради злото, сторено несправедливо на тоя достоен човек, той наредил да оповестят на цялата войска, а освен това и на много други места, че който му посочи къде се намира Анверският граф или някое от децата му, ще бъде най-богато възнаграден; защото вследствие изповедта на кралицата той не го смята за виновен в онова, за което са го осъдили на изгнание, и че има намерение да го възстанови в предишния му сан, че дори и още по-високо.

Графът, който продължавал да служи като коняр, чул за това и знаейки, че всичко е истина, отишъл веднага при Джакето и го помолил да го придружи до Перото, тъй като искал да им покаже оногова, когото кралят търси. Когато тримата се събрали заедно, графът се обърнал към Перото, който също имал намерение да се открие кой е: „Перото, Джакето, който е тук с пас, е женен за сестра ти и не е получил от нея никаква зестра; затова, за да не остане сестра ти без зестра, аз искам не друг, а той да получи голямата награда, обещана от краля за теб — сина на Анверския граф, за Виоланта, която е твоя сестра, и за мен — Анверския граф, вашия баща.“ Щом чул това, Перото се втренчил в него, познал го веднага, хвърлил се в краката му и разплакан казал: „Бъди добре дошъл, татко мой!“ Джакето, след като чул думите на графа и видял как постъпил Перото, бил обзет от такава радост и от такова изумление, че просто не знаел какво да прави; все пак той повярвал на чутите слова и като се засрамил много за обидите, които баща му изрекъл по-рано за графа-коняр, хвърлил се облян в сълзи в краката му и го помолил най-смирено да му прости за всички предишни оскърбления — нещо, което графът направил най-великодушно, и му помогнал да се изправи на крака.

Тримата си говорили надълго и нашироко за случилото се на всеки един от тях, заедно плакали, заедно се радвали; после Перото и Джакето казали на графа да се преоблече, но той не се съгласил по никакъв начин; искал най-напред Джакето да бъде сигурен, че ще получи обещаната награда, и да го представи на краля, ама така, в дрехите на коняр, та кралят да се засрами още повече.

И така, Джакето, последван от Перото и графа, се явил пред краля и му заявил, че ще му представи графа и неговите деца, ако той го награди съгласно оповестеното съобщение. Кралят заповядал веднага да донесат определената за всички тях награда, която се сторила на Джакето изумителна, и потвърдил, че Джакето може да я вземе, стига наистина да покаже графа и децата му, както обещал. Тогава Джакето се обърнал и като избутал пред себе си графа-коняр и Перото, казал. „Господарю мой, ето бащата и сина; дъщерята, която е моя жена, не е тук, но с Божия помощ и нея скоро ще видите.“

Щом чул това, кралят се втренчил в графа й Макар той да се бил променил твърде много в сравнение с преди, след като го поогледал, го познал (графът бил паднал на колене пред него) и с почти насълзени очи го накарал да стане; целунал го и го прегърнал, приветствувал най-любезно Перото, а после веднага се разпоредил да дадат на графа такова облекло, такава прислуга, коне и други украшения, каквито се полагали на благородния му сан; нареждането било тозчас изпълнено. Освен това кралят оказал голяма почит на Перото и поискал да узнае всичко за неговото минало. А след като Джакето получил големите награди, задето посочил графа и децата му, графът казал: „Вземи тия награди, които дължиш на щедростта на негово величество краля, и не забравяй да кажеш на баща си, че твоите деца, които са и негови, и мои внуци, не са по майка от просяшко потекло.“

След като получил наградите, Джакето извикал жена си в Париж, с която дошла и свекървата; пристигнала и жената на Перото; всички прекарали най-весело с графа, на когото кралят възвърнал всичкото му имущество и го издигнал в по-висок сан от преди. След това, с негово разрешение, всички се завърнали по домовете си, а графът живял до края на живота си в Париж в най-голяма слава и почит, повече откогато и да било.